Трендафил Василев

МОМИЧЕ В ЦЪРКВА

Сред богомолци смирени - бледоръко момиче…
Свещта си припалва, молитва шепти.
Духът му болното тяло съблича
и през купола нейде далече лети.

И кой за такава съдба го заигли -
вместо да грее дъга от лъчи,
тъмнило да бъде под дългите мигли,
да няма за радост и хора очи.

И си мисля сега за туй множество грубо,
на което аз брат съм, баща съм и син,
как щедро се учи то да погубва
и отчайващо малко - как да спаси.

И в тоя храм, където се плаче и пее,
за кого да се молим… Ще дойде часът,
когато докрай със стената се слеем
и застанем до грешните в Страшния съд.

ЧОВЕКЪТ ДО НАС

Радост щом ни поръси и празникът чаши налее,
той все някъде ще се изгуби, все с нещо ще е зает.
Не идва наздравица да разменим, с нас да запее,
да накичим заедно житието със слава и чест.

Но беда щом настигне ни, той влиза в своята роля
житейска - притичва, съветва, предлага, теши…
С лъснати думи ръфа той тънко нашата болка,
безцветни съчувствия, подредени в сухи очи.

Човекът до нас… Избрал си е сам той свойта Голгота,
да се пръкне досущ човек, а да стане на дявола брат -
това, на което се радва, е горчилото на живота,
а туй, от което страда, е неговият прелестен цвят.

ТРАПЕЗА ЗА ГОСТИ

Питата топла. Виното грее.
Щедър дар
от торбата на битието.

Хляб и сол
може да остане само на нея,
но местата - да са заети!

МАНАСТИРЪТ

На Мария В. Николова

Неравен път повежда за ръка -
просечен е от болки и надежди.
Избликва тук невидима река,
с три чучура поръсва хлад над вежди.
Липа - издигнала високо връх,
пътеката є до небето стига.
От земните недра изтръгва звън
и тайна мощ целебната верига…
И пред иконите изправя тихо ръст,
словата си подрежда във молитва
с надежда прав да носи своя кръст,
човекът - земен и небесен жител.

HOMO SAPIENS ХХI ВЕК

Денят се прекатурва… И ти си тука вече,
в смълчаното подземие на твоя нощен дом.
Далеч назад остана празничната вечер,
от нея те разделя бетонен вълнолом.
Животът тук пристига в сигнали закодиран -
до теб се укротява неспирният им бяг.
В антените се вслушваш, в екраните се взираш
за миг да разпознаеш опасния им знак…
Денят се вдига бавно… В мирните си форми
животът пак се връща пред твоите очи.
По своя път обратен се люшкаш от умора,
а от смъртни сметки в душата ти горчи…
И всичко в теб от памтивека се повтаря -
една игра, в която ти докрай ли ще гориш:
ти нощем в пропасти сам кулите събаряш,
а денем над земята отново ги строиш…