Бележки по повод няколко нови книги на български автори

Панко Анчев

През последните две десетилетия по-малко се занимавам със съвременната българска литература. Стана трудно да следя изявите на писателите, както и статиите и рецензиите на критиците за тях; по-рядко анализирам проблемите на литературния процес, неговите главни акценти, новите явления. Общо взето придобивам някакви впечатления, имам представа за най-ярките имена и за някои от техните нови книги. Затова избирам кого от съвременните писатели - особено на новите да чета. Щом не съм в състояния да следя и наблюдавам всичките, се опитам да си създам представа от книгите на някои от тях и от тях да установя какво виждат и говорят те, какви идеи изразяват и какви са свидетелствата им за процесите в обществото.

Затова не правя категорични заключения за особеностите на днешната литература; избягвам да си създавам своя йерархия на творците. Затова чета само тези, които са добри и талантливи. Не е достатъчно, но все пак ми помага да формирам собствена представа за това каква е днешната литература и за какво свидетелства и какви идеи изразява.

Истинската литература днес, както винаги е било от Възраждането насам, реалистичната и социалната, тази, която следва традициите на нашата словесност, продължава ги и се опитва да говори разбираемо, художествено изразително, умно, разумно, емоционално и по човешки за живота на хората и за времето.

Духът на времето се изразява най-пълно и цялостно от най-добрите писатели; те артикулират най-точно езика на обществото, неговите идеи, художествените търсения и резултатите от тях. Затова се надявам, като анализирам книгите на такива автори, да чуя гласа на хората и да съм уловил основните тенденции в днешния литературен процес. Те пишат разбрано и отговорно, притежават талант и може книгите им да не излизат в големи тиражи и да не ги превеждат в чужбина, дори не ги номинират за Нобелова награда, но владеят словото, обичат го, мислят задълбочено, изобразяват достоверно.

Затварям литературно критическия си поглед върху най-новите книги на поетите Иван Есенски, Иван Странджев, Димитър Калев, Ники Комедвенска и на прозаиците Руденко Йорданов, Красимир Симеонов, Николай Табаков и отец Дончо Александров. Това са все писатели в зряла възраст, натрупали опит, осмислили собствения си път в литературата, постигнали видими резултати, освободили се от илюзии и изпитали върху себе си като личности и творци тегобите и превратностите на времето.

Повтарям, прегледът ми не е върху целия процес и изводите ми се основават върху ограничен брой книги и автори, които в много отношения си приличат по начин на мислене и отношение към литературата. Но все пак ми дават достатъчно основания за обобщения върху съвременната ни литература.

Късно открих поезията на Иван Есенски. Познавам го от дълго време, но го прочетох истински наскоро. Имах някакви предубеждения към него, които разбира се бяха неоснователни, внушени навярно от някого и породени от мои очевидно неоснователни подозрения. Слава Богу, всичко се оказа недоразумения и сега мога уверено да твърдя, че Иван Есенски е един от най-големите днешни поети и проникновени творци на нашето време.

Есенски пише по много теми, пресъздава различни състояния, поставя сериозни проблеми. Неговата картина на света и личността е сложна, многоцветна и добре нарисувана. Но всичко, за което пише, е от живота, от ежедневието. Изобразявайки ежедневието, поетът постига мащаба на вечното, отваря различни пространства и с тях съизмерва човешките преживявания, грижи, радости, поривите на духа. Лирическият му персонаж е човек интелигентен, умен, мислещ. Той търси истини, открива причини, разсъждава за смисъла на живота и човека.

Стихът на Иван Есенски е богат, овладян, звучен, изящен. Стих на майстор!

Също като него и Иван Странджев е поет вече от „старото поколение”. Те навлязоха в литературата съвсем в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, за да продължат и развият започнатото от техните предходници и учители от 60-те и 70-те години. И на двамата лирическите им персонажи са хора интелектуалци, критични, в известна степен дори недоверчиви. Но те не придирят, а се вглеждат надълбоко в живота, за да намерят повече основания да му се радват и да го обичат.

Иван Странджев е сякаш повече в бита. В бита е и любовта, на която е посветена книгата му „Граматика на тайната”. Неговият лирически персонаж живее своя обикновен живот в ежедневието; той не се отегчава от него, не се дразни и не бяга от себе си, защото с любовта животът му е смислен, разумен, постоянен. Рядко се пише така за любовта в нашата литература. Но така представена, тази любов е много красива, мила, благородна. В нея няма изблици, защото е еднакво силна във всеки един момент. Тя е състояние на личността, негова същност и идея. Затова лирическият персонаж, при всичката сила на чувството, не губи себе си, не изпада в еуфория, не се самозабравя; той не се кълне в любов и вярност. Той просто обича и с любовта си познава живота и света, хората, времето. Толкова е истинско неговото чувство, толкова е естествено!

Когато чета добър писател или поет, винаги се мъча да разбера от чие име той говори, кого изразява, кои са тези, които стоят зад него и го карат да пише вместо тях. Защото изразявайки себе си и своите идеи, настроения, разум и чувства, той е глас на обществото и времето, в които живее. Не е възможно да разберем какво той ни говори, ако не знаем кого изразява.

Това е важно да се разбере и знае, за да се усетят думите във всичките им смислови нюанси и значения. Защото идеите са в думите. И няма как да стигнем до идеите, ако не прочетем вярно и проникновено думите.

Това ни кара да мислим поетът от Варна Димитър Калев. В сравнение с другите, за които тук пиша, той е по-малко известен. Може би защото по професия  е лекар и университетски преподавател и по-рядко се появява в литературните среди. Но като поет вече е завършен, с ясна физиономия на творец от висок ранг, проникновен наблюдател и изобразител на живота. Това свидетелства и книгата му „Ти, който избиваш пророците”.

Димитър Калев обича да работи върху езика, да търси нови негови възможности, словосъчетания, обрати, да създава нови думи. Това понякога сякаш усложнява слога и го прави труден за разчитане. Но поетът не маниерничи, опитите му не са самоцелни, а винаги са насочени към намиране на по-богат смисъл в обичайни и познат вече изказ. Мисълта на истинския писател винаги търси и намира своя единствен изказ. И Димитър Калев работи по този начин.

А иначе неговата поезия е мисловна, наситена със скрити цитати, отпратки към чужди текстове. Всичко това той прави, за да стане словото му по-изразително и богато, с повече подробности и нюанси. И да изрази не само мисълта му, но и чувствата.

Добър поет, мислещ човек и чувствителна душа е лирическият персонаж на Димитър Калев. Затова уверено отстоява мястото си в днешната българска поезия!

Много енергия има в стихотворенията на Ники Комедвенска. Поезията й изразява едно ново поколение, което мисли и говори различно от предходните; то вижда света по различен начин, назовава го различно. Но и следва предходниците си, учи се от тях, почита ги и осмисля техния социален и естетически опит.

Ники Комедвенска е една от най-ярките поетеси на едно ново поколение. То не е многобройно и е разделено между реалистите и постмодернистите. Това спъва неговото благотворно развитие, затруднява го търсенето на верните пътища, затормозява свидетелствата на времето и изразяването на идеите на общество. Въпреки това Ники Комедвенска се налага със своя талант и със съзнанието за служението на писателя като обществено явление. Тя наблюдава обществото, отнася се критично към неговото състояние, остро реагира на несправедливостите в него, на неговите несъвършенства и пороци. Може би най-добрите и най-въздействащите й стихотворения са тези, в които тя заема категорично своята обществена позиция и казва открито и честно своята истина.

Надарена със силен и автентичен поетически талант, Ники Комедвенска успешно продължава традициите на големите наши поетеси Валентина Радинска, Надя Попов и Маргарита Петкова. Тя се учи от тях, развива техните постижения, но поезията й се отличава от тяхната  и звучи оригинално, впечатляващо се и запомнящо се. Затова и новите поколения българи имат чрез нея свой изразител. Стихотворенията са озвучени от гласовете и вълненията на тези нови хора, които вече са излезли от младостта и живеят като зрели хора, натоварени с отговорностите на създаващите. Те все още смятат, че са млади и трябва да са забързани, решителни, желаещи промени. Но и с удивление установяват, че годините са преминали и трябва да повече да внимават, да се съобразяват и преценяват, защото могат да сгрешат. А грешките им носят лоши последици. Зрели хора, които са натоварени с отговорности. Тази „раздвоеност” между ранната младост и настъпващата зрелост придава на поезията много очарование. Хубаво е да следиш как се изпълва радостта от живота с мисълта за отговорността за неговото устройване, подобряване, изпълване с доброта.

Руденко Йорданов е достатъчно известен и сериозен разказвач и романист, за да е необходимо да го представям. Но той от много дълго време не се появяваше в литературния живот. Професионалните му задължения на практикуващ лекар го отклониха от суетата на литературата. Наскоро той публикува два солидни тома с избрани творби, за да покаже на читателите си, че не е спирал да пише и да бъде писател от най-висок ранг. Той разказва много добре, владее диалога, постига с лекота характерите и състоянията на персонажите, описанията му са пестеливи, но много точни и въздействащи, а сюжетите оригинални и добре построени. Ние трябва да приемем, че Руденко Йорданов беше потънал в друга своя реалност, но сега сме длъжни да го четем отново. Защото е автор на забележителни романи и повести, на разкази, в които присъства животът на днешния българин. А и защото е майстор на словото! Прочете поне романа му „Светлина и спокойствие” и ще се убедите, че наистина е такъв.

Книгата на Красимир Симеонов „Срещу вятъра” е едно от събитията в българския литературен живот за тази година. Тя съдържа кратки прозаични разкази из съвременната ни действителност. Разказите са предадени като лични на автора преживявания и случки. Подчертава се по този начин, че в тях няма нищо измислено, съчинено, разкрасено или пресилено. Почти всички истории са трагични, пропити от нещастия и страдащи и нещастни хора. Съвсем малко са разказите за щастливи и доволни. И то е, защото в днешния живот те са толкова оскъдни.

Отдавна в нашата литература не е демонстриран такъв социален реализъм, който по силата на истините, които ни разказва, може да се нарече безпощаден. Нищо не се спестява, разхубавява, преиначава. Да, животът ни е толкова тежък и грозен, колкото го обрисува авторът. Но авторът не е черноглед: това виждат очите му, това пресъздава писателската му съвест. Другото би било измислица.

Тази книга доказва, че в българската литература се събужда реализма и че неговото изображение е все по-социално и остро, до крайност вярно. Значи се събужда и съвестта на българският писател и той не може повече да търпи, когато пропагандата го насилва да премълчава и да се занимава с измислици и фалшификации на живота. Радостно е, че дързостта да пише толкова открито, реалистично и художествено проявява писател, навлязъл вече в зрялата си творческа възраст. Това не е порив, а съзнание за служение на писател, отношение на писател към живота и литературата.

Не е вярно, че трябва нещо непременно да го преживееш или поне да го видиш отблизо, за да го опознаеш. Животът може да бъде опознат и от книгите. Стига те да са написани от истински писатели и да пресъздават реалния живот. А не измисления и тя да не „текст” и „писане”, а да е истинска литература и да е сътворена от истински писател. Това мисля, когато прочетох новата книга на Николай Табаков „Р-р-разкази”. И не защото показва някакви изключителни хора, които няма как да видиш, камо ли да опознаеш и да заживееш с тях, защото са странни и твърде редки. За да ти се случи да ги срещнеш. Напротив, книгата е населена с обичайности, ежедневие, бит. Вярно е, че всичко това е подложено на някакво напрежение, поставено в движение, дори забързано движение. Героите са в момент на изпитание, ала не такова, че да ги произведе в края на разказа в герои или страдалци. А просто ги кара да мислят по-бързо, да си спомнят и да карат автора бързо да запише и сподели. За да ги чуе и види читателят, да ги погледне и се вслуша в тях, за да ги направи част от себе си и повече да не ги губи.

Ето колко просто изгражда своя свят Николай Табаков и колко лесно привлича читателя си, за да му отвори очите и проясни слуха. Аз казвам, че това истинска литература.

Публицистиката и есеистиката, която пише ставрофорният иконом Дончо Александров, е истинска литература и е доказателство за големите възможности, които този род изкуство на словото притежава. И които у нас не са използвани достатъчно. Книгата на отец Дончо Александров „Светлината на живота” е едновременно поучителна, предизвикваща размисли, вълнуваща и увлекателна. Писателят умее да задържа вниманието на читателите и да им предлага теми и проблеми за разсъждения и поучения.

„Светлината на живота” представлява отделни беседи по различни теми от религиозния и църковен живот. Аз определям тази книга като настолна за християнската етика, добротворството, поведението и начина на мислене на православния човек. Много умело авторът поставя проблемите, предлага начин на мислене, за да се потърси и намери верния отговор и подсказва на своите читатели начините, по които най-лесно ще достигнат до истината.

Авторът е истински писател и нравоучител, богослов, духовен пастир и наставник на православните християни.

Отново ще повторя, че този мой преглед не е всеобхващаш. Но във всички случаи той откроява една важна линия в съвременната ни литература, която очертава силата на реализма и съзнанието за отговорността на истинския писател в днешния безпросветен живот. Има писатели, които наблюдават живота и го описват в неговата сложност и конфликтност. За тях е въпрос на съвест да търсят истината за него и да я покажат чрез словото си.

Книгите, които тук отбелязвам и се опитвам да анализирам, ми дават надеждата, че литературата ни още е жива и събира сили, за да свидетелства достоверно за нашето време и да изразява идеите и духа на обществото.