Панко Анчев

Конкурсите и наградите са комай единствените белези, че все още мъждука някакъв литературен живот.

Нищо друго в този литературен живот не се случва: няма дискусии, разговори, спорове, литературни издания, грижи за писателите.

Но се раздават награди и то винаги с някакви било пищни, било по-скромни представителни церемонии; отчитат се конкурси, организирани от общини, фондации, фирми, обществени организации, медицински заведения, университети, периодични издания. Да не се залъгваме обаче, че нещо сериозно и важно се случва в литературата.

Тези конкурси само допълват провинциалния характер на литературния бит и показват колко отдалечено от обществените дела е мястото на писателите. Защото просто са изхвърлени от обществото. Но цинично ги залъгват, че някой все пак мисли за тях, за тяхната слава и за дребните подаяния, които милостиво и по останал от миналото навик им подхвърлят.

Не бих се занимавал с това уродливо явление в уродливия литературен живот у нас, ако то не свидетелстваше за израждането изобщо на културния живот. Някои общности в литературата обаче се възползват от него, за да наложат своята доминация и продължат ерозията на духа и морала. Тази ерозия им е полезна и необходима, защото премахва обществената съпротива и тяхното съществуване става все по-лесно и не се забелязва творческата им немощ, бездарие и липса на морал.

Раздаваните от постмодернистите и соросоидите литературните награди формираха фамозния „писателски елит”. Чрез наградите те успяха да го легитимират и да го обявят за безспорен. Колко случайни, посредствени и направо бездарни писатели бяха възвеличени от степен на „живи класици” и дори претенденти за Нобелова награда.

Но такъв „елит” създадоха и техните естетически и донякъде политически опоненти и противници. Имаше време, когато се водеше истинска битка между тези “елите” кой от тях повече награди да овладее, за да ги раздава на своите си хора.

Общо взето тази борба днес позатихна. Постоянният състав на хората, от които се формират журитата, но и принадлежността на всяка от наградите към двете основни групи - постмодернисти и „реалисти”, обезпечават ненакърнимостта на негласно възприетия принцип.

Общо взето те се раздават все на хората от установените постоянни кръгове. Много рядко ще „промъкне” някой по-слабо познат, но той слабо познат на широката публика, а в механиката на „литературната власт” вече е част от нея и е записан в „елита”.

Не бих казал, че наградите са кой знае колко високи, доходни и престижни. Читателите не се ръководят от тях, не ги намират за нещо значимо и важно в литературата. А те не са и такива. Просто са повод да се напишат два-три реда в медиите, да покажат репортаж от тържеството и толкова. Награденият ще добави наградата в биографията си и толкова.

Дори да получиш няколко такива награди, каквито отделни случаи има, пак няма да забогатееш и да затвърдиш в обществото мнение, че си значим писател. Въпреки това стремежът към тях е постоянен.

Но самите награди, начинът на присъждането им, краткия шум около тях трябва да поддържат статуквото и да поддържат илюзията, че всичко е справедливо и че обществото не е безразлично към културата  и литературата, че се полагат грижи за тях и вълненията и недоволствата са излишни и неоправдани.

Нищо че всички извън въпросните „елити”, а и някои от тези в „елита” страдат в мизерия и трудно издават книгите си. Както се казва: изключенията потвърждават правилото.

Конкурсите са за по-малките писатели, за които е още твърде рано да мислят, че могат да бъдат част от „елита”.

Едни конкурси се организират, за да се стимулира създаването на литературни творби на определена тематика; други за популяризиране на някаква обществена идея, в чест и памет на виден писател; трети за отбелязване годишнина на читалище, културен дом, фондация, обществено-политическо събитие и т. н.

Какви ли не поводи и причини се измислят, за да бъдат оправдани стотиците литературни конкурси в нашето отечество. Интересно би било да се пресметне какви пари „се разиграват” в тях като награди и поощрения.

Общата сума вероятно няма да е малка. Но не е въпросът за парите. Особено когато те отиват за литературата и писателите. Поставям го, защото тези средства не трябва да се изразходват по такъв начин и да поощряват предимно посредствеността.

Не са малко авторите, които внимателно следят за обявени. Попитах една авторка защо участва в подобни аматьорски състезания. Тя ми отговори, че след като няма критика, липсва й литературна среда и места за разговори, конкурсите са единствените възможности да получиш нечия „компетентна” оценка на това, което пишеш.

Толкова се е сринал и провалил литературният живот, че няма с кого две думи да размениш, да се посъветваш, да помолиш да те прочетат, насочат. Остава им конкурсът. Сякаш журито ще ти каже онова, което не ти достига, а толкова го искаш.

Е, възможно е да те поканят накрая да си получиш наградата и там ще се срещнеш с други като тебе, жадни за среда и добра дума. А после пак ще потънеш в провинциалното си ежедневие.

Всичко това, което описвам на едро е толкова примитивно, че чак не ти се вярва, че е истина. Но е!

Толкова пари се харчат, уж за да помогнат на писателите, да ги поощрят и възнаградят за труда им. А всъщност нищо не излиза, не се променя и е все така сиво, лъжливо и противно.

То се дължи на уродливата система, в която живеем. Ала не се намира нито един писател, който да каже колко скверна е тя и колко е необходимо и важно да бъде разрушена и заменена с друга.

Това жалко статукво очевидно удовлетворява всички и никой няма нито интерес, ни съзнание, нито воля за промени. Защото може и това да изгуби.

И все пак, от конкурсите и наградите би могло да се извлече някакъв смисъл и дори практическа полза, ако те бъдат организирани в система за откриване на млади и перспективни таланти и конкретни наблюдения върху тях и работа за развитие на способностите им.

Но това трябва да бъде извършено от някаква сериозна професионална организация - например Съюза на българските писатели. Но не в сегашния му вид, а в творческия мащаб, който някога имаше.

Не са нужни кой знае какви средства и организационни механизми, за да се премине към грижа за талантите. Само трябва институцията, която ще я изпълнява, да се освободи от провинциалното си съзнание и да се превърна в национално-отговорна и отдадена на творчеството, а не на дребните практически ползи и изгоди.

Конкурсите би следвало да бъдат механизмът, който да извършва първоначално отбор, въз основа на който да се отделят тези, които са най-способни и перспективни. Е, възможни са, разбира се, грешки, но това не толкова важно. Важното е да се започне с грижите и професионалното внимание към тези, които са талантливи и пишат добре.

По този начин е напълно възможно да се излезе от сегашния хаос и от безсмислицата на всичките тези усилия, които уж са за доброто на литературата и литературния живот.

А всъщност са преливане от пусто в празно!