Любомир Духлински

Село, село, мило село, за съжаление ти още си живо…

Цветанка Христова

Първа част: Брадва в корена

Колчем се зададат избори, а това шоу напоследък дотегливо редовно взе да ни се случва, толкова пъти знайни и незнайни юнаци, решили, че могат да внесат ред в бъркотията на родната икономика, се изтъпанват пред камерите на платените телевизионни предавания и започват да ни омайват, че ако изберем тях, от чешмите ще тръгнат мед и масло, вместо кална и смрадлива вода. Най-често това са хора, които хабер си нямат за нещата, които приказват.

Вероятно сте забелязали още една особеност - няма юнаци, които да се канят да вадят ряпата по къра, тази приказна тема не се застъпва. Няма вече и земеделски партии, които понякога срамежливо да отронват по някоя дума за „нещастното българско село”.

Българското село, забравено от управниците си - с изключение на предизборните рейдове, които предприемат с бързината на Хвърковатата чета на Бенковски. Забравено от децата си, които панически се разбягаха и се разбягват от него, за съжаление на малцината останали баби и дядовци. Българското село все още е живо, макар и в будна кома.

Дойде ли време най-после да се вгледаме с отворени очи в българското село? След като 45 години се умилявахме от индустриализацията, от димящите комини, след възторзите в доклади и отчети, че “преобладаваща в село, община или окръг” е промишлеността и че “относителният дял на селското стопанство заема ЕДВА една четвърт, една пета, една шета и т.н. от общата продукция”.

След тонове хартия и мастило, изписани да доказваме (на кого?), че машините, които ще навлязат в полята (те вече навлязоха), ще освободят за скъпите на сърцето ни димящи заводи излишната работна ръка…

Е, освободихме я. Но не излишната, защото излишни работни ръце няма, а тези, които трябваше да орат земята и да сеят хляба. Тези, които вече ги няма на село.

Сепнати в индустриалния си сън, изведнъж осъзнаваме, че коренът, който ни държи за земята е засъхнал в сърцевината си, че селото си отива, че под маската на привидното благополучие и след поредната реорганизация, суховеят на миграцията духа още по-силно.

Изведнъж отекнаха в глухите ни досега за болката на селото уши ударите на брадвата, която от години сече капилярите, по които тече обичта към земята, към животните, към по-наивничкия, но и по-ведър свят на селото…

Дойдоха и отрезвяващите анализи, все повече се сгъстяваха “облаците” над първата колонка - „възраст до 30 години”,  все по-многолюдна става последната колонка от цифри - “над пенсионна възраст”…

И ако си представим алегорично днешното българско село, то би ни изглеждало като засъхнало, проядено от годините стебло, по клоните на което тук-там зеленеят млади гранки.

Защо да се лъжем - младите ги няма вече на село. А където ги има, те са пътници. На границата на трудно удържимото равновесие между желанието да напуснат окончателно селото и невъзможността да го сторят незабавно.

Защо? Защо младите напускат панически селския кораб, оставяйки го да се оправя както може в житейските бури? Защо така жадно се отправят към града? Намират ли там обетованата земя? И ако не я намерят, ще потърсят ли пак утехата на родната стряха, топлината на прясно изораната бразда и гальовния сумрак на летните вечери в шумнатия селски двор…

Христина и Николай М., наскоро заселили се в Плевен.

НИКОЛАЙ: „Какво да правя на село? Аз съм завършил химия, а три години работих като механик във ферма. Ти остави това, всяка работа е почтена, ами виж другото - нали ние на село уж произвеждаме всичко? А за килограм месо или сирене пали колата до Плевен. Защо с колата ли? Защото имаме автобус сутрин в тъмно и вечер в тъмно. На едно кино не можеш да идеш в града, защото няма с какво да се прибереш после. А на село кино няма. Когато карах шофьорските курсове, какво тегло съм изтеглил с това пътуване - не е за разправяне… Не че обичам града кой знае колко - аз съм селско момче, пъпът ми е хвърлен там, къща на два етажа с осем стаи сме заминали, за да се наврем в тази квартира, но какво да правя като никой не помисли за нас, младите, само приказки…”.

ХРИСТИНА: „Откакто сме в Плевен, вече половин година, не сме излизали никъде. С две малки деца сме, няма кой да ги гледа, за да излезем. Но пък от друга страна съм доволна - като че ли с идването тук заприличахме на семейство. Караме се, бием се, любим се - това си е наша работа. Мисля, че ни е по-добре така. Лошото е само с жилището. Перспективата за жилище ли? Знам ли, като гледам какви пари струва дори една боксониера… Но предпочитам да живея така, вместо да се върнем на село. Защо да се връщаме - да ти се тръшне в огън детето и да няма наоколо на 30 км. лекар… И не само това. Как решихме ли? Ами и вие да поживеете пет години в нашето село, ще се решите.”

МИРОСЛАВ Д., работник, 26-годишен, неженен: „Разбери, братче, ако бях останал на село, ерген щях да си ходя цял живот. А ето че само половин година, откакто живея и работя в Плевен и…ми предстои сватба. Всичко ще се оправи, само здраве да е. Тук, да ти кажа честно, поне имаш някаква перспектива - пет ли, десет години ли ще чакаш и все нещо ще се промени. А братът на село - откакто го помня (той е много по-голям от мен) все едно и също - трактора, вечер животните, в неделя в кръчмата. Вечер не можеш го мръдна от телевизора - пред него яде, пие си виното, а после дреме до химна… Не искам така. Как се реших ли? Че какво ти предлага селото? Една гола обич към земята. И едни голи обещания: “това ще се, онова ще се…” Ще се, ама кога? Кога зачукам по улиците с пенсионерския бастун? Вече златно да го направят това село, все тая…”

Колко години говорихме за изравняване на селото и града? После спряхме да  говорим, защото разбрахме, че думите и делата не са едно и също. Колко години строихме илюзорни кули, които животът помете с реализма си. За да стигнем до формулата “селище със затихващи социални функции”. Вместо да си го кажем по-простичко - умиращи села.

Помните ли величайшата глупост на социализма “Странджа - Сакар, република на младостта”, нещо като колонизиране на нови земи под учудените и насмешливи погледи на малцината местни жители. Отчете се като революционна социална формула за съживяване на пустеещите покрайнини на Родината, думба-лумба няколко години, после тихомълком всичко затихна.

Де да имаше готови формули за всичко. Но няма. Измисляха се и се измислят какви ли не небивалици за бъдещето на селото, само че в тях липсва един съществен компонент -  все някак си забравяме, че става дума не толкова за добиви и трактори, а за живи хора.

Които има един единствен живот и искат да го преживеят хубаво и достойно. Защото житото все пак го сее човекът, стадото го пасе човекът, селските деца ги ражда отново той - човекът. Младият  човек. А проблемите на селския човек не са само в облекчаване на труда му - те са и в магазина, и в здравната служба, и в културния уровен, и в още много неща.

Но каквото и да си пожелаваме, понякога изтръпваме при мисълта - а не е ли късно за всичко това? Отново труден въпрос без еднозначен отговор. Сигурно е само едно - брадвата твърде дълбоко е разсякла корените…

Нека се върнем малко назад, да проследим генезиса на селската неволя, да не употребя по-силна дума - до митичната 1939 г., приемана като връх в добруването на България за всички времена, като годината на българското икономическо чудо не само на Балканите, но и в Европа. Противоборствата в мненията тук са на диаметрално противоположни страни в зависимост от политическите пристрастия.

Социалистическият режим десетилетия наред внушаваше, че преди 1945 г. българската икономика е била силно изостанала и хората са тънели в мизерия. В началото на 90-те години се разпространи друга история - че преди социализма България е икономическия тигър на Европа.

Все пак - цифрите не лъжат. Видно е, че през 1939 г. България не е сред богатите страни в Европа, но по брутния вътрешен продукт (БВП) на човек изпреварва редица държави, които днес считаме за по-развити. С 2967 долара на човек, България се нарежда преди Португалия (2323 долара), Полша (2801 долара, данните са за 1938 г.) и Унгария (2522 долара). Звучи изненадващо, но равнището на БВП на човек в България през 1939 г. е съпоставимо с това в Италия, като разликата е по-малка от 8%. За сравнение - през 2016 г. Италия изпреварва България с около 95%.

Разгледани в съвкупност, представените данни сочат следното. През 1939 г. икономиката на България заема 18-то място от 24 европейски държави. Това, от една страна, говори добре за тогавашна България, тъй като през 2016 г. в списъка със същите държави сме на 23-то място, а към днешна дата вече сме затвърдили окончателно „постижението” си.

От друга страна, трябва да отхвърлим патриотичните лозунги, че през 1939 г. България е едва ли не от една черга със Западна и Централна Европа. Това просто не е така. БВП на човек в икономическия център на Европа (Франция, Холандия, Великобритания, Германия, Дания) тогава - както и сега, е 2 до 3 пъти по-висок от този в България.

Днес бихме казали, че през 1939 г. България е част от европейската периферия, в една категория с южните страни Испания, Италия, Гърция, много по-напред от Португалия, Югославия, Унгария, да не говорим за Румъния. Днес вече не сме в периферията на Европа: по размер на икономиката, спрямо другите страни на Стария континент сме се превърнали в чуждо тяло, в джудже.

През 1939 г. в България живеят над 6.6 млн. души, като само за 10 години броят им е нараснал със 700 хиляди. Населението е младо и активно и нараства с по 50 хил. души годишно. Икономиката не просто запазва жизнения стандарт в условията на ускорен демографски прираст, но го повишава.

Приема се, че тази демографска инерция е основа за икономическия подем от 50-те и 60-те години на миналия век. Парадоксът - според преброяването от 2020 г. населението е пак толкова - 6 927 000 души.

Накрая нека погледнем къде сме били и къде сме сега. През 1939 г. БВП на човек във Франция е 2.4 пъти по-голям по сравнение с българския, съотношението с Германия е 2.5 пъти, с Австрия 1.6 пъти, с Великобритания 2.9 пъти. През 2016 г. Австрия има 2.5 пъти по-висок БВП на човек от България, Франция 2.2 пъти, Германия 2.6 пъти, Великобритания 2.2 пъти. Като цяло, изоставането ни спрямо европейските центрове на богатството е без особено изменение.

Не стоят така нещата със страните от средния ешелон: някога по-бедна от България, днес Полша има с 45% по-висок БВП на човек. Унгария ни изпреварва с 34%, Португалия с 55%. Раздираната от криза Гърция е с 37.5% пред България по реален БВП на човек (без да говорим, че гръцкият народ е вече много по-многолюден от българския).

Икономическите ни показатели след 1944 казват и друго. Цели 70-80 години брутният вътрешен продукт на България е около 0.32-0.33 процента от световния. Докато през 2021 г. имаме около 0.08%, така че всичките писания за „българския икономически тигър” са несъстоятелни.

Казано по-простичко - за 80 години сме се върнали назад дори в сравнение с военните години. Това е.

Твърдението за равномерното разпределение на доходите през 1939 не е вярно. 80% процента от населението е живеело в кирпичени къщи с по 2 стаи с имущество една маса и един казан.

И още един факт в този период: в България на 1500 човека се пада един автомобил, а във Великобритания един автомобил на 8 човека, през 1939 г. 9 човека спят в 2 стаи сред бълхи, въшки и дървеници.

В изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., за жизненото равнище в България депутатът Серафим Георгиев казва:

„Това показва, че картината на българската мизерия е страшна…. 19,5 % от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57 % от домакинствата; нямат клозети 17,4 % от тях. Нямат кревати 20 % от домакинствата, а останалите 80 % от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5 % от домакинствата, а 36 % нямат стол. Нямат печка 28 % от домакинствата. Нямат юрган 36 % от тях. Нямат дюшеци 46,5 %, а 34 % нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53 % от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелостта на българския живот”.

Какво да добавим повече?

80% от населението на страната в този период е селско, освен това близо 2/3 от градовете имат селскостопански облик. 33% безработица и близо 45% тотално неграмотно население. Всички данни са от “Статистически годишник на царство България” за 1941-ва година.

Твърдението, че през 1939 г. нашето селско стопанство е било едва ли не цветущо е, меко казано, пресилено. Статистическите годишници показват друго - крайно незадоволителни добиви от декар и от продуктивно животно.

Главната причина за това е огромната изостаналост на цялото селско стопанство и примитивният начин на производство. В края на първата половина на XX век в страната е имало 885 000 селски домакинства или 80 % от населението.

Обработваемата земя е раздробена на 11 861 321 ниви, които се обработват със 759 240 двойки работен добитък. Основно оръдие на труда е дървеното рало, само 31.6 % от стопаните са притежавали железни плугове, 25 % са без работен добитък, 13 % са безимотни. Съотношението между живата и механизираната теглителна сила е 94:6.

Средните добиви от декар от основните култури са: пшеница -131 кг., ечемик - 147 кг., царевица - 117 кг., слънчоглед - 88 кг., като по тези показатели страната ни се нарежда на предпоследно място в Европа. Зад нас е само Албания.

Толкова за „икономическото чудо” България в навечерието на войната.

Девети септември 1944 г. завари България като страна с примитивно земеделие, разделена на 12 милиона отделни и малки парчета земя.

В първите години започва кооперирането на земята. Вярно, е че кооперирането и масовизацията на ТКЗС не става само с песни, хора и ръченици - с песни и хора я посрещаха бедните и средни селяни, за които кооперативите бяха спасение от мизерията.

Не случайно далеч преди основаването на ТКЗС в редица села в България се създават земеделски кооперативи - Слатина, Ловешко, Грозден, Карнобатско, в Софийско, Варненско и на други места.

Налице е остра криза на продоволствените стоки и особено на хранителни продукти. Купонната система, въведена в страната през 1943 г., продължава до 1950 г. ТКЗС трябваше бързо да осигурят производството на необходимите хранителни продукти и суровини за промишлеността.

Трябваше да се гради нова база, да се създаде машинно-тракторен парк, мелиорации и какво ли не още. Трябваше да се развие и научната база, осигуряваща нови, съвременни сортове и породи животни, технологии и обучение на млади специалисти.

И не на последно място да се помисли за хората - за правото на достоен човешки живот на селските труженици - работа, почивка, отдих, лечение, туризъм, ползване благата на духовното творчество.

Замогващите се ТКЗС изграждаха детски градини и ясли, училища, читалищни домове, водоснабдяване, електрифициране, почивни бази, които кооператорите и техните семейства ползваха безплатно.

На пенсионерите се осигуряваше хляб безплатно, от кухнята на ТКЗС се разнасяше топла храна за обед по бригадните станове срещу символично заплащане. И още, и още, и още.

Оценявани от едни като добри, от други като лоши, това са златните години на българското земеделие и българското село!

Допускани са, разбира се, и много сериозни грешки. Особено очевидни са примерите за гигантоманията и несъобразяване с реалните повели на времето и сложната вътрешна и външна обстановка.

И така, идва „социалистическата революция” или „комунистическия преврат” - както искате, така го наричайте в съответствие със собствените си разбирания. Няма да му давам име, просто ще разкажа съдбата на баща ми, който е пряк участник в тези процеси в село Тръстеник (сега град Тръстеник, Плевенско), за които и аз имам преки впечатления и документи.

ТКЗС в Тръстеник е основано на 30 ноември 1948 г. Тогава селото имаше 8320 жители. Баща ми не е сред основателите (поне на хартия) на ТКЗС по една проста причина - земята е била на дядо ми, а баща ми освен дрехите на гърба си не е имал нищо друго. А без земя не можеш да бъдеш кооператор.

През 1950 г. татко започва работа като главен счетоводител на ТКЗС “Фердинанд Александров” и такъв е до пенсионирането си през 1972 г.

Трудно са я карали в началото, трудни години са били - това той никога не го е крил и не е преиначавал истината по идеологически съображения.

Като кажеш главен счетоводител, звучи солидно, но всъщност баща ми е получавал нищо и никаква заплата, голяма част от нея изплащана в натура - захар, брашно, олио, боб, зърнени култури и т.н.

Майка ми е започнала работа в полевъдната бригада на ТКЗС със заплата колкото да се каже, че е на заплата. За това колко трудно е било всичко, говори и фактът, че когато направили къщата ни, били изразходвали всички начини да получат пари - заеми, взаимоспомагателна каса, продали облигациите си от държавните заеми - всичко.

И за да покрият къщата, която завършили през есента на 1958 г., продали прасето ни, за да купят цигли и да затворят къщата преди есенните дъждове и зимата.

Към 1960 г. стопанствата започнаха да си стъпват на краката. Заплатите се увеличаваха, натуралното заплащане, което се получаваше в края на годината, вече не беше в торби и бутилки, а в чували и тенекии.

След приключване на стопанската година ТКЗС правеха уравнения. През годината не плащаха пълните заплати и натура, плащаха ги на уравнението накрая, когато стопанската годината приключи.

В периода 1963 -1970 г. ТКЗС Тръстеник беше едно от най-могъщите не само в Плевенско, а в национален мащаб. Имаше три почивни станции - в Шипково, Обзор и край Дунав, където кооператорите ходеха безплатно на почивка.

Стопанството имаше огромни фондове - пазя документ, от който се вижда, че само фонд СБКМ (Социално-битови и културни мероприятия) през 1965 г. е бил 1,5 млн. лева. Обърнато в днешни пари, щяха да са не по-малко от 30 милиона.

Това позволяваше на стопанството да поддържа културните институти, училищата, спортното дружество, безплатна храна за детските градини и какво ли не още.

ТКЗС построи около 50 къщи на бедни кооператори. Безплатно, със своите строителни бригади.

През 1960-1961 г. стопанството изгради водопровода в Тръстеник и престана безкрайното тичане с котли и бърдуци по селските чешми и кладенци.

Стопанството купуваше машини, въвеждаше механизация. Баща ми е казвал: “Пари имаме, ама няма откъде да купим”. Всички имаха пари тогава, но машините не достигаха. Същите тези машини, които после “демократите” ликвидатори продаваха за левчета или просто за старо желязо.

Строяха се стопански дворове, малки цехчета за преработка на селскостопанска продукция. ТКЗС имаше собствен магазин на пазара за селскостопанска продукция в София. Караха там огромни количества дини, боб, грозде, вино и ракия от собствената си изба. Караха на комисионера продукцията си и два-три пъти в годината татко ходеше в София да си уравнят сметките.

Стопанството стремително вървеше напред. И всички вярваха, че комунизмът наистина е настъпил. Хората вече бяха спокойни, чувстваха се стопани на собствената си земя и вярваха, че работят за себе си, за своето добруване и бъдеще. Работеха с желание, казваха „нашето ТКЗС”.

Но не би! През 1970 г. на преден план изби грандоманията и мегаломанията на управляващата партия, когато започва налагането на измисления от големия земеделец Т. Живков и хората около него стопански субект - АПК.

Бившият политически помощник на Живков Нико Яхиел пише: „Тенденцията за прекомерното уедряване беше характерна и за селскостопанското ни производство. Особено след 1970 г., когато започна формирането на аграрно-промишлените комплекси - хилядите кооперативни стопанства бяха преобразувани в 345 АПК.”

И тук си каза думата гигантоманията. Например в целия Силистренски окръг беше създадено едно-единствено АПК. Огромно, неефективно, неуправляемо.

АПК преминаха през няколко етапа в своето развитие. Първите 3-4 години те функционираха при пълно запазване на юридическата и икономическата самостоятелност на ТКЗС.

И резултатите бяха добри: при зърното от 7.000.000 тона в ТКЗС общото производство достигна 9.600 000 тона в АПК , при месото разлика в плюс от 100 000 тона, при млякото - 1 млн. литра.

Само че в основата на тези добри резултати бяха положени гнили темели. Нали знаете как е във футболните отбори - нов треньор, първите мачове - иху!, а после пак тихо!

В грандоманските планове на управляващите тогава не беше взет под внимание най-важният фактор - хората. А също и между двете нива на управлението на АПК и ТКЗС.

Отчиташе се, че ТКЗС вече са се превърнали в пречка за по-нататъшното развитие на производството. Само че едва ли някой беше наясно какво ще последва, защото тези, които насилствено налагаха реформите, понятие си нямаха от селско стопанство.

Добрите специалисти, старите „кримки” на земеделието пак бяха избутани встрани.

През 1970-1975 г., както и през 1988-1989 г. в групата помощници на Тодор Живков в Политбюро нямаше нито един специалист по селско стопанство, а именно тази група подготвяше решенията на ЦК и Политбюро.

През 1970 г., започна, а през 1972 г., годината на пенсионирането на баща ми, в общи линии бе завършен първия етап от разгрома на селското стопанство.

Управляващата върхушка на БКП реши да прави аграрна революция по съветски образец. Образуваха АПК, аграрно-промишлени комплекси, в които уж водеща трябваше да бъде промишлеността.

Насила прикачиха текезесетата едно към друго, създадоха се отдели, дирекции, направления и какви ли не щуротии. Навъдиха се безброй директори на това или онова, главните „специалисти” станаха повече от работниците.

Бъркотията беше невъобразима. Никой не знаеше какво прави, не го и интересуваше толкова, защото надокараха началници от Плевен и други места, а те само чакаха да чукне 5 часа и да се накатерят по автобусите.

Намаляваше се желанието на младите хора да работят в селското стопанство, отслабваше инициативата. Кооператорите вече не се чувстваха стопани на собствената си земя. И започнаха да се отнасят към нея равнодушно, по чиновнически…

Нямаше и как да бъде иначе - премахнати бяха ТКЗС, които по същество бяха форма на демократично сдружаване на собственици, установен беше монопол само на АПК върху собствеността на средствата за производство, на земята, уравниловката при заплащането на труда.

Всичко това отчуждаваше хората от собствеността им, липсваше конкуренция между отделните производствени звена, защото вече на никой не му пукаше какво ще произведе - за труда си всички получаваха еднакво.

Подценяването и неглижирането на тези фактори в крайна сметка се оказа съдбоносно за следващите етапи в развитието на селското стопанство и предначерта постепенното замиране на възходящата първоначална скорост.

ТКЗС бяха премахнати като самостоятелна единица, а АПК се превърнаха в своего рода грамадни ТКЗС-та с нова огромна и тромава структура. Големият размер правеше АПК трудно управляеми. По-добрите специалисти бяха съсредоточени в централното управление и те все повече се отдалечаваха от низовите звена, от реалното производство.

Не стига това, ами на някой умник му хрумна в Тръстеник да се прави ТУП (Телеугоително предприятие), в което да се отглеждат 24 000 “учени” телета, по книга и под часовник. Нищо не излезе от тази работа, халетата на ТУП никога не се напълниха, нито пък даваха очакваните резултати. Ама кой ти гледа - важното беше, че се върви „по нов път”. А накъде води той - това нямаше значение.

Макар, че още в началото нещата с АПК доведоха в селското стопанство до страхотна бъркотия, през 1973-1974 г. дойде нова мода - ПАК (Промишлено-аграрен комплекс).

Още окрупняване, още неразбории. Събраха около Захарния завод в Д. Митрополия 17 села и… Настана страховит хаос - още директори, още специалисти, още направления, още отдели. И селяните все по-бързо се спасяваха по градовете…

Иска ми се тук да разкажа една тъжна и забавна случка от времето на ПАК.

Тогава, когато се разпределяше къде какво ще се сее и посажда, се събираха едни грамадни комисии, воглаве с главния агроном и армията „специалисти”.

Разгъваха се картите на землището и се започваше: тук ще сеете това, там ще сеете онова. Без да познават земята на отделните селища и без да знаят тя за какво става и за какво не става.

Та тогава определиха на един баир в село Байкал да се сее жито. Стана агрономът на селото Иван Маринишев и рече:

- Абе, хора, къде ме карате да сея жито? По тоя баир мечките слизат по дупетата си, толкова е стръмно, а вие искате жито да сеем!

Което показва, че стопанската работа се командари от хора, които хабер си нямат от особеностите на земята в дадено село. На кой му пукаше? Важното беше да се осъществи „мероприятието”. А дали ще има жито и кой ще го жъне по баира - няма значение.

След като АПК нанесоха поразиите си, дойде време за поредната „реформа” - създаден беше НАПС (Национален аграрно-промишлен съюз), още една от причините за започналия упадък и криза в селското стопанство.

Създаването на НАПС в национален мащаб и на поделенията му в окръзите - ОАПС, стовариха допълнително финансово бреме върху производителите, тъй като се увеличи административно-управленският апарат в страната в този сектор.

Неговото финансово обезпечаване е поето изцяло от производствените звена. Системата на НАПС е създадена през 1979 г. , когато е закрито Министерството на земеделието.

По-късно, през 1986 г., министерството е възстановено и за известен период успоредно съществуват двете управленски структури. Кой пие, кой плаща - никой не знае.

Всъщност кой плаща се знае - това, както винаги, е чичо на село. По това време над 50 процента от печалбата на селскостопанските производители се изземва за данъци, разбирай за издръжка на многочислената армия чиновници.

Особено значение за упадъка в селското стопанство имат необмислените реорганизации от ТКЗС в обединено ТКЗС, АПК и НАПС. Гигантоманията наруши естествения ход на селското стопанство и се стигна до обезлюдяване на българското село.

Постепенно хората в селата разбраха, че тая няма да я бъде и всичко се юрна по градовете да си търси хляба. Постепенно селата започнаха да запустяват, населението им тотално намаляваше.

Баща ми много трудно понесе всичко това. Можеше да поработи още няколко години, но не пожела - болно му беше да гледа как се срива всичко, за което беше дал младостта, силите си, безсънните нощи.

Само да отбележа, че днес дори основите на ТУП не са останали - всичко е разрушено и окрадено. Не личи и къде са били стопанските дворове и фермите за животните - там е гола поляна.

Когато през 1991 г. първото „демократично” правителство на СДС решиха да ликвидират ТКЗС и назначиха “ликвидатори”, за да свършат тази работа, татко беше като болен, защото той най-добре знаеше какво е струвало на хората в Тръстеник да изградят всичко това.

Само че не всички мислеха така - народецът в Тръстеник се юрна да разгражда сгради, обори, поливни инсталации и да влачи кой каквото докопа - тухли, цигли, греди, тръби, каквото прилегне.

Когато раздаваха  кооперативните овце според дяловото участие в ТКЗС, на нас се паднаха две. Майка ми порече да си ги вземем, татко я изгледа зверски и изкрещя така, както никога не съм го чувал: “Да не си посмяла, че ръцете ти ще строша. Аз съм го градил това ТКЗС, няма да го унищожавам!” Този кротък човек! Горкият татко - унищожиха го и без него…

Само че целокупният народец не мислеше като него - биеха се пред кошарите кой да докопа по-тлъста овца и едва ли не на място им слагаха ножа.

Нека в края на сагата за Тръстеник да отбележа, че според преброяването от 2021 г. населението му е 3854 души. Нали помните - през 1944 г. то е било 8320 човека!

Инерцията на 60-те години на ТКЗС постепенно започна да затихва след 1980 г., която може да се приеме за върхова в социалистическото селско стопанство.

След нея работата вървеше някак си насила, равнодушие беше обхванало намаляващите „текезари”, както чиновниците презрително наричаха селскостопанските работници. Тези, които им изкарваха заплатите.

През 70-те години управляващата партия прокарва поредната си „новаторска” идея -  селата в страната се разделят на два типа - със затихващи функции и перспективни.

При първите е преустановена всяка дейност за развитието им в социално, битово и производствено отношение и са оставени на изживяване, което води до заличаването им от географската карта.

Развитието на селото като цяло в социално-битово отношение остава като второстепенна грижа на държавата и това рефлектира в увеличаващата се диспропорция между града и селото.

Закриват се много училища и част от търговските дейности, което затруднява селяните и ги принуждава да пътуват при допълнително влошено транспортно обслужване до градовете за редица стоки. Здравеопазването, особено в селата със затихващи функции, остава примитивно.

Тогавашният министър-председател Станко Тодоров по-късно разказва: „Идеята за разделянето на селата беше една вредна по своите последици идея на Съвета по управление към Държавния съвет и секретаря на съвета Тодор Божинов около 1975 г.. Това доведе до закриването на пунктовете за услуги и началните училища, прогони по-младите хора към по-големите селища. Така тези села останаха без работна ръка и това доведе до намаляване на производството на селскостопанска продукция и увеличение на пустеещите обработваеми земи.”

Дотогава средно износът на селскостопанска продукция в конвертируема валута е в размер на 400 до 500 млн. щатски долара.

От 80-те години производителността в отрасъла започва да спада, като от 1985 г. в страната започват да се внасят традиционно произвеждани продукти - фасул, лук, картофи, зърно за фураж, на плодове и зеленчуци и други стоки, на които България е била традиционен производител.

След 1985 г. вносът на селскостопанска продукция възлиза на около 400 - 500 млн. долара. За периода 1986-1989 г. се извършва внос на фуражно зърно, фасул, слънчогледово семе и захар за общо над 700 млн. долара.

В същото време износът на селскостопанска продукция и от хранителната промишленост намалява с повече от 800 млн. долара. Проявяват се първите признаци на икономическата криза в селското стопанство.

Години след като „ликвидаторите” на СДС опустошиха селото, започнаха да се появяват и друг вид писания - че това не е било правилно, че „екстремистки елементи” в правителството изкривили политиката му спрямо селото и т.н.

Смешното и жалкото беше, че в повечето случаи ги пишеха тези, които предвождаха башибозука, наречен „ликвидационни съвети”.

Да цитираме извадки от такива писания: „За селското стопанство не бяха намерени правилни решения след настъпване на нашата демокрация, ако въобще това е демокрация”; „Начинът, по който се върна земята (след 1990 г.) беше супер идиотски”, „При преговорите за влизане в ЕС ние не защитихме нашите интереси, бързайки на всяка цена да станем членове на този съюз, без да се съобразяваме с условията. Така, че беше извършено предателство, дори и неосъзнато от нашите политици”. И още, и още, и още…

Съзнателно не цитирам имената на авторите, надявайки се те по-бързо и завинаги да бъдат забравени и да минат в небитието!

Дойде и краят на 1989 година. Над изстрадалата ни Родина се надигаше пустинна буря.

Втора част: Сага за кравата Пенка

Дойде превратът (или както предпочитате да го наричате) на 10 ноември 1989 г. Често съм си мислил - защо се случи той? Не можеше ли по-кротката, без такива разрушения. Без унищожаване на индустрията, селското стопанство, социалната сфера.

И винаги съм стигал до извода, че всичко беше подготвено от „другарите” на Тодор Живков в съглашателство и по поръчка на външни сили.

Как иначе да си обясним, че основната парична маса от заемите, парите от приватизация и от други канали се насочиха директно към джобовете на партийната номенклатура.

Само че тя вече беше посипана с брашно като вълка, който с удоволствие би схрускал седемте козлета. Който от партийните лидери се оказа сравнително честен, почти веднага излетя зад борда.

Може и така да е, може и да не е. За мен това е обяснението. Спомняте си обясненията на Горбачов защо продаде СССР. Само че той даваше обясненията си пред аудитории в САЩ и западните страни, където го развеждаха като панаирджийска мечка да разправя колко лош бил социализмът и колко калпави държавните му ръководители. Е, получи си наградата - Нобелова награда за мир. Получи си милиона. И млада жена му намериха.

Само че получи и друга награда - руските хора дори не искаха да чуят да му отдадат последна почит в Москва. Надявам се и с нашите да се случи така един ден, когато си тръгнат от този свят.

В началото на 1990 година в общи линии схемата за разгрома на България беше разработена. Указ 56 се подчини на плана Ран-Ът, който откри пътя за разграбването на икономиката на България. Започна реставрация на капитализма и то в най-дивата му и уродлива форма.

Националната стратегия „Ран-Ът” или планът „Ран-Ът”, е план за преход към пазарна икономика, изготвен в рамките на 6 месеца от Националната търговска камара на САЩ по молба на последното правителство на Народна република България (в лицето на Андрей Луканов), поръчан през март 1990 г.

Разбира се към двамата мастити ликвидатори - Ричард Ран и Роналд Ът - бяха прикачени за фасон и група от 18 „специалисти” от САЩ, както и 22 български, голяма част от тях функционери на БКП, а много от тях впоследствие заеха министерски кресла в различни правителства.

Народното събрание приема проекта с ръкопляскания за сведение. И май без да е съвсем наясно какво приема. За размера на надвисналото цунами знаят само малцина избрани, които, както винаги, прикриват всичко зад фасадата на “реформите”, “пазарното стопанство” и още ред благи приказки.

Всеки народен представител получава по едно копие от доклада, а Андрей Луканов заявява, че „програмата съдържа рационални елементи и от двете платформи - на БСП и СДС, както и съгласуваните между двете основни политически сили идеи в периода преди и след изборите”.

Точно тук е разковничето на мнимото противоборство между двамата основни политически играчи - “рационални елементи”, схемата на далаверата. И са само приказки за наивници яростните спорове около кръглата маса тогава. Всъщност, тези спорове се въртяха месеци наред около това дали държавният глава да бъде наричан “президент” или “председател”. Което си е едно и също.

И сини, и червени са работели заедно с екипа на националната камара на САЩ в ущърб на България. А за очи пред камерите на телевизиите едва ли не се хващаха за гушите.

Това е практическият план, по който се провежда разорението на България от всички правителства от 1990 г. до днес, изработен по поръчка на превратаджиите от 10 ноември 1989 г. (Че са били ортаци тогава, както са и сега, говори фактът, че за председател на народното събрание сини и червени гласуваха заедно. Един вид - признаха си дълго спотаяваната тайна любов.)

На бял свят излизат само псевдонаучните икономически доводи да се направи реформа, а истинските мотиви за това никога не виждат бял свят. От самото начало новите управници са знаели всичко, което ще последва у нас. Това е най-стриктно пазеният документ в България от 1990 г. до днес.

Проектът за прехода към пазарна икономика в България не е нито неправилен, нито престъпен. Престъпни са скритите от обществото ни истински цели и средствата за постигането им, благодарение на които българската икономика е в руини и България е върната със 100 години назад в своето развитие.

Националната стратегия предвижда до края на 1990 г.: да се изготви приватизационна програма, написана от Роналд Ът, вицепрезидент на Националната търговска камара, която спонсорира проекта; да се започнат основни парични реформи; да се позволи свободна обмяна на чужди валути; да се премахне контролът над заплати и цени; да се предприемат стъпки за защита на най-бедните слоеве от населението от трудностите; да се съгласува данъчна реформа; да се пригоди търговският закон от 1897 г. към тогавашните бизнес дела;  да се преразгледа Законът за социална политика. Предвидени са били също така точни срокове за изпълнението на тези мерки.

В свой анализ за прехода към пазарна икономика д-р Петер Бахмайер, доктор на философските науки, историк и политолог от Института за Източна и Югоизточна Европа във Виена, констатира, че при изпълнението на стратегията на Ран и Ът „бившия комунистически елит участваше в неолибералния проект и става част от международната финансова система”.

Казаното от него има своя корен в думите на Алън Дълес при учредяването на ЦРУ през 1945 г.

Нека ги припомним точно: “Ще свърши войната, всичко някак си ще улегне, ще се утаи и уреди. И ние ще хвърлим всички сили, всичкото си злато, цялата материална сила за измамване и оглупяване на хората! Човешкият мозък, съзнанието са приспособени към промяна. Посявайки в СССР хаос, ние незабелязано ще заменим човешките ценности с фалшиви, в които да вярват. Как? Ние ще намерим наши единомишленици… наши съюзници и помощници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозната по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на Земята народ - руския, на окончателното необратимо угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството им ние например постепенно ще изтръгваме тяхната социална същност, ще отчуждим творците, ще им отнемем желанието да се занимават с изобразяване, с изследване на тези процеси, които се извършват в глъбините на народните маси. Литературата, театрите, кината, пресата - всичко ще изобразява и прославя най-низките човешки усещания, чувства и страсти. Ние по всякакъв начин ще поддържаме и издигаме така наречените творци, които ще започнат да насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, садизма, предателството - с една дума, всякаква безнравственост. В управлението на държавата ще създадем хаос и безпорядък. Незабелязано, но активно и постоянно ние ще съдействаме за своеволието на чиновниците, рушветчийството, безпринципност и мотаене - всичко, което води до онова, което им скимне да правят. Бюрократизмът и недобросъвестната работа ще бъдат въздигнати до добродетел… честността, порядъчността и почтеността ще се осмиват и ще станат никому ненужни, ще се превърнат в отживелици от миналото… Простащина и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинският страх един от друг, и нахалството, безсрамието, предателството, национализмът и враждебността между народите и най-вече враждебността и омразата към руския народ - всичко това ние ловко и незабелязано ще култивираме и всичко това ще разцъфне с кичести цветове. Сега малцина, много малко хора ще се досещат или даже ще разбират какво става… Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще ги превърнем в посмешище, ще намерим начин да ги оклеветим и да ги обявим за измет на обществото. Ще изтръгваме духовните корени на болшевизма, ще опошляваме, ще унищожаваме корените на народната нравственост. По този начин ще разклащаме поколение след поколение, ще предизвикаме ерозия и ще отстраняваме ленинския фанатизъм. Ние ще се залавяме с хората още от детските и юношеските им години. Главният ни залог ще бъде на младежта, ще започнем да я разлагаме, развращаваме, да я лишаваме от чест. От младежите ще направим циници, вулгарни хора, простаци, космополити. Ето така ние ще направим. Всичко това ще извършим под девиза: Защита правата на човека и гражданските му свободи”.

Това е казано по адрес на СССР и Русия, но то важи в същата степен за бившите социалистически страни, съюзници на Русия по това време. “Незападните, комунистическите” страни. Едно към едно.

Шоковата терапия през първата половина на 90-те доведе до размиване и отслабване на икономиката, до дестабилизиране на финансовата система и до фалит на производството и огромни поражения върху научно техническия потенциал.

Огромният технически и научен потенциал от специалисти, експерти в своите области и научни работници беше изритан на боклука от партийната простащина.

И отново най-потърпевшо беше селското стопанство. Земеделието беше доведено до предписания и съзнателно търсен хаос чрез прибързано разпускане на земеделските производствени кооперации (ТКЗС) и връщане на земята на бившите собственици или на техните наследници.

България се приближаваше успешно към икономическа ситуация, от която Комисията на ЕС в Брюксел доволно потрива ръце. Колонизирането и подчиняването на България на световната финансова върхушка, която след 1990 г. се устреми към разрушаването и завладяването на Източна Европа, вече необратимо е в ход.

Според нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц, оправдавайки се с „условията на МВФ”, политическите лидери, вместо да продават държавните предприятия, по-скоро „подаряват” енергийните, водните, транспортните и телекомуникационните компании на своята страна.

„Да можехте да видите как им светват очите пред перспективата да получат 10% комисионна по сметка в швейцарска банка срещу смъкване на цената на националните активи с няколко милиарда” - пише той.

В България съществува конспиративна теория за прикритите цели на плана Ран-Ът. Според нея, българите трябвало да се стопят до 5 милиона, тъй като за толкова души стигат ресурсите в страната. Единият от начините за постигане на тази цел е с насаждане на етническа нетолерантност и прерастването й в гражданска война с хиляди жертви. Неин пряк резултата е появата на ДПС. Друг начин е воденето на мнима социална политика от правителството, която да поддържа мизерно нисък стандарт и така хората сами да се изселят от родината си. Изпълнено супер успешно. Като трети вариант е сочено масово разпространяване на болести, зарази, аерозолни престъпления, които да причинят смъртта на част от населението. В публикувания план такива текстове не присъстват, но последвалите събития показват, че вероятно е имало и апокрифен “Ран-Ът 2″.

Според Александър Хайтов, син на писателя Николай Хайтов, стратегията е съдържала „секретна част”, която била дадена на баща му от Андрей Луканов. В нея се описвали „грабежите на прехода, ужасната безработица, изтичането на мозъци, проблемите със здравеопазването, корупцията”.

Да оставим лауреатите настрани. Да видим как нашите си, доморасли откриватели на топлата вода се заеха с поставената задача.

Издигна се лозунгът за декомунизация, а това на практика бе демодернизация на селското стопанство.

Настъпиха черни дни и години за българското земеделие . С „връщането на земята в реални граници” и ликвидацията на ТКЗС се разруши фундамента на модерното стопанство, колкото и екстензивно да изглеждаше в последните години на Народната Република. Земята се разпокъса на 20 милиона парчета при 12 милиона през 1939 г.

Министър С. Димитров цинично заявява: „Аз не различавам пшеницата от ечемика, не съм дошъл да градя, а за да разруша всичко, свързано с комунистите.” И успяваше.

Разграби се техниката на ТКЗС, унищожиха се напоителните системи, които даваха живителна влага на 12 милиона декара земя. Изоставиха се трайните насаждения, изклаха се животните, бяха съборени стопанските и производствени сгради, както и оранжериите.

Сега е пределно ясно, че цялата пустинна буря е трябвало да разчисти пътя за настаняване монопола на едри собственици, които сами си определят правилата на играта - например рентата за земята.

Още по лошо е друго - промени се съставът на отглежданите култури, никой вече не говори за сеитбооборот. Залага се предимно на зърнени култури, рапица и слънчоглед, които се поддават на изцяло механизирана обработка. Установи се едностранчиво, небалансирано земеделие.

Шокиращо е, че в епохата на техническия прогрес у нас съществуват няколко милиона декара пустееща земя. И колкото и да се пъчат последвалите след 1990 г. правителства, цифрите са безпощадни, ето „триумфа” на прехода в числа: през 1989 г. са произведени 9 650 000 тона зърно, а през 2012 г. 6 825 000 тона, с 30% или 2 835 000 т. по-малко.

За останалите показатели връщането е в пъти: производство на домати - 9 пъти, пипер - 5 пъти, ябълки - 10 пъти, грозде - 3 пъти, месо - 7 пъти.

Най-парадоксалното е, че българската земя, която е благословена от Бога да произвежда храна за своите чада, към днешна дата консумира цели 80% вносни зеленчуци, плодове, меса и мляко и то некачествен боклук, остатъците от трапезата на богатите.

Тук ми се иска да разкажа за един частен случай. Към края на 70-те години в родното ми село (вече град) - Тръстеник, Плевенско, беше създадена 400 дка ябълкова градина. С модерни и качествени сортова, с модерна агротехника, капково напояване и добри специалисти-овощари, които да се грижат за нея.

Градината навлезе в активно плододаване и куцо и сакато от Плевенски окръг се изреждаше там да си купува ябълки. Останалото отиваше за консервната и спиртоварната промишленост.

Та когато земята биде върната  “в реални граници”, градината беше безжалостно изсечена, помощните й сгради разрушени и разграбени, както и модерната поливна система.

400 дка 10-12 годишната ябълкова градина, даваща хляб на повече от 25 души.

Последваха я стотици декари млади лозя.

И човек остава удивен от позицията на канцлера-християндемократ и антикомунист Хелмут Кол през 1990 г. пред Бундестага, когато започва интеграцията на ГДР към федералната република: “Няма да пипате нито една керемида, нито една продуктивна крава, а само ще надграждате.” Това се казва националноотговорна позиция на един политик, само че той се казва Хелмут Кол, а не Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов и прочие именни и безимени злосторници на България.

Така стана и в Чехия, Полша, Унгария. Те не си разрушиха стопанствата, а ги преустроиха на акционерна основа . Запазиха едрото земеделие и надграждаха. Не си поръчаха и не изпълняваха план „Ран-Ът”…

Години наред планът “Ран-Ът” се изпълняваше безпрекословно. Много години. В съответствие с него България единствена в света извърши 100 % разрушителна приватизация.

Лекомислено се изоставиха традиционни пазари. Чрез “преструктуриране” бяха разбити социалната, здравната, образователната и културната ни система.

Разрушено беше всичко, което ни свързваше със съвременния промишлен и земеделски свят. А можеше да бъде иначе, по-иначе… Само че както казва министърът по-горе: моята работа е да разрушавам, не да създавам.

Днес, надвиснали над икономическа гробница, можем само да кажем: “Безродници, изпълнихте поръчението”. Време е за наградата. Нея ще ви я даде народът. По-късно.

Унищожихте плодовете на десетилетния национален труд, продадохте на безценица граденото с труд и кървав пот народно стопанство, акуширахте на раждането на хиляди нови богаташи, ограбили милиони бедняци, създадохте най-голямата безработица в Европа, разпръснахте по света стотици хиляди млади хора, направихте от специалистите улични продавачи и охранители, превърнахте боклукчийските кофи в спасителен изход, намалихте нацията с близо 3 милиона жители, съкратихте средната възраст на българите с 10 години, върнахте забравената детска неграмотност, отворихте широк път на младите хора към престъпността, наркотиците и проституцията!

Не може да се винят само СДС и десните партии за всички неблагополучия. През 90-те години изгряваща звезда на БКП, преминала после през ред други “леви” партии, за да стигне и до българския футбол - Александър Томов, заявява в Москва на тогавашния член на политбюро на КПСС Яковлев: “Решили сме да се разделим с всички кадри, надхвърлили 35-годишна възраст”.

Дори дълбоко законспирираният атентатор на социалистическата система се смутил: “Помислете, това ще ви лиши от най-опитните специалисти!” Такива бяха тогава “реформаторите” - и отляво, и отдясно.

Готови да газят и рушат, приемайки себе си за алфата и омегата на икономическата наука. Знаем неговите подвизи - и в далаверите с “Кремиковци”, и в затриването на ЦСКА. Добре поне, че не се захвана със земеделието - сигурно щяхме да садим доматите надолу с листата…

Да се върнем към „успехите” ни в селското стопанство. Овощните насаждения през 2013 г. представляват пренебрежимо малък процент спрямо 1989 г. и продължават да намаляват, смесените трайни насаждения са по-малко с 34%, лозята бележат намаление с 28%. Средните добиви са малки, което е обяснимо заради монокултурието. През 2020 г. средният добив от пшеница е 392 кг./дка, спрямо 612 през 1989 г., царевица за зърно - 510 спрямо 760 (през 1984 г. бригадата на Димитър Горанов в Тръстеник с прилагане на високонаучни методи получи по 2120 кг./дка царевично зърно, и то на площ от 3500 дка!), слънчоглед - 209 спрямо 354… Няма култура, добивите от която да са по-високи спрямо 1989 г.

Унищожено е поливното земеделие. В България по време на социализма са построени около 6000 язовира, 2000 от тях микроязовири. В края на шестдесетте години на двадесети век България е била на трето място в света след САЩ и Япония по броя на изградените язовирни стени.

Всички изградени тогава язовирни стени функционират и до днес, а нов голям язовир не е строен. Днес малките са пресушени, на тяхно място растат тръни и магарешки бодил, от средните са оцелели едва една трета.

Преди 1990 г. в България са създадени голям брой напоителни системи с обща площ над 11 милиона декара. Част от тях са и отводнителни. Поливните площи в България през годините в милиони декари са: 1944 - 0,386 милиона, 1950 - 1,263 милиона, 1952 - 2 милиона, 1957 - 4,2 милиона, 1963 - 8,8 милиона, 2003 - 5,88 милиона, 2012 - 1,02 милиона, 2020 - около 0, 250 милиона.

Постоянно се разработват стратегии за поливното земеделие. Както се казва - работи се по въпроса. Не се вижда и финалът на дискусиите за бъдещето на напояването. Откакто сме европейци, обещанията на земеделското министерство и мечтите на фермерите за поливно земеделие все са на масата за решаване и все не се започва да се работи по тях.

През цялото това време, за което говорим, че и назад, лакърдиите и обещанията са твърде много, за да ги изредим, но единствено красноречиви са фактите:

„Напоителни системи” ЕАД през 2013 г. има сключени договори за поливане на около 340 000 дка. А през 1999 г., при последното официално преброяване на годните поливни площи е установено, че те са 5 375 000 дка.

И още един факт - през последните 15 г. действително полятите площи са между 5% и 10% от годните за напояване и са 1,38% от използваната земеделска площ.

Това е истината… И това обаче не е цялата истина. Към горчивата реалност трябва да се добави още нещо - критично е физическото състояние на голяма част от главната напоителна и разпределителна инфраструктура.

Въобще не говорим за другия сериозен сектор - защита от вредното въздействие на водите, който е друга огромна тема, за която се сещаме само когато прелеят реки и дерета.

Доколко земеделските производители са готови и ще могат да отглеждат поливни култури и да плащат за напояване? Малцина от тях вярват, че поливният сектор може да се изправи на крака.

Какво пък, ще отглеждаме вече маслини и лимони - те не искат толкова много вода. Пък може заради тези култури да ни дадат субсидия от ЕС колкото на гърците…

Защо пък не - към днешна дата реално напояваните площи са се свили още повече - до 250 000 - 300 000 дка, в зависимост от годината и валежите.

30 години след демократичните промени селското стопанство не може да изхранва  населението при наличието на благоприятните климатични условия, богатата и плодородна земя.

След 14 години членство в клуба на богатите - ЕС, страната е най-бедната в Европа, народът е най-болен, на първо място сме по смъртност, по неравенство, най-бързо топящата се нация сме с перспектива след 50 години тя да изчезне; 50 на сто от децата ни са функционално неграмотни, пенсиите и заплатите на нашите родители са най-ниски в ЕС.

Още по-обидно е, че са по-ниски от тези на нашите съседи. Според индекса „Джини”, измерващ неравенството, през 1989 г. държавата е с показател 21,7, което показва, че сме били общество с висока справедливост и високо равенство; през 2006 г., преди влизането ни в ЕС, той е 32,1; през 2018 г. индексът вече е 39,6 - най-високият в ЕС, откакто се мери неравенството. Днес разликата между най-богатите и най-бедните в страната е осем пъти.

И, разбира се, най-потърпевши от всичко това са хората на село. За тях винаги се отделя най-малко, за тях се мисли, ако се мисли, най-накрая. А накрая за тях няма нищо!

И когато те се опитват да си помогнат сами, тогава се появяват мародерите от ЕС. Нали си спомняте последните напъни на умиращото ни животновъдство да възроди някои традиционни производства.

Създадени бяха няколко десетки големи животновъдни стопанства, стопаните на село се захванаха да се спасяват с отглеждането на няколко кокошчици в двора си, прасенце, козичка или друго животно.

Само че господарите ни от ЕС не можеха да допуснат това - ако го допуснеха кой ще купува ГМО пилетата или 20-годишните червени меса от военните им складове?

И на хоризонта се появиха птичи грип, свински грип, луда крава, чумава овца, въртоглава коза, шашаригава патица… И настана поголовна сеч.

Избити без доказателства за зараза бяха милиони птици, стотици хиляди животни. Демократичният башибозук вилнееше по села и ферми. Заповядаха на хората да си изколят прасетата през юли и август, при 36 градуса средна температура.

Ще цитирам един кратичък репортаж на Мария Кехайова, кореспондент на в. „Труд” в Бургас (става дума за село Шарково, Ямболско, годината е 2018-та):

„Избиха и животните на баба Дора. През няколко къщи сме и виждаме какво се случва. Линейка спря пред дома й и й биха инжекция. Сега горката седи на стол под едно дърво, а ветеринарите гонят козичките й по двора, за да ги умъртвят.”

Това разказаха хора от ямболското село Шарково, пожелали анонимност. Фермерите вече не искат да казват имената си, но продължават да изнасят информация какво се случва.

“В момента е 15 часа следобед в неделя. Наоколо има много жандармерия. Доубиват животните, които са останали живи. А толкова време вече мина, откак се почнаха разправиите, няма ни едно умряло животно. Къде е чумата?”, питат риторично фермерите.

Сутринта в Шарково пристигнали полицаи и жандармерия, които показали на пазещите стадото на баба Дора заповед. Протестиращите пазители я прочели и си тръгнали. Тогава влезли ветеринарите.

“Тук е ужас и трагедия”- така описват ситуацията местните жители на село Шарково.

На какво ви прилича това? Не ви ли прилича на вилнеещи кърджалийски орди? Неволно си припомняме думите на Гео Милев: „И клаха народа си тъй, както и турчин не беше го клал…”

Навярно си спомняте ТВ репортажа за ветеринарните протоколи, които бяха намерени в канавката край голяма животновъдна ферма. В канавката, не във ветеринарна или друга санитарна служба. Което не попречи да бъдат избити стотици животни.

Какво показва това? Тези „хора” са дошли да убиват, не да търсят истината и да помагат. На тях документи не им трябваха. Те си имаха верую: „Брюксел нареди…”

На финала да припомним още една тъжно-смешна случка от 2018 година.

„Кравата Пенка избяга в Сърбия! Върна се, но я чака… смърт!” Първо си помисляш, че това е някакъв нелеп скеч. После си даваш сметка, че става дума за истинска крава.

И още заглавия от пресата: „БАБХ иска да бъде умъртвена, защото е излязла от ЕС”, „Много хора изпращат на собственика картички и пари за животното”. И когато схванеш накрая, че става дума за истинско животно, казваш си: „Юнак крава! Защо и на мен не ми стиска да го направя?”

Да припомним историята: Кравата Пенка, една от многото в стадото на кюстендилското село Копиловци. Днес обаче съдбата й вълнува хиляди. Преди дни Пенка избягала от стадото и преминала българо-сръбска граница. Собственикът й, Иван Харалампиев от Копиловци, я търсил в продължение на две седмици.

В крайна сметка животното било открито в близост до Босилеград и върнато у нас. Уведомили стопанина, че кравата е открита от мъж в Сърбия, който се грижел за нея. Сръбските власти се свързали с него и преди да влезе на българска територия, кравата била прегледана от ветеринар. Иван показва и служебна бележка за това. У нас обаче животното било спряно от граничните служби. „Митничарите казват: „Трябва да дойде доктор”.

Идва доктор от БАБХ и казва: „Тази крава веднага трябва да бъде умъртвена”. Мотивите да се иска умъртвяването на кравата - напуснала е Европейския съюз и е отишла в друга държава, неевропейска, разбирай варварска, при това благосклонна към Русия.

Иван все пак бил пуснат да премине у нас с кравата, но с уговорката, че до няколко дни тя ще бъде умъртвена. Мъжът е отчаян, защото кравата скоро ще роди теленце. Кравата придобива световна популярност, правят се телевизионни репортажи за нея, светът е удивен от оруеловската абсурдност на ситуацията.

За Пенка се застъпват и евродепутати. Докато нашите блюдолизци умуват какво да правят, многострадалната, осъдена на смърт Пенка ражда теленцето си. То се казва Джон и носи името на британския евродепутат Джон Флак, който лично се застъпил за бременната Пенка и я спасява от сигурна смърт. Интересът към Пенка не стихва с месеци. Много хора изпращат на Иван картички и дори пари за кравата.

Тази история нагледно показва абсурдната ситуация, в която се е озовала България, държава претендираща за суверенност на решенията.

Защо тогава да се учудваме, че постепенно управляващите превръщат китната ни земя в пустиня. И демонстрират незачитането на човечността, на съпричастието, на правото ни сами да решаваме съдбините си.

И когато се сетя за Пенка, която с рогата напред избяга от Европейския съюз, винаги ми се иска да кажа: „Юнак крава! Защо и на мен не ми стиска да направя като нея!”

Трета част: Петмез за бедния роднина

На национално съвещание по захарното цвекло през 1983 г. присъствах на лекцията на един от корифеите в селекционната и агротехническата наука в света - датчанина Кнут Андерсен.

В лекцията си той каза: „Ако искате да разберете на какво ниво е селското стопанство в една държава, проучете как се отглежда захарното цвекло. Където по света се отглежда цвекло, то е мерило за културата на земеделие в една страна.”

Няма причини да не му вярваме - Дания беше и е водеща страна при отглеждането на тази култура. А при нас изминаха вече повече от 15 години, откакто тя окончателно е ликвидирана. Заедно със захарните заводи.

Възниква въпросът - защо се захващаме с тази култура? Не може ли обект на изследването да бъде пшеницата, царевицата, алабаша, тиквите например.

Захарното цвекло е особена култура. То си е цяла, завършена индустрия. Изключително ценна храна и суровина за много други производства. Влиза в така наречените стратегически суровини.

И още нещо - от другите земеделски култури все нещо е останало, докато захарното цвекло е тотално ликвидирано. И ако вярваме на Кнут Андерсен - то отразява в цялост падението на нашето селско стопанство и липсата на култура в земеделието.

И защото разгромът на селското стопанство е особено ярко и точно проектиран върху съдбата на тази многострадална култура. Освен това материята ми е позната - работил съм като районен агроном в Захарен комбинат „Коста Златарев” в Долна Митрополия, Плевенско повече от десет години. В „бабичката”, наследник на първата българска рафинерия за преработка на захарно цвекло и добив на захар.

Малко история. В края на XIX в. белгийски и чешки предприемачи построяват първите четири малки захарни фабрики. Едва през 1930 година в село Долна Митрополия, Плевенско, е открита първата наша захарна фабрика.

Земята е безвъзмездно подарена от общината в Долна Митрополия. Фабриката е оборудвана с белгийски машини, купени от Кооперация „Българска захар” на старо.

Преработвала е около 150 тона цвекло за денонощие и става първият сериозен конкурент на останалите 4 захарни фабрики, собственост на чужди фирми и капитали.

След многобройни реконструкции, през 1978 г. капацитетът и достига 850-900 тона. Същата година завършва изграждането и на новия завод с капацитет 6000 тона в денонощие, с проектен окончателен капацитет от 10 000 тона.

Изграден е по полски проект и оборудван с машини на полските фирми “Хемадекс” и “Полимекс цекоп”. От 1983 г. започва и преработка на сурова тръстикова захар.

Силните години на производството на захарно цвекло и захар от него са периода 1976-1979 г. когато се засяват близо по 700 хил. дка годишно. Захарната индустрия произвежда  над 100 000 тона захар всеки сезон.

През 2015 г. в България са отгледани всичко на всичко 21 декара захарно цвекло, а на практика днес тази култура е изчезнала.

Въпреки добрите перспективи, в края на 80-те години, особено след 10 ноември 1989 г. сладкият бизнес започва да запада. Причините са добре известни - далаверите с внос на сурова захар, а също и на готова рафинирана захар.

След това идва членството ни в ЕС, който окончателно затрива цвеклопроизводството, а оттам и производството на захар от него. Днес тази култура отдавна е ликвидирана. Ликвидирани са и захарните заводи с изключение на Горна Оряховица.

Нека видим как стоят нещата в Европа. Европейският съюз е водещият в света производител на захар от захарно цвекло, като на него се падат около 50 % от общото производство на този вид захар в света.

На захарта от захарно цвекло обаче се падат едва 20 % от световното производство на захар, а останалите 80 % са от тръстика.

По-голямата част от захарното цвекло в ЕС се отглежда в северната половина на Европа, където климатът е по-подходящ - Северна Франция, Германия, Нидерландия, Белгия, Дания, Русия и Полша.

През тази година площите в Европейския съюз бяха леко намалени, но за сметка на това беше добита добра реколта. Заради недостига на захар на световния пазар производителите могат да очакват добри цени за своята продукция.

Според най-новите данни на американското земеделско министерство запасите от захар в света продължават да намаляват. Изчисленията сочат, че съотношението между наличност и потребление е паднало до 26 %.

Експертите във Вашингтон оценяват европейските запаси на около 1 милион тона, което означава, че и през следващата година производството няма да покрие нуждите и отново ще се наложи внос от трети страни.

До тук добре. Криво-ляво богатите ще се справят. Само че в България нещата не стоят така.

Бизнесът с най-сладката стока у нас загорча. Повечето от захарните заводи, които станаха собственост на знакови имена по време на бандитската „приватизация” през 90-те години, вече са затворени, други поддържат малки цехове само за захарни изделия.

Седем са (бяха!) българските заводи - в Пловдив, Горна Оряховица, Камено, Девня, Долна Митрополия, Русе и Лом.

Каква е причината за свиването на този процъфтяващ в миналото сектор на българската икономика, който има над 100-годишна история?

Ако се върнем преди „революцията” от 1989 г. ще видим, че отрасълът не е от най-обичаните от земеделците. Причините са много - трудна и капризна агротехника, все по-сериозното засушаване, изобилие от гладни вредители, обикновено лошото време при прибирането, амортизирана прибираща техника, сериозни транспортни разходи.

И все пак отглеждането на захарно цвекло бележи ръст. През 1975 г. засетите площи около завода в Долна Митрополия са близо 90 000 дка. През 1985-а те са вече повече от 130 000.

Независимо от кусурите на родното производство, то няма алтернатива - освен за директно изхранване на населението, захарта е основна суровина в хранително-вкусовата промишленост, винопроиздството, производството на спирт и високоалкохолни напитки.

След създаването на Промишлено-аграрния комплекс около захарния завод, постепенно доста от нещата като че ли потръгнаха напред. Внесени бяха пневматични сеялки „Екзактус” от Югославия - отлични и качествени машини. Внесени бяха и ултрамодерни прибиращи линии „Моро” от Франция.

В производството бяха внедрени нови, по ефективни препарати за борба с плевели и вредители. През 1977 година е създаден Научно-производствен комплекс “Проф. Иван Иванов” в село Царев брод, Шуменско, който включва Института по захарно цвекло, семезаготвителен завод и производствено-експериментална база.

Построени са лаборатории, оранжерии, цвеклохранилище, складове, голям завод с шведско оборудване за почистване и обработка на семената и др. Започва масовото производство на механично обработени еднокълнови семена.

За да се разбере огромната полза от тях, ще направя леко отклонение. Цвекловото семе съдържа в себе си от 7 до 9 кълна. След сеитбата никнат стебла на куп, като четка. За да се развият правилно растенията, излишните кълнове трябва да се отстранят и да остане само един.

Разреждането, както е известна операцията, е кошмарът на цвеклопроизводителите, гълта огромно количество труд на ръка и не винаги е ефективно.

Затова еднокълновите семена са огромна въздишка на облекчение. Въвежда се и нова методика за изчисляване на добивите - вече те не се мерят на тон добито цвекло от декар, а килограми бяла рафинирана захар, добита от декар.

Днес от тези неща няма и помен. Едва ли някога ще се разбере къде изчезнаха сеялките, самоходните прибиращи линии „Моро”, свръхмодерните шведски машини на семезаготвителния завод в Царев брод, техниката и базата на експерименталната база в Горни Дъбник, Плевенско.

И все пак се чувстваше след 1980 г., витаеше някак във въздуха, че нещата не отиват на добре. Добивите спадаха, агротехниката не беше на нужното ниво, захарността на добитите количества цвекло спадаше като цяло. Причините?

Първата и най-основна, според мен, отново беше грандоманията на управниците. Кой ги би по главата да стоят този огромен завод? Нещата бяха прости за изчисление, с колегите ми многократно с моливче в ръка сме ги правили.

За рентабилна 100 дневна кампания, по 6 000 тона на ден - това прави 600 000 тона цвекло. При среден добив от около 2500 кг./дка, в най-добри години малко над 3000 кг., по сметката са нужни 230-250 000 декара. Нещо абсолютно невъзможно.

Още повече, че заводът в Долна Митрополия е заобиколен от други три големи завода - Г. Оряховица, Русе и Лом и няма накъде да разширява площите.

Тогава? Или през Балкана в Южна България (само че там е заводът в Пловдив), или през Дунав в Румъния.

Технически суровината не можеше да бъде осигурена. Нека се има предвид, че не всяка земя става за отглеждане на захарно цвекло. Вероятно оценили при свършен факт сторената величайша глупост, земеделските началства предприеха истинско безумие - да се отглежда цвекло в полупланинските АПК в Ловешки окръг и по камънаците на общините Червен бряг и Кнежа.

И резултатите бяха „колосални” - добивът там беше по-малък отколкото при морковите!

Защо беше ликвидирана „бабичката”, както с любов работниците в завода в Д. Митрополия наричаха фабриката? Защо трябваше да се разруши добре работещата структура цвекло-захар?

Преди 80-те години беше намерено оптималното съотношение между възможностите на Плевенски окръг да произвежда суровина и капацитета на „бабичката” да го преработи. С реализирането на мегаломанската идея на управниците, всичко това беше тотално объркано.

Наложи се на някои селища около Д. Митрополия да поемат непосилно голям дял от производството на цвекло - например в Тръстеник се засяваха по 8-9 000 дка. В помощ на завода в Д. Митрополия бяха прехвърлени райони от Горнооряховския завод. Това не помогна, по-скоро обърка нещата на горнооряховчани.

Въпреки своите 70 годишни машини „бабичката” работеше безупречно, безотказно. И всеки божи ден през резачките й минаваха около 900 тона суровина. А след пускането на новия завод, той рядко достигаше 2000 тона. При проектна мощност 6000. Постоянно спираше, постоянно нещо се случваше, нещо се късаше, нещо се чупеше, нещо не вървеше…

Разговаряли сме с инж. Пьотр Домбровски, шефа на полските специалисти, които строиха новия завод. Питали сме го - има ли в Полша такъв огромен завод? Той само се подсмиваше и вдигаше рамене: „Не разбира, не разбира…” Всичко разбираше той, но не беше негова работа да коментира, а да построи завода. А захарта все повече нагарчаше.

Малко история. През 60-те и 70-те години на миналия век в страната се произвеждат стотици хиляди тона захар от захарно цвекло, консумацията обаче се увеличава и след договорка между България и Куба стартира вносът на нерафинирана тръстикова захар.

Постепенно икономическата рентабилност наклонява везните към използването на тръстикова захар в производството и то все повече залага на вноса.

Влияние върху намаленото производство на захарно цвекло оказва и трудното отглеждане на културата, липсата на качествена прибираща техника, рисковете от все по-лошите климатични условия, най-вече засушаването и на първо място - изпадането й от списъка на приоритетните задачи пред аграрния отрасъл.

Заети да правят все по-налудничави и налудничави административни „реформи”, управляващите преди 1989 г. все повече обръщаха гръб на селското стопанство в частност и на селото като цяло.

Групата на „селищата със затихващи функции” ставаше все по-голяма. Все повече от застаряващото население в селата „затихваше”. А нови хора нямаше откъде да се вземат.

В началото на 90-те години произвеждаме едва 50 хил. тона захар от родна суровина. След овладяването на сектора от няколко групировки, сред които най-активни са „Мултигруп” и „Литекс комерс”, наречено „раздържавяването на захарната индустрия”, единственият завод, който работи със захарно цвекло, остава този в Горна Оряховица.

И краят идва - 2004 година е последната, в която се отглежда захарно цвекло. През този сезон стопаните обработват последните 10 хил. дка в близост до единствения комбинат, работещ с тази суровина.

Добити са около 30 хил. тона суровина, от която е произведена около 4 хил. тона бяла захар. Само толкова, за последно.

Неглижирането на сектора в предходните години смъква средния добив от декар до 2 тона при 9% захарност, докато производителите в ЕС постигат 6-9 тона и 13-14% захарно съдържание.

Цвеклопроизводството окончателно е задраскано от селскостопанските дейности. Стогодишните традиции на захарната промишленост в България са ликвидирани.

Създадени, за да преработват произведено в страната захарно цвекло, от 2005 г. всички заводи преминават изцяло на суровина от внос, а след това - да правят вафли и локуми. Под натиска на международните договорености, страната ни ликвидира традиционното отглеждане на захарно цвекло.

И тук отново се намесват европейските ни господари и нашите родни продажници. При затварянето на глава “Земеделие” преговорният екип се съгласява общата квота за производство на бяла захар да бъде в размер на 203 500 тона годишно след приемането ни в ЕС. При годишно потребление в България от минимум 250 000 тона!

Още преди да е изсъхнало мастилото на подписите, ние сме обречени да внасяме излишъците на Европа. Вместо да произведем наша, българска захар.

Квотата ни е разпределена в три групи:

Квота А - 4320 тона захар от захарно цвекло, която е предназначена за вътрешния пазар.

Квота В - 432 тона захар от захарно цвекло, която може да се изнася на пазарите извън ЕС.

Квота С - 198 748 тона захар, произведена от нерафинирана тръстикова захар от преференциален внос. Не откъдето ние решим да си я внесем, а откъдето ни бъде наредено.

Ограничението на сладките кристали се налага основно от свръхпроизводството в ЕС. Страните-членки работят предимно с местни суровини, една от които е захарното цвекло, като се насърчава отглеждането на културата не само с преференциални цени, но и с митническа защита на вноса на захар от други страни.

Поради невъзможността да се задоволи вътрешния пазар, след 2007 г., след приемането ни в клуба на богатите, България вече трябва да си набавя допълнителни количества от излишъците на европейските захарни комбинати. Все едно че ни казват: „На вас захар не ви трябва, можете да поминувате и с петмез!”

Нека направим една проста сметка - статистиката твърди, че населението ни употребява по 8 кг. захар на човек годишно. При 6.6 млн. население това прави около 53 000 тона захар. В началото на прехода сме произвеждали около 50 000 тона. Значи не е било нужно да ни се препоръчва петмез - ние сме си произвеждали необходимото количество.

Само че нашенските юнаци-преговорчици отново са ни продали, за да се харесат на новите си господари. Като продадоха индустрията ни, енергетиката, добива на ценни метали, баща си, майка си…

Движението на цените на захарта на международните борси показва, че по-печелившо е използването на тръстиковата захар. В ЕС стойностите на крайните продукти от двете суровини са изравнени, за да се стимулира местното производство, без България, разбира се.

За сравнение - в южната ни съседка Турция се субсидират около 70 процента от разходите за производство на захарно цвекло и захар от него. Ашколсун, комшулар!

Прогнозите на специалисти от бранша показват, че на международните пазари тръстиковата захар ще става все по-скъпа и може да надмине цената на сладкото, произведено от цвекло.

Инвестирането в това производство обаче е въпрос не само на пазарна икономика, но и на държавна политика. А такава в България няма.

Да се върнем в Долна Митрополия, в първата българска фабрика. Вече не личи къде е била, няма го дори коминът й. От новия завод са ограбени машини от съпътстващите съоръжения, а което не може да се отмъкне цяло, е нарязано за скрап; от външните разтоварища са отмъкнати огромни електромотори, струващи десетки хиляди левове.

Огромният комбинат днес произвежда бонбонки, вафлички, бисквитки, някое и друго кило халва - шир потреба.

Ако отворите сайта на завода ще прочетете следното: „Някогашната малка кооперативна фабрика сега е един от големите заводи за производство на захар в страната с капацитет 6000 тона захарно цвекло в денонощие. От 1983 година започва и преработка на сурова тръстикова захар. На пазара фирмата предлага захар в чували по 50 кг.” Какво ти цвекло, какви пет лева! По-точно би било да се напише - препродава захар в чували по 50 кг., но нека не се хващаме за „дреболии”.

Многобройни са опитите на репортери от различни медии да чуят мнението на управителите на заводите. Не става. Мълчат, сякаш произвеждат оръжие и специална продукция, а не захар. Но ако те мълчат, хората около заводите не мълчат.

При това хора, работили оп 20-30-40 години в тях. Болно им е, като гледат какво се случва наоколо. И така, зрънце по зрънце, се очертава потресаващата картина на бившата захарна индустрия.

Многобройни са захарните афери през годините. В тях по правило участва великият захарен бос Гриша Ганчев - гробокопачът на захародобивната индустрия, без да е пресилено казаното. Неговите предприятия едно по едно затварят.

Но освен чисто българските сюжети, има и обективен фактор, който плаши родните производители. От края на 2017 г. тази индустрия се либерализира, защото отпадат квотите за производство.

Това обаче не се отнася за рафинериите на тръстикова захар и за тях ще се запазят настоящите стриктни регулации.

Сега за тях има малки квоти за внос на суровина с ниско мито за тон, а ако решат да произвеждат повече - митото скача тройно.

Безмитно може да се внася суровина от някои държави в Африка, Азия и Латинска Америка, но тя не е конкурентна по цена и по качество.

От промяната ще спечелят страни, в които цвеклопроизводството е ключово за икономиката, като Германия, Франция, Нидерландия и Англия, т.е. тези, за които е създаден и работи ЕС. И както вече сте се досетили, съдбата на рафинериите в държавите от Южна Европа е под въпрос.

Всъщност, в България вече не е - ние решително ще заменим захарта с петмез и рачел.

Българските заводи, доколкото са оцелели и са годни за производство, ще трябва да се върнат към производството на захар от цвекло или да протягат шепа към някой от гигантите в бранша, който снизходително да им подсигури по-евтина тръстикова суровина.

По-вероятно е второто, защото заводите, с изключение на Горна Оряховица, са в такова състояние, че никога няма да се върнат към цвеклото. Пък и към каквото и да било.

Потреблението на захар в България е в рамките на 220 - 240 хил. тона годишно. На този малък пазар в момента се активизират редица големи европейски компании - основно производители на захар от захарно цвекло.

И ние тук отново сме прецаканите - българските рафинерии нямат свободен достъп до световния пазар на сурова захар и са принудени или да работят на загуба, купувайки скъпа суровина с нулеви мита, или да преустановят работа.

Какво пък - захародобивната промишленост няма да е нито първата, нито последната, на чийто край ставаме свидетели.

Заводът в Пловдив ухае на вафли, бисквити и карамел, Камено на практика не работи - от години е заключен и в него няма никакви работници. За последно заводът е работил за няколко седмици през лятото на 2014 г., когато там са преработени 30-40 хиляди тона нерафинирана захар от тръстика.

Машините, съоръженията и поточните линии за преработката на цвеклото са разглобени и продадени за скрап. Технически е абсолютно невъзможно заводът в Камено да преработва захарно цвекло. В Русе заводът вече е парчетисан за скрап, една по една са ликвидирани съпътстващите производствени мощности. В Долна Митрополия, въпреки гръмкия анонс в сайта, правят вафли и бисквити, а рафинерията не работи от 2008 г.

Единствен, който продължава борбата, е флагманът на захародобивната индустрия „Захарни заводи” Горна Оряховица. От 1995 година насам заводът защитава позицията, че у нас трябва да се възстанови производството на захар от родно цвекло.

Ръководството му година след година прави предложение до министъра на финансите да се разреши допълнителен внос на сурова захар с преференциално мито 5 %. Срещу решението, както и може да се очаква, скачат четирите захарни завода на Гриша Ганчев - “Захар био” Русе, “Бургаски захарен завод”, “Захарен завод” Девня, “Българска захар” Долна Митрополия.

Нещо повече, те заплашват, че ако се разрешат допълнителни квоти ще искат оставките на министри и служители от земеделското министерство.

В Горна Оряховица е единственият български завод, който и днес е в състояние да произвежда захар от захарно цвекло. Да, ама на кой му дреме! Има толкова фондове, толкова субсидии за крадене, че заниманието с някаква си там захар е микроскопично проблемче. И нещата си продължават.

Човек се пита: след като в Европата само 5 % от захарта се произвежда от тръстика, защо ние не си възстановим захародобива от цвекло? Има безброй предимства - най-вече осигуряването на хиляди работни места. Кой да го реши този проблем? Няма кой, защото никой от земеделските „специалисти” не се интересува. А в Европата мислят по-иначе.

Производството на захар в Европейския съюз през тази година се очаква да намалее в сравнение с 2014 г., една от върховите години, заради свиване на площите, засети със захарно цвекло, най-вече заради сухото и горещо време през лятото, а цвеклото обича по-хладно време и по-обилна влага. Две трудно съвместими напоследък понятия. Все пак Франция ще реколтира близо 4 млн. декара при очакван добив от 9 тона на декар и захарност 16%. В Германия ще бъдат засети около 3 млн. декара.

Реколтата от захарно цвекло в Полша най-вероятно ще намалее до 8,5 млн. тона при добити 13,5 млн. тона през 2014 г. Причината е най-вече заради големите запаси от захар в страната.

Във Великобритания въпреки лекото свиването на засетите със захарно цвекло площи и времето, реколтата през тази година ще бъде близка до средния показател за последните 5 години.

У нас на практика захарно цвекло не се отглежда. Причините са комплексни, водеща е  нежеланието на държавата в лицето на земеделското министерство и други органи да се ангажират с проблема.

Отглеждането на цвеклото на неполивни площи се отразява негативно върху средния добив, а оттам и върху произведените количества.

А поливните площи от 12 млн. декара през 1989 г. са сведени почти до нула.

Политиката на държавата и на министерство на земеделието и горите също прави производството на захарно цвекло нерентабилно.

Както впрочем и ред други култури, засегнати от климатични неблагополучия, от квоти, от безумствата на наши и чужди „специалисти”.

Въпреки че у нас тази техническа култура на практика е изчезнала, доста държави на Стария континент не са се отказали от нея. Дали са по-глупави от нас?

Захарното цвекло заема големи масиви в Германия, Франция, Великобритания, Дания, Полша, Русия и други страни. Само че там обичат да си подслаждат чая със захар, а не със сладко от тикви.