Любомир Духлински

„Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…”

Васил Левски

Дали сме способни да го направим сами? Не вярвам. Историята, близка и по-далечна, го доказва. Още не изсъхнало мастилото на документите от събранието в Оборище и първите доносници вече шепнат на ухото на мюдюрина. Въстанието избухва преждевременно, последствията са трагични. Подобно е положението и с първия истински опит да бъде свален от власт Тодор Живков - още не са се разотишли от нелегалната си сбирка бившите партизански командири и на вратата на ДС чукат „верните”. И до днес се спори кой предава групата на Горуня и генерал Анев. Остава си неизвестно - шпионите никога не бият тъпан около дейността си.

Още от първите години на социалистическа България недоволните от начина на управление се множат. Повечето от тях са довчерашните бойни другари - партизански командири, нелегални и легални партийни функционери. Те вече са на високи постове в държавната администрация, армията и икономиката. И все пак като честни хора, някои от тях си дават сметка, че не за това са се борили и са рискували живота си - да се превърнем в придатък на СССР без своя собствена национална стратегия и политика. Това особено ярко се очертава след идването на Тодор Живков и близкото му обкръжение на власт след развенчаването на така наречения „култ към личността”. А управниците толкова са възтрогнати от премахването на култа, че дори не забелязват как се оформя нов култ към нови личности. Довчерашните партизански командири много добре знаят какви ги е вършил Тато - докато те са водили неравни битки и са проливали кръвта си, той е седял на бента на река Росица в село Лесичери, В. Търновско и е ловил риба. Много добре знаят какви измишльотини са неговите бойни и партийни „подвизи”, които са документирани в един 12 секунден кинокадър. И толкова. Затова не е изненадващ разривът между тях и висшето партийно ръководство, съставено преди всичко от самозванци и измислени „герои” от съпротивата. Особено изострени са отношенията на Живков с армейски генерал Добри Джуров и бившите партизани от отряд „Гаврил Генов”. И някак си по естествен път идва и първият реален опит за свалянето на Живков и завръщането на БКП и държавното управление към същината му - партия и власт в полза на хората, на труда и равенството. Не става дума за откъсване от СССР и социалистическия лагер, а просто за връщане към истинските идеи и програмни цели на победилата партия.

Наскоро беше отбелязана годишнината от 10 ноември 1989 г. Отново видяхме армия от „дисиденти”, които, да цитираме режисьорката Малина Петрова: „…хванаха гръдна жаба от тупане в гърдите, направиха кариера и капитал, що народ си го писа в биографията, та да има заслуга в новото време, по липса на друго, обогатиха биографиите с членство в нещо, което, едва родило се, умря. Но попитайте как точно е станало, никой няма да може да ви разкаже. Ще остане да витае легендата, че ДС го е създал.” Казаното е по повод на Русенския екологичен комитет, но то с пълна сила важи и за останалите опити за „противопоставяне” на властта. Ако си припомним всички събития ще видим, че с изключение на генералския заговор, всичко останало е просто една бутафория, едни лошо скроени постановки.  Времето, а и фактите го потвърждават.

Първи дубъл. В края на 1964 и началото на 1965 г. група висши военни и отговорни дейци на управлението решават да опитат да свалят от власт Тодор Живков. Целта им не е възстановяване на царството и фашисткия му режим, а промени във водената национална политиката. В групата влизат бившите партизански командири Иван Тодоров-Горуня, Цоло Кръстев и ген. Цвятко Анев. Иван Тодоров-Горуня е бивш политкомисар на партизанския отряд „Гаврил Генов” и член на ЦК на БКП. Цоло Кръстев е бивш командир на същия отряд и началник на отдел в Министерството на външните работи. Ген. Цвятко Анев по същото време е комендант на Софийския гарнизон. През декември 1964 година началникът на Военния отдел на ЦК на БКП Иван Бъчваров предлага за гласуване на пленум на ЦК отстраняването на Живков. Предложението, както може и да се очаква, е отхвърлено и заговорниците замислят да извършат вътрешен преврат в БКП по време на пленум на ЦК с участие и на части от Българската народна армия.

Само че нещата се развиват чисто по-български - войвода, знаменосец и предател. Който трябва е докладвал веднага където трябва и реакцията на режима не закъснява. На 8 април 1965 ген. Цвятко Анев е арестуван, а Иван Тодоров-Горуня се самоубива (според официалната версия на ДС) в дома си. На 12 април са арестувани и другите участници в тяхната група. От 8 до 26 април са задържани още 14 души. Военният съд осъжда 9 души. Сред тях са полковник Иван Велчев, който получава 15 години затвор, ген. Мичо Ерменов - с 10 години затвор, ген. Цвятко Анев, ген. Любен Динов и Цоло Кръстев - по 8 г. затвор. Отделно са уволнени 250 души от армията, а 19 старши офицери от армията и 3 от милицията са разжалвани. Сред уволнените са генерал Съби Стефанов - началник на софийското управление на МВР, началникът на политическия отдел на танковата бригада подполковник Йордан Воденичарски и други.

Това е част от най-новата българска история, която и до днес остава в сянка. Доколко има запазени документи и дали някой ще се захване да разкаже за тези хора - един Господ знае. Вероятно не. Далеч по-атрактивно е да се разказва за „героизма” на Русенския комитет, съществувал едва няколко часа. Нека все пак споменем поне имената на главните участници в първия организиран опит за съпротива. Членове на групата са: Иван Тодоров-Горуня, ръководител на преврата, Цоло Кръстев, генерал-майор Цвятко Анев, полковник Иван Велчев, генерал-майор Мичо Ерменов, генерал-майор Любен Динов, полковник Цанко Цанков, подполковник Димитър Костов.

През годините преди 10 ноември за тези събития се пази пълно мълчание. Обяснимо е. Само че защо и след „освобождението” никой не обелва дума? Промъкват се отделни сведения от съратници на заговорниците, техни съселяни или съграждани, но така и не се появява по-мащабно изследване на този първи реален опит за някаква промяна във властта на БКП след 9 септември 1944 г. През 1990 година останалите живи конспиратори, сред които и самият генерал Анев, биват реабилитирани, защото: „Тези деяния са били общественополезни и необходими, насочени към събарянето на един режим, за който вече е абсолютно доказано, че е бил диктаторски”. Което всъщност не е вярно. Групата на генералите съвсем не е имала намерение да сваля комунистическия режим от власт, а само Т. Живков и най-близкото му обкръжение, защото, според разбиранията на заговорниците, „те са предали идеите на комунизма”.

Втори дубъл. Най-известният случай, когато е посегнато над личността на Живков, респективно на властта, е „Врачанския атентат”. По-късно става ясно, че в случая изобщо не става дума за нападение.

Датата е 1 юни 1980 г. Тодор Живков е във Враца за Ботевите тържества. Атентаторът е 20-годишният Цветан Килограмски. Наоколо е пълно с милиция, цивилна охрана и снайперисти. Цветан, който работи в геоложкия институт в града, се разхожда близо до площада. За своя изненада неочаквано вижда как Живков излиза от колата. Младежът изскача от тълпата и успява да го хване за ръката. „Първият” пада, а охраната задържа „атентатора”. Снимките, направени от присъстващия фотограф на БТА Димитър Викторов, са иззети и засекретени. Те излизат наяве едва след 10 ноември 1989 г.  Какво всъщност се е случило?

Виждайки Живков толкова близо, Цветан смята, че се е появила дългоочаквана възможност да може лично да сподели проблемите си с първия човек в страната. За да не пропусне мига, той се затичва бързо към Живков, посяга и успява да го хване за ръката. Килограмски просто искал да поговори с него. Простичко, човешки е искал да му каже за болния си баща, който след като бил трудоустроен, не можел да си намери работа, защото като инвалид го отхвърляли навсякъде, където е почукал за работа.

За Килограмски настъпва умопомрачителен обрат. Живков мисли, че става дума за покушение и изпада в паника. От страх се свлича на земята и само успява да промълви умолително: „Какво съм ти направил?” Е, поне така твърди легендата днес. Всичко става за секунди. Охраната скача, настъпва суматоха. Нападателят е „обезвреден” и натикан в една кола. Пак добре, че снайперистите не са го застреляли…

Случката става пред очите на няколко десетки души. Ражда се легендата и мълвата се понася над страната: „Тодор Живков е нападнат! Най-после някой се осмелил. Скочил му е с нож. Стреляно е с винтовка. Извадил пистолет…” И сума ти още версии, коя от коя по-фантастични.

Заради постъпката си Цветан Килограмски е осъден за хулиганска проява и обида на високо длъжностно лице. Прекарва в Старозагорския затвор 9,5 години.

Тодор Живков до 1989 г. не стъпва повече във Враца.

Трети дубъл. Нека цитираме думите на известния фотограф Христо Юскеселиев: „Спомням си един случай на ул. „Оборище”. Тодор Живков идва от дома си и отива към ЦУМ. Охраната върви по тротоара, но далече от него, за да изглежда лидерът като човек от народа. Изведнъж, както си върви спокойно, една жена, минаваща по тротоара, се нахвърля върху него и започва да го удря с юмруци. Още по-странното беше, че охраната не реагира, а само се огледа. Най-вероятно са се съмнявали, че жената не е сама и ще се появи подкрепление. Охранителите огледаха къщите и всичко наоколо. След като жената остана назад, Живков продължи по пътя си. Както беше гневна, така изведнъж тя се разплака. Какво се е случило с тази жена по-късно, не знам. В този момент на улицата не бях само аз, имаше още много фотографи. Всички снимахме. Тези кадри обаче така и никога не бяха публикувани.”

Какво да добави човек? В очите на службите, това си е било атентат. Вероятно е имало следствие, имало е уволнени, имало е решения за по-добра охрана на Тато и т.н. Поредната бутафория…

Четвърти дубъл. Най-забавен е следващият случай, който също е част от легендата. Живков е на посещение в Русе. По тротоарите е струпан народ, задължен да изрази всенародната любов към партия и власт. И лично на другаря Тодор Живков! Само че не щеш ли, от тълпата полита парче тухла. Както винаги в такива случаи настава суматоха, но все пак „атентаторът” е открит и прибран на топло. Кой е той?

Това е небезизвестната Мара Петолевката, жрица на любовта от района на Дунав мост. Неин съгражданин споделя: „Мара Петолевката я познавах лично. Викаха й Петолевката, защото толкова вземаше за „услугите” си. Така е, известна личност беше, но малко се пресилват нещата с тухлата… Беше само парче от тухла. Това мога да ви кажа!” След този случай Живков не искал и да чуе за Русе. Снимки от този инцидент, както и от другите два така и не се появяват в пресата. А нашата героиня се сдобива с нов прякор - Мара Тухлата.

Пети дубъл. Покрай отбелязването на годишнината от падането на комунистическия режим у нас се появиха редица интересни материали за онези „бурни” времена. На преден план излиза друга част от легендата - основаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе (ОКЕЗР) - една от първите „дисидентски” организации в България. Това се случва на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София след прожекцията на заснетия от режисьора Юри Жиров в Русе документален филм „Дишай”. Разбира се, тогава е фактическото учредяване на този просъществувал една нощ митичен комитет. Нещо подобно на 12-те секунди на Тато. За 30 години, та до днес създаването на Русенския комитет е обвито в мистериозна мъгла. Уж организаторите били „тези”, после се оказва, че били „онези”, накрая се оказва, че си е било нищо и половина, защото с възторженото учредяване на  комитета се изчерпва цялата му дейност.

Легендата разказва, че комитетът е спонтанна инициатива на „дисидентстващи” комунисти от столицата. Защо, в София не е ли имало „дисиденти”? В действителност историята е доста по-различна. Русенската кауза се пренася на софийска земя. Ако се проследи житието битието на събитието, не може да не направи впечатление, че властта е знаела за ставащото още преди то да е станало. ДС внедрява в редиците на организаторите, своите хора, ЦК на БКП също внимателно следи процеса чрез своите хора в комитета. „Русенският комитет - уж най-голямата дисидентска организация, както пише д-р Желев в последната си книга „Митове и легенди на българския преход”, е паднал от небето.” Работата си е чисто българска - гражданска солидарност, но за една нощ. Докато премине въодушевлението на организаторите и на сутринта дойде времето за големите оценки и преценки и за голямото треперене.

Все пак, за очи се води нещо като разследване, голяма част от организаторите са извикани на другарски разговор в структурите на БКП - нали все пак почти всички са партийни членове. И резултатът е налице - избраният с овации Управителният съвет от 33 души пръв изоставя кораба. По-голямата част от тях още на сутринта се отричат от него - били подведени, не знаели, че проявата не е одобрена от ЦК. Което не им попречи година по-късно да изпъчат гърди и да се окажат във Великото народно събрание заради заслугите си към дисидентското движение.

Ако отворите в „Уикипедия”, там пише: „Русенският комитет не предприема никакви по-нататъшни действия. Партийните структури и силите за сигурност принуждават основателите да спрат.”

Да дадем пак думата на Малина Петрова: „Ако не бях свидетелка, щях да повярвам, че въпросното събрание се е състояло не в Дома на киното, а в някоя зала като днешната „Арена Армеец”. Еди-кой си бил в Русенския комитет - пишело го в „Уикипедия”, бил казал в някакъв филм, интервю, бил го написал в биографията си. Както е тръгнало, ще излезе, че целият народ, барабар с Политбюро и Тодор Живков, са били членове на един комитет, достоен да влезе в Книгата на Гинес за най-кратко просъществуване - само една нощ, но с най-дълга слава през годините.”

Е, на това сме царе - да си приписваме заслуги!

Тук възниква още един, незадаван в комитетските дела, въпрос: ако Русенския комитет е възникнал спонтанно, като проява на човешко съчувствие към бедственото положение на Русе, защо неговите дейци не обелиха дума за съдбата на Никопол, който е само на стотина километра от Русе? А положението в Никопол е още по-страшно. Години наред над градчето се носи отровната жълта мъгла от химическия комбинат в Турну Мъгуреле. С остри дихателни проблеми са почти всички деца. Жълтият облак се вижда на над 20 километра в територията на България. А от русенските „дисиденти” нито дума! Явно не им е възложено да се занимават и с Никопол - Русе е достатъчен! И последно - след година ще дойде „освобождението”, ще започнат котерийните борби, довчерашните „бойни другари” ще се хванат за гушите - как така изведнъж забравиха и за филма „Дишай”, и за Русе, и за „борбата” с тоталитаризма?

Шести дубъл. На 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на Софийския университет е учреден Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Организатор на проекта е Желю Желев. Мнозина от учредителите са членове на БКП. Основната дейност на Клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища по общополитически въпроси, в които „рязко” се критикува властта на Тодор Живков. Членовете на Клуба проявяват голяма активност по западните радиостанции, като особен отзвук имат есетата на Блага Димитрова и Марко Ганчев. В клуба се записват различни хора - от такива, които смятат себе си за дисиденти до членове на ЦК на БКП и активни борци. Разбира се, и неговата дейност не е по-различна от тази на Русенския комитет - декларации, интервюта по западни медии, сбирки по мази и тавани. Само няколко дни след учредителното си събрание Клубът изпраща поздравителна телеграма до Михаил Горбачов. Така де, трябва да се рапортува, че задачата е изпълнена. На Запад комитетските дейци се оплакват от комунизма, но поздравителните телеграми летят на Изток. Въпреки цялата патардия около регистрирането на Клуба, работата скоро взема чисто български обрат - борбите между основателите за парчета от бъдещата баница започват още преди тя да е сложена във фурната. И не е чудно, че на първите президентски избори един срещу друг се изправят бившите съратници Ж. Желев и Чавдар Кюранов. Всеки със своя идеология - няма и помен от общите стремежи от година по-рано. Нищо чудно - бившите, а някои все още не бивши комунисти са се разроили  на сини, червени, пембени. Да е сигурно, че каквото и да стане и за тях ще има от баницата. Както и става.

На 4 декември 1989 г. Горбачов събира ръководителите на социалистическите страни в Москва. Информира ги за разговорите си с Джордж Буш в Малта на 2 декември и официално съобщава, че комунизмът е приключил. Освободени от страшната сянка на големия брат, родните политикани на бърза ръка сформират или възстановяват една каруца партии, сформират и синьото БКП - СДС. И се захващат едни пунически войни между тях за чудо и приказ. Войни за кокал - забравени са идеологии, политически противоборства, довчерашно приятелство. Нека си припомним текста на една песничка на Клуб НЛО, която най-точно илюстрира „борбата” на тази група български „дисиденти”:

Червена шапчица? Че тя

до сто години доживя

и върви все напред към разцвет.

От конгрес към нов конгрес

дебне я вълкът злочест -

за фасон нахлупил синия каскет…

Ето, това. За фасон! Кукловодите са доволни - спазен е най-висшият принцип на добрата стара Англия: „Разделяй и владей”! Какво стана после през годините е добре известно на всеки.

Седми дубъл. На 19 януари 1989 г. в сградата на френското посолство в София се състоя една знаменателна среща, останала в най-новата ни история като „Закуската на Митеран с български интелектуалци”. Гостите на въпросната закуска са подбрани много внимателно, както от френска, така и от българска страна. Седянката във френското посолство може да се нарече по аналогия „Тайната закуска”, защото в българските медии цари мълчание. Митеран и Тодор Живков си разменят награди - френският президент получава най-високото държавно отличие - орден „Стара планина” с лента, а Тато - Ордена на почетния легион.

Кукловодите са си свършили вече работата и внимателно придърпват конците на марионетките. Целта на седянката е да се легитимира съществуването на „съпротива на опозиция”, за каквато в този момент не може и дума да става. Внимателно се избягват опасни думи и терминология. 12 „дисиденти” са внимателно подбрани интелектуалци, до един храненици на режима.

Друг е въпросът, дали са си представяли сриването на системата само след няколко месеца. Колцина по това време са имали и идея, че Берлинската стена ще падне в обозримо бъдеще, камо ли след същите няколко месеца? „Ние, - разказва по-късно участничката в срещата Копринка Червенкова, - бяхме една доста разнородна компания и, дето се вика, всеки обслужва собствени си страхове, за което аз никого не мога да коря. Но вече живеехме с очаквания, че нещо трябва да се промени, давахме си сметка, че появата на Митеран в България не е случайна, че той идва, не за да легализира режима на Живков, а тези неформални движения, да им даде някаква опора, кураж. Той и така се държа на тази закуска, просто искаше да ни внуши, че има смисъл от това което ние правим и не сме сами. Това беше, така да се каже, външната легитимация на това, което ние правехме”.

Стогодишният Анжел Вагенщайн казва в интервю: „Най-важното отпреди 30 години на тази среща е, че тогава имаше повече надежда, отколкото сега и всички бяха по-единни, отколкото сега.”

За да изпълни задачата на кукловодите е избран стария хитрец Франсоа Митеран. Преди да стане социалист и като такъв - президент, той е добре известен с миналото си на активист на „Акцион франсес”- младежка организация с роялистки, националистически и донякъде с фашистки убеждения, опора на режима на маршал Петен и френското съглашателско правителство от Виши. Същият този, който е наричал френската съпротива „банда негодници, които трябва да бъдат избесени”. И ето, животът го е накарал да нахлупи синия каскет и да дойде като западен емисар в България, за да легитимира нашенските пишман „дисиденти”. Времена…

Както и да я въртим и сучем, никой от присъстващите на закуската не е бил срещу комунизма, дори прочутия „дисидент” Желю Желев и донякъде проф. Николай Василев. Всичките искат горбачовски комунизъм, гласност, перестройка… Френската седянка е фарс на подставени лица, до един свързани с БКП. И на практика вместо да легитимира „опозицията”, тя дава рамо на режима. На Запад, както и досега, предпочитат да си имат работа с управляеми и зависими лица, с които да си въртят сделките! След 10 месеца всичко ще излезе наяве.

Закуската е отразена от френската преса: вестник „Котидиен дьо Пари” в заглавие: „Митеран в България: едно безполезно пътуване”. И не спестяват критиките към Митеран, че по „най-деликатния въпрос - правата на човека, проявил необичайна дискретност”… „Фигаро” пише: „Събралите се около него 12 интелектуалци и художници се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски, и в техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага.” Задава се и въпросът: „Дали те са действително опозиционери?”

През изминалите след това години всички участници, с малки изключения, постепенно се завърнаха към топлата пазва на партията майка.

Когато човек проследява събитията в последователност, непременно ще се запита: как така 9 милиона нашенци са били против Тодор Живков и комунизма и не са успяла да се справят с него, докато той като един чутовен герой, като един съвременен Крали Марко набързо ги е поставял на мястото им? Място, което и историята им отрежда - забравата. В тези комични прояви на опозиционерство няма и помен от героизма на Унгарската революция, от вярата на Пражката пролет, от мъдрата сдържаност на полската „Солидарност”, ако щете и от водевилната лековатост на Пеещата революция в Прибалтийските държави. Няма нищо. С изключение на заговора на генералите, всичко останало е една голяма лъжа, режисирана и разиграна от кукловодите.

За тях - кои и какви - ще стане дума друг път.