ЕСЕНЕН ДЕН
ЕСЕНЕН ДЕН
Вълшебен ден, през който
не знам какво се случва,
но е вълшебно всичко
наоколо, дори
опърпаното, кротко
и неуместно куче,
което в миг претича
и във дъжда се скри.
Вълшебен ден, през който
нещата се разкриват
в неявна, приглушена,
неярка светлина.
И се рои животът
на мигове красиви,
на капки, полусенки
и шарени петна.
На Витоша овалът,
небесните пролуки
през облаците плътни
и слънчевият блик…
И времето е спряло
и чудо се разпуква,
и всичко е безсмъртно
в ей точно този миг…
Светът не си играе,
свирепо вири гребен,
на шир и длъж - голготи,
безумства, смърт, войни.
Но този миг безкраен,
но този ден вълшебен
и този шемет, който
след миг ще отзвъни…
НАД СЪНЕНИЯ СВЯТ
1.
Някъде, от всичко настрана,
някъде, където нищо няма
само необятна тишина,
само самота без край и само
ясна безподобна пустота,
и отвън лъчиста, и отвътре -
ще се спра, утихна и простя
всичко и на живи, и на мъртви.
А животът - сън и блян - край мен
ще избухне и ще се разтвори
като цвят на лотос, съвършен,
в други измерения и форми.
2.
В други измерения и форми,
някак в мен, макар и отстрани,
пак струи животът и звъни -
сън и блян… И битие безспорно…
А над сънения свят се съмва
и настава пъстър слънчев ден,
може би от Бог благословен
да не помни проломите тъмни
на нощта, която си отива
с всички болки, призраци, лъжи…
Рой пчели край мен жужи, кръжи
и ми спомня, че съм още жива.
МОНОЛОГ
Човекът е безкраен монолог.
За насаме - щадящ и безпощаден.
Смирен и с чувство за вина - пред Бог.
С крещящо непокорство - на площада.
Каквото и да прави в своя век,
каквото даже само да загатне -
все изговаря себе си човек
и ехо го повтаря многократно.
Понякога пространството кънти
от празен шум и болки споделени.
Понякога е тихо - като в стих,
който извътре същността променя.
Понякога е тъмно като в рог.
Понякога безброй слънца се стичат.
Животът е живот. И е жесток.
Човекът е човек. Преглъща всичко.
Но може някой ден в нечакан час -
дали отблизо или отдалече -
да чуе шепот, звън, невнятен глас
в ответ на своите въпроси вечни.
Тогава, свършил своя монолог
от думи, чувства, страсти или мълком,
човек съзнава в своя - о н я - срок,
че себе си изрекъл е напълно.
ЖАЖДА
Все тази жажда - по не знам какво -
без име, очертания и форма.
И все това безмилостно Око
и този зов неуловим - отгоре.
И уж я утоляваш ден след ден
с любов, с познание, със стих приличен.
Но пак гориш неудовлетворен
и пак си нерв и след Михаля тичаш.
Уж влагаш всичко в няколко слова,
от себе си изстискал всяка клетка.
Но чувстваш колко малко е това,
нищожно, страшно малко, в крайна сметка.
Уж се смиряваш, кротък, натъжен,
завети тачиш, спазваш, преоткриваш.
А все жонглираш - като по въже -
по криви мисли и пътеки криви.
Препъваш се и ставаш всеки път -
ранен, решен, донякъде свободен.
Но накъде ли водят и зоват
неведомите пътища Господни?
Все тази жажда, все един копнеж
по нещо, дето и не си сънувал
и може би дори не съществува…
Но ти едва ли някога ще спреш,
макар да знаеш колко всичко струва.
