Ботьо Буков

Из „Вятърна поща” (2022)

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Денят, узрял в една безсмъртна пъпка,
взриви леда на сивия ефир.
Око, буди се! Разтреси ме, тръпко!
Надеждо, дай на грешника си мир!

Камбанки, осветете всяка клонка!
Сълза, ръсни от купел синеок!
Ведно с пчелата, причасти ме, комко,
направо от целувката на Бог!

По пътя на дъха си ще поема,
и в капчицата върху вишнев цвят,
към тебе, слънце, пак ще се въззема,
за да се върна светъл, чист и млад!

КАТО МЕН

Ще се спусна по тихата уличка -
скрита вена в големия град.
Там и порти, и зидове сгушени
със сърца от бръшляни туптят.
Като стари другари смокините
ме потупват по рамото с длан.
Цъфва люлякът - синьо до синьото,
сякаш спомен e, сякаш мечтан.
През липите, през къщите сънени
плисва слънцето златна река
и подтичват напред калдъръмите -
ситни стъпки на боси крачка.
Рижа котка разплита на покрива
този дълъг от мигове ден.
И ме гледа прозорчето кротко
с две невинни очи - като мен.

ДОБРИЯТ ЧОВЕК

На Кольо

Сред всичките блага на този свят
най-горе съм поставил добротата.
Животът ни без доброта е ад
в десетия си кръг - тук на земята.

И щях да страдам може би довек,
защото в ада земен милост няма.
Но днес открих един добър човек.
Откриеш ли и ти, ще станат двама.

БЛАГОГОВЕНИЕ

От тази участ по-добра не искам
и пътища за другаде не знам.
В очите ти - огромни и пречисти -
аз влизам както просяк влиза в храм.

Потъвам. Онемявам. Коленича.
И своята душа принесъл в дар,
на благоверен огън се обричам,
тъй както вощеница пред олтар.

ПРОБЛЯСЪК

И безсърдечна, и дребнаво-строга,
на слънце, на луна или на свещ,
ти взираше се в мен до изнемога,
докато най-подир ме прочетеш.

- И точка. И възторгът си отива.
- И запетая, - казвам аз. - Ела!
Намирам те за още по-красива
зад тези изглупели очила!