Людмила Данаилова-Присадашка

Трудно се пише за близък човек. Спомените за брат ми са толкова много, толкова скъпи, че ми се струва, че мога да изпусна нещо важно, съществено, което би се отразило на същността му.
Сложен и многостранен е неговият живот. Изпълнен е със смисъл и съдържание. Всяка среща с него, всеки разговор и спомен обогатява живота на човека. Той също достойно изживява своя живот. Среща се с много талантливи и способни хора от цял свят, от които много неща научи, и на които много даде от себе си. Разнесе славата на Родината извън нейните предели. Неговите беседи и разкази звучат в съзнанието на много хора. Всеки срещал се с него носи в сърцето си и словото за Яворов. За брат ми напълно са валидни думите на големия български актьор Иван Димов: „Ако имах два живота, отново бих ги изживял така”. Той беше свързан с хората и живееше с тях. Обичаше силно родния си град и до края на живота си остана да живее в него и не го замени с друг. И до днес звучат в ушите ни словата му, които ни карат да се замисляме и да дадем отговор пред себе си: как живея, какво съм създал за другите, с какво съм помогнал на хората да станат по-добри и човечни? В музея на големия български поет Пейо Яворов, в който работи 30 години, още дълго време ще отекват неговите стъпки и звучи словото му. Този дом беше притегателен център за всички. Тук всеки се отдаваше на размисъл за смисъла на своя живот.
В стиха на Данаилов:

Приличам на зимно дърво
без птици
без листи зелени,
но в себе си чувствам живот
на много неща неродени

е разкрита обичта му към живота и жаждата му да твори. Макар и самотен, той винаги търсеше във връзката с хората смисъла на своя труд. Така се раждаха неговите стихове - плод на богато въображение, силни преживявания и вдъхновение. Чувстваше се щастлив, когато е разбран и оценен. С обич и признателност отговаряха хората на неговата любов към тях. Техните болки и терзания бяха негови болки, техните копнежи - негови мечти и реализиране на стремежите им към по-добър и радостен живот. Благодарим ти, братко, че ти ни помогна да разберем много истини в живота за превръщане мечтите в реалност, което в същност е полет на човешкия дух да се извисява и върви напред.

ДЕТСТВО

Моите родители са се запознали при особени условия. Мама отива на гарата в Чирпан да изпрати свой братовчед, който е мобилизиран през 1912 г. в Балканската война. Тя била със своята приятелка, която също изпраща братовчед си. Всички са силно развълнувани. Изпращачите подават своето цвете, за да се върнат мобилизираните живи и здрави. На гарата се виждат за пръв път майка ми и баща ми. Мама беше хубава жена с изразителни черни очи като на сърна и тъмни коси. „Стана ми мъчно, разказваше майка ми, че толкова млади хора трябваше да заминат и не се знаеше каква ще им бъде съдбата. Изгледах заминаващите и спрях по-продължително време погледа си на баща ви. Той трепна, когато му подавах цветето и ме попита: „Ще ме чакаш ли, докато се върна от фронта? Непременно ще се завърна жив и здрав и искам да се срещнем отново”. Тя нищо не му отговорила и още веднъж го погледнала, сякаш искала да каже - да. Той се качил в последното купе на влака и дълго махал с ръка, докато изчезне от погледа им. Образът на този млад човек се вряза в съзнанието ми. Реших още на гарата, че ще го чакам да ми се обади… Минаха няколко години и аз продължавах да чакам, без да забравя за него. Като се завърна жив и здрав, се срещнахме. Той беше много щастлив, дружихме няколко месеца, сгодихме се и после се оженихме. Създадохме едно хубаво семейство, в което огънчето на любовта и обичта никога не угасна”.
Живяхме в трудни условия. Всеки от нас се трудеше, но това, което винаги помнехме е, че трябва да се обичаме и помагаме. Това винаги ни помагаше в трудни моменти. Мама беше учителка, баща ми - чиновник в Общината. Живеехме в лишения, но съумяхме да се справим с трудностите, защото си помагахме. Баща ми беше много добър, понякога изнервен, но тактичен и сдържан в отношенията си. Той много обичаше мама, уважаваше я и ценеше мнението й и винаги се вслушваше в него. Тя беше непринудена, естествена, сдържана и винаги ни убеждаваше в правотата на своето мнение. Тя беше много трудолюбива, умна, любознателна и обичаше много да чете книги. Тази своя любов към книгите тя предаде на всеки от нас. Умееше да отговори на всеки наш въпрос и ние я обичахме, уважавахме и ценяхме мнението й. Смятахме я за свой помощник, съветник, другар и приятел. До края на живота си ще запазим своето уважение и любов към нея.
Брат ми тя винаги обкръжаваше с особени грижи след завръщането му от детския санаториум в гр. Варна. Зорко бдеше над здравето му и искаше той да закрепне. Много му помагаше в учебната работа, за да настигне другите деца и попълни пропуските през време на боледуването си.
Разликата между нас е голяма - 9 години - и детските ми спомени за него са по-бегли, но много често слушах разговорите му с мама и техните възкръснали спомени така много ме вълнуваха, че аз съм свързана с тях. Много често мама ни разказваше за него в годините, когато беше в детския санаториум за костна туберкулоза в гр. Варна и всички тъгувахме за батко. Той беше първото дете в нашето семейство, обграден с много внимание от родители и близки. Баща ми се гордееше с него, че е първороден син, за какъвто мечтаят бащите.
Израства като крехко и чувствително дете. В първите години след раждане майка ми работи като учителка на село. За брат ми се грижела хазяйката й, която е много сърдечна жена. Тя се грижи и за внука си - негов връстник. Израснал на чист въздух, нейният внук е много здраво и калено дете. Тя искала да закали брат ми и му помогнала да закрепне. Често е повтаряла на мама, че най-голямото богатство за човек е здравето. Оставяла децата да играят на въздух, хранела ги със силна храна и така той се закалил. Много често тази жена водела децата на разходка в гората и там те тичали по горските поляни. Така още от малки те се чувствали щастливи сред природата, берели цветя, гонели пеперудите и са обикнали красотата на природата. Тези първи детски впечатления са предадени в много от стиховете му по-късно. Красивата природа събужда детското му въображение и изостря наблюдателността му.
Скоро се ражда вторият ми брат Станчо, който е бил много здраво и жизнено дете. Починал е много рано и брат ми много е тъгувал за него. Станчо носи името на брата на баща ми, който е бил студент по право и много смел командир, загинал при завоя на Черна. Чичо ми беше награждаван много пъти с ордени за храброст и ние се гордеехме, че сме потомци на герой. Той е много способен човек и си е водил дневник през годините на войната. При отдих е четял спомените от героичните победи на войниците и с това ги вдъхновявал за нови подвизи. Съвсем естествено е те да бъдат толкова смели - водени от герои - командири. Баба ми, наред с голямата си мъка, се гордееше, че след смъртта му е получила благодарствено писмо, че е родила и отгледала такъв смел, човечен и умен син, който силно е обичал родината си и е пожертвал живота си за нея. Често като деца я карахме да ни разказва за него и той беше пример за нас. Портретът му беше закачен на стената.
Мама продължи да работи и баба се грижеше за нас. Ние много я обичахме, но бате казваше, че тя му помогнала със своите приказки и разкази да обогати своите познания за света.
Брат ми се научил много рано да чете - още на петгодишна възраст. Твърде малък, от втори клас, вземал книги от библиотеката. Друго негово увлечение, което спомага за израстването му, е посещението на много филми. Още в началните часове е пускан от приятеля на братовчедка ми да гледа много филмови прожекции. Ненаситна е била жаждата му за знания, да научи повече неща за живота. Детското му въображение е обогатявано от книги, филми, музика, която е слушал от грамофонни плочи.

УЧЕНИК В НАЧАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

Още в началните класове Данаилов проявявал усет и разбиране към това, което чете. Вълнувал се от съдбата на героите и е искал винаги да победи доброто. Неговата съученичка Атанаска Славова си спомня: „Винаги с голям интерес слушахме отговорите му в часовете и се мъчехме да го достигнем. Той четеше уроците и стихотворенията много изразително. Влагаше много чувство и съучениците се молехме на учителката той да чете. При изясняване на дадени въпроси той проявяваше своето мнение и изказванията му бяха задълбочени и смислени. В доводите си беше убедителен, в мислите - самостоятелен. Държеше много да изказва свое мнение и виждане по даден въпрос. Учителката ни подчертаваше, че в изказванията му се проявява разбиране, разсъждения и убедителност… Всички много го обичахме, защото беше скромен, непринуден, сърдечен, открит и справедлив. Той пееше много хубаво и на излети в гората волно се носеха песните му. Винаги весел, жизнерадостен и добър”.
Брат ми рисуваше много добре и рисунките му често са показвани на табло. Този дар е наследил от майка ми, която също много хубаво рисуваше. Още от малък ученик в трети и четвърти клас на различни тържества е рецитирал стихове на Ботев, Вазов и Яворов. Мама си спомняше, че най-много са го вълнували стихотворенията на Ботев - „Хайдути” и „Арменци” - на Яворов. Качен на маса пред родители и деца, той се почувствал горд, че е съумял да развълнува родителите, които заплакали, когато е свършил. „Аз, казваше той, също заплаках и отидох при мама, приближих се до нея, прегърнах я радостен и щастлив, защото хората усетиха, че съм почувствал и разбрал стиховете, които изпълних, болката на Чавдар, който тъгувал за баща си и иска да отиде при него и стане хайдутин и тъгата на хората за своята поробена Родина”.
Учителката му Делка Вълчева е казвала на майка ми, че „никога до сега не е имала ученик, който толкова вярно и добре изпълнява с чувство и усет стихотворения. Разбираше и ги чувстваше, а това не беше възможно за дете на неговата възраст”.
След смъртта на Станчо брат ми е настоявал пред майка ни да се появи нов човек вкъщи, защото му е мъчно сам. През 1927 г. се ражда сестра ми Стефка. На следващата година става страшно бедствие в града. Земетресението през 1928 г. в Чирпан. На Великден хората са били потресени и изплашени. Много са загиналите. Брат ми си спомняше, че сам е видял как е загинал негов приятел. Тази смърт го е потресла. Изплашен, той се прибира вкъщи, когато вижда как детето пада, понесено от стените на падащата рушаща се сграда. Той е бил сам и не е можал да помогне и това много го е измъчвало. Земетресението е продължило няколко дни (цяла седмица) и никой не е смеел да се прибере вкъщи, даже да си вземе храна, приготвена за празничните дни. Човекът е почувствал безсилието си пред тази природна стихия. Дълго време всички са преживявали това бедствие, защото са загубили близки и години след това си спомняха с ужас за него.
По това време интересът към рисуването у брат ми се засилва под влияние на нашия съсед - художник Петко Моллов, който се завръща от Франция и става учител в родния ни град.
Всички го обичаха, защото беше много развит за възрастта си. В игрите е бил пъргав, ловък и справедлив. До заболяването си е един от най-добрите играчи на футбол. Ударите му са били точни и всеки и искал да играе в един отбор с него. Веднъж, увлечен в играта, паднал и се удря много лошо в крака. Бил е ученик в пети клас и трябвало да напусне игрите. Скоро настъпва усложнение и го отвеждат на лечение в детския санаториум за костна туберкулоза в гр. Варна, където е бил за три и половина години.

В ДЕТСКИ САНАТОРИУМ ВЪВ ВАРНА

Коренно се изменя начинът му на живот. От весело, радостно и пъргаво дете, той става замислен и разсъждаващ млад човек, който няколко месеца е прикован на легло. Единствени приятели са му били книгите и болните деца в санаториума, събрани около леглото му, на които често е четял или разказвал прочетени книги. Мечтата му е отново да проходи. Започнахме да получаваме интересни, съдържателни писма, в които той подробно описваше желанието си да проходи, да оздравее и отново да се върне при нас. Често тези негови писма бяха илюстрирани с рисунки, на които бяха изобразени чайки, море, параходи, впечатления от прочетени книги, пейзажи, герои и във всички се чувстваше желанието му да оздравее и продължи да се учи. Все повече закрепваше волята му да преодолее заболяването си и се върне към нормален живот. „Един ден, разказваше мама, бяхме приятно изненадани, когато в писмото му намерихме негово стихотворение за чайката, чийто полет е проследил и се радва, че тя лети свободно и може да види много простори”. По-късно пише друго стихотворение, посветено на изгрева на слънцето, завършващо с мисълта, „че така у него зрее вярата, че ще започне да ходи и няма повече да е прикован за леглото. Както лъчите огряват земята, така и неговата вяра и мечта ще бъдат сбъднати и той ще започне да ходи уверено както другите деца.”

УЧЕНИК В ГИМНАЗИЯТА

Закрепнал физически, усилва се желанието му за нов начин на живот и щастлив и радостен се завръща в родния ни град при близки хора и приятели. Записва се в осми клас в гимназията. Другарите му го посрещат с голяма радост. Той е по-голям от другите ученици, които чувстват неговото умствено израстване и всеки искаше да задоволи своите интереси чрез дружбата си с него. Учителите проявяват такт и умение в отношенията си към брат ми и му помагат да разшири и обогати познанията си. В това време работят много способни учители. Заслужава да споменем имената на учителя-географ и историк - Д. Сендов, който спомогна много за оформяне мирогледа на младите хора чрез своите уроци, разговори, сказки пред учениците и екскурзии. Христо Недялков - учител по литература, основал издаването на списанието „Багри” през 1937 г. Под вещото ръководство на този преподавател израстват много млади хора. На страниците на „Багри” публикуват много млади талантливи ученици като Евтимия Кирова, Стефан Толев, Донка Минева и брат ми. Те са в редакционната колегия на списанието. Много правилно разбира този човек необходимостта от създаването на списание, което помага за духовното израстване на младите хора. В онова време той съумява да създаде в един малък провинциален град, уловил будния дух, любознателността на младежите и жажда за знания, стремеж на самоизява. От съдържанието на печатните материали се вижда колко правилно е насочвал вниманието си за изграждане на буден дух и гражданска съвест.
Под влияние на статия в това списание за народните будители моят брат пише стихотворение „Народните будители”:

Звезда над мраковете вий изгряхте,
Будители народни и безчет…
Безчет лъчи в душите ни пръснахте
Лъчи над поругана родна чест.

Заблудите вий черни озарихте,
Тъмата заменихте в светлина.
Един народ умиращ възкресихте
и вдъхновихте му пламък за борба.

Един народ днес славата празнува,
Един народ пей химни озарени
и гордост неизказана бушува
във хрома на сърцата изградени.

И грейте вий, звезди от небесата,
над този храм могъщ и окрилен -
от пламъците буйни на сърцата
от българската гордост изграден.

Стихотворението е написано на 17-годишна възраст в издържана художествена форма. В него е изразен младежки възторг, признателност и преклонение пред тези будители.
Списание „Багри” е обичано от учители, родители и ученици. В него всеки може да отпечата стихотворение, разказ, ребус, рисунка, пътепис, впечатления от екскурзия, научно съобщение, статия с различно съдържание. То излизаше един път в месец и беше очаквано от всички ученици с нетърпение. Изчерпваше се бързо. Денят, в който излизаше, беше празник. Учениците бяха възбудени, въодушевени и нетърпеливи. Всеки искаше да прочете нещо интересно и ново. Родителите също проявяваха интерес и го четяха. Това списание сближи родители, учители и ученици. То спомогна за израстване на интересите на много от тях.
По-късно постъпват на работа преподавателят по литература - Йолов и по история - Точков. Отнасяха като приятели с учениците и те ги обичаха и уважаваха. Наред с програмния материал те развиваха познанията им с извънкласни форми на работа - реферати, кръжоци. Знанията в кръжоците бяха интересни и занимателни. В този период работят и преподавателката по математика - Добрина Стойнова, по химия - Стефана Хаджипетрова, по биология - Ивона Дойчева. Те също организираха кръжоци по тези предмети.
Брат ми бе с изявени интереси по литература, а пишеше реферати по химия и история, участва в часовете по дискриптивна геометрия и с богатото си въображение спомага за изясняване на перспективата и хармонията, която трябва да се създава в живота. В училището в кръжока по литература, ръководен от г-н Йолов, се работеше упорито и задълбочено се изучаваше творчеството на много писатели. В него можеше да се изкаже всеки свободно, без да се страхува от оценка. Преподавателят е опознал характера на своите ученици и насочва тяхното развитие. Интересът към знания и стремежът към опознаване тайните на науката сплотиха и обединиха учениците и в тази паралелка израсна един сплотен колектив, целенасочен, с многостранни интереси на хора, които търсеха място за своите изяви. Това се осъществи през лятото на 10 клас, когато заминаха в Чепеларе на летен лагер, наречен тогава Колония, където закрепваха силите на учениците. Под ръководството на добри учители се организира вечер на поета Пейо Яворов, когото всички обичаха. Брат ми участва в програмата, изпълнява неговите стихове, подготвя възторжено поетично слово за него и в продължение на 3-4 дена рисува голям портрет на Яворов на платно с големина 1,5-2 м. Той разказа това, когато се върна вкъщи. Беше много радостен и щастлив, че се е справил със задачата. От малка снимка на поета в размер на пощенска картичка той го е нарисувал на това платно. Всички останали много доволни от работата, в която брат ми е вложил много любов, умение, способности и талант, да провери себе си като начинаещ художник и спомогне за осмислянето на тази младежка инициатива. Ясно е, че още в млада възраст се е отразила неговата бъдеща признателност и обич към Яворов, когото през целия си живот е смятал за свой учител. По-късно той му посвети прекрасен разказ „Сърцето на Яворов” и няколко стихотворения. Разказът си той прочете на едно честване на поета и после беше поместен в местния вестник. След това интересът на брат ми към поета нараства.
Той непрекъснато чете и изучава творчеството му, прекланя се пред неговия талант на поет и четник, който не пожали своя живот и участва в борбите за освобождението на Македония. Под негово влияние заминава група от 50 човека, които се борят за свободата на Македония. В тази група участва и моят вуйчо Иван Митков, който се завърна жив и здрав и често ни разказваше спомени. Брат ми, като го слушаше, се прехласваше. Погледът му бе насочен в разказвача и не се отместваше от него, докато не завършеше разказа си.
В гимназията, посочван от своя любим учител Йолов, брат ми четеше много материали за стихосложението, литературните термини, стъпки, овладява до съвършенство тази теория и започва да я осмисля в написаните стихове. Все до късно свети лампата му в стаята нощем и с все повече книги се връща вкъщи и започва да има предпочитание към дадени творци. От руската литература се увлича от Блок, Мережковски, Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Тургенев, Шевченско, Есенин, Шолохов, Маяковски, Висоцки, Сулейман Сталски; от западноевропейската - Байрон, Юго, Беранже, Шилер, Лорка, Гьоте, Пабло Неруда, Пол Верлен; от българската - Вазов, Ханчев, Ботев, Гео Милев, Яворов, Йовков, Елин Пелин, Д. Димов, Смирненски, Вапцаров.
В отношенията си с другите беше тактичен, внимателен, винаги готов да им помогне, а към себе си - взискателен, критичен. В разсъжденията и мислите си, обогатен от големи познания, се чувстваше широта и задълбоченост. Много често при зададени срочни работи по литература на класа му, той помагаше почти на всеки ученик, а своята пишеше в последните часове на нощта. При връщането им той беше похвален от г-н Йолов, че е намерил време да напише своята работа, защото влиянието му се е чувствало в работата на всеки друг и на тях е оказал нужната помощ, затова не им поставя оценка, а само на него пише отличен, защото във всяка работа се усеща негов стил и мисъл. Добре е всеки да пише сам. Благодари му, че им е помогнал да израснат, но такава помощ не им е нужна. Засрамени, всички си признаха вината и започнаха сами да се трудят.
Прекрасна беше в този период дружбата му с Никола Вапцаров - негов съученик, станал по-късно лекар хирург в гр. Бургас, с Георги Генов - стоматолог, със Стефан Толев, с Мартин - бъдещ художник и много други. В този клас имаше много добри другарски взаимоотношения. Колективът бе сплотен и задружен, във взаимоотношенията имаше топлина и грижа за човека. Не се чувстваше никаква разлика между учениците от града и селото. Това бяха умни ученици, произхождащи от различни семейства, които през лятото работеха, особено тези от селата, за да помагат на родителите си и да могат наесен пак да учат. Голяма част от тях бяха изпитали недоимъка и неволите и искаха на всяка цена да завършат и да могат да продължат във висше учебно заведение. Разнообразни бяха интересите им, но ги обединяваше жаждата за знание и труд.
Както писах в началото - има доста голяма разлика във възрастта ни. Аз съм родена през 1931 година, а брат ми - през 1921 година. Повечето ми спомени са след завръщането му от детския санаториум в гр. Варна. Спомням си само, че през детските ми години той много ми четеше приказки, а аз със захлас го слушах, защото четеше много хубаво и аз заживявах с героите и после дълго, търпеливо и умело ми разказваше за нещо, което не съм разбрала. Той много ме обичаше - аз също и още твърде малка исках да приличам на него. Много често, като ученичка в началните класове, се събирахме да играем вкъщи и моите приятелки също обичаха да го слушат, защото често ни разказваше интересни неща и ние се гордеехме, че сме научили нещо ново, в повече за което на другия ден ще разкажем в училище. Всички го уважавахме и обичахме. Той умееше да ни посъветва как да постъпим, когато сме сгрешили и винаги молеше мама да не бъде строга към мен, защото съм още малка. Аз също бях готова да му услужа. Много често напусках интересна игра и тичах да му помогна вкъщи с нещо, защото в началото той трудно се обличаше сам и се налагаше да му помогнем, преди да излезе. И до сега чувствам топлината на неговите длани, с които ме галеше или ме взимаше на коленете си и често привечер ми разказваше нещо и много пъти ме водеше в градината. Обикновено той сядаше на най-близката пейка до паметника на Яворов и четеше книга или пишеше нещо, а аз си играех близо до него. Често, загледан в залеза, ме караше да погледна към небето и двамата се наслаждавахме на неговата красота. У мен твърде рано се създаде навик да виждам красивото и умението да го ценя. Говореше ми нежно, ласкаво, сякаш искаше да не чувствам загубата на баба си, за която много тъгувах.
Запомних също неговата голяма любов към книгите, с които никога не се разделяше и тази любов към тях аз наистина наследих от него. Много ги пазеше и нас, със сестра ми, научи на това. Често ме караше да му разказвам впечатленията си от прочетеното и се радваше, когато спокойно и убедително разказвах, че съм разбрала всичко и най-голямата ми награда беше да ме целуне по челото и ме похвали. Никога не ми е писал срочни работи по български език. Предпочиташе да се посъветваме с него, да ни насочи, но даже и на мама е отказвал, когато го молеше да ни помогне в писмена форма. Винаги казваше, че човекът се развива най-добре, когато работи сам. В разговорите с него като по-голяма ученичка чувствах, че ми помага и насочва, но никога не ми налагаше мнението си и държеше всеки да се развива самостоятелно.
Скришом с моята приятелка разгръщахме тетрадката, в която преписваше стихотворенията си и ги четяхме. Много често преписвахме някое от тях и го четяхме на съученичките си. Най-голямата ни радост беше да се завърне привечер вкъщи и сам да ни прочете нещо свое. Събрани край масата, всички се радвахме, че той не преставаше да пише и сам казваше, че е щастлив, че го разбираме и това е неговата най-скъпа публика. Разбира се, мнението на мама и оценката й той най-много ценеше, защото тя беше за него най-добър съветник и помощник, чийто мнение най-много му помагаше. Особено ценна черта в неговия характер беше скромността му и умението да се вслушва в мнението на човека и да го убеди в правотата на своето решение.

ПРИЗНАТЕЛНОСТ КЪМ ДЕЛОТО НА ЯВОРОВ. ЯВОРОВИ ДНИ

Традиция беше всяка година на 11 януари да се празнува годишнината на поета Пейо Яворов - патрон на мъжката гимназия. През януари всички ученици бяха развълнувани и възбудени, защото очакваха това. Тази годишнина се очакваше от цялата общественост и всички хора в града. Яворов е роден в Чирпан, той е обичан, уважаван и почитан като поет, като борец за освобождението на Македония. Той е частица от нас, символ за всеки и пример за подражание.
Първото честване се извършваше винаги пред бюст-паметника му в градската градина, сътворен от друг наш творец - скулптора Мара Георгиева, изваяла образа на поета с толкова обич и признателност. В студените януарски дни всички ученици, поборници на Яворов и граждани излизаха да отдадат своята обич, уважение и почит към поета. Изпълняваха се стихове на поета, а емоционалните слова на учители, граждани, ученици и творци вълнуваха всички присъстващи.
Присъствала съм на много от тези чествания и още от дете съм долавяла тази обич, почит, уважение и признателност към поета и съм чувствала гордост, че съм частица от тези хора, които са способни да обичат и уважават, да признават своите съграждани, изпреварили своето време и будили нашия дух.
Мисълта на Яворов „Аз не живея, аз горя!” е заседнала дълбоко в съзнанието ни още в детството и са ни научили да осмисляме делата и живота, да чувстваме смисъла на подвига и желанието за борба на тези, които винаги са оставяли личното аз на заден план.
Нашите хора са чувствителни, емоционални и винаги у тях се усеща тръпката и вълнението на такива места. Вживявахме се в честванията на тези годишнини и те оставяха дълбоки следи в съзнанието ни. Това съпреживяване на подвига на поета оказваше много по-силно въздействие върху присъстващите в градината или в читалището вечерта. Във всеки човек се пробуждаше съзнанието на гражданин и човек, готов да се извиси до съзнанието на тези, които са го изпреварили. Това пробуждане изиграваше онази преобразяваща роля и убеждение у всеки, което големият руски поет Некрасов нарича гражданственост. „Човек ти може да не бъдеш, но гражданин си задължен”… Това чувствам и до днес у нашите хора, когато се върна в Чирпан.
Много често брат ми изнасяше доклади в читалището или пред паметника на Яворов и гласът му запалваше искрата на духовното израстване и преобразяване. Гласът му още в млади години показваше, че той е достоен последовател на твореца Яворов. Всички хора обичаха брат ми, уважаваха го и се отнасяха към него с почит.
При завършване на гимназията той беше награден от читалище „Развитие” с голяма парична помощ да продължи образованието си в Софийския университет „Климент Охридски”, специалност българска филология.

СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ

Така той напусна града ни и замина да се учи. Неговите способности се появиха още през първата година. Стана любимец на всички и участва в изграждането на кръжока на студентите за млади литературни творци „Васил Воденичарски” и започна да сътрудничи във вестник „Студентска трибуна”. Така той подпомогна материално баща ми в онези трудни години. Работеше като коректор в редакцията и учеше, благодарение на което сестра ми, още когато той беше в последен курс на университета, можа да продължи да учи също в Софийския университет, специалност - география.
Брат ми много израсна в университета. Той с лекота усвояваше всичко, а когато започнаха да изучават литература, всички преподаватели оцениха неговите способности и дарба на творец. Той ни разказваше как е преминал изпита му при професор Александър Баланов, от когото се страхуваха всички, като разговор върху старогръцката и западноевропейската литература. Професорът се удивил, че толкова добре е запознат с този материал и му благодарил, че е имал удоволствието да разговаря с толкова интелигентен млад човек.
Когато аз се явих на изпит по езикознание при професор Иван Леков, той си спомни за брат ми и ме попита имам ли нещо общо с него и призна, че за пръв път не е познал, когато го изпитвал от кой край е, удивен от литературния му език. Като разбра, че ми е брат, много се зарадва и ме помоли да го поздравя. Петър Динеков много го обичаше и дълги години до смъртта на професора бяха приятели. Професор Георги Цанев на изпита по българска литература му казал, „че с удоволствие разговаря с него по въпросите по литература, защото много пъти е слушал отговорите на упражнения по литература при асистентката си Розалия Ликова”. Професор Владимир Георгиев на изпита по българска граматика е казал, „че правилният му език се сравнява с чистотата на кристално чиста вода от планински извор”. Професор Емил Георгиев на лекциите си по славянска литература споменаваше името му в своите лекции, като име на един млад творец, който добре познава творчеството на много славянски поети.
Брат ми можеше да остане на всякаква работа в София, но беше наследил от мама професията на учител, да бъде сред хората, да общува с тях и реши и той да стане учител и обучава младите хора. Имаше и друга важна причина да напусне големия град. Големите разстояния го затрудняваха при придвижването, поради прекараното заболяване в детска възраст от костна туберкулоза в единия крак, той реши да се върне на работа в родния си край, който силно обичаше.

УЧИТЕЛ В РАДНЕВО

Няколко години беше учител в град Раднево. Още от първите часове стана любимец на учениците, които и до сега признават, че са часове на тяхното духовно израстване. С негова помощ израстват цяло ято български творци - професор Надежда Драгова, д-р Кисьов и още много специалисти в различни области на живота. Моята колежка Мария Маринова - учителка по математика в Математическата гимназия Стара Загора, казва, че с удоволствие си спомня за неговите часове. Тя благодари на своя учител Димитър Данаилов, който е помогнал със своята култура, обаяние и човечност. „Неговите часове за нас бяха часове на гражданска съвест у човека, отговорност и проникване в човешката душа, а емоционалността му винаги вдъхваше у нас вяра за постигане на определена цел”.
Има един интересен случай от живота му през този период, в който младият учител се мъчи да разбие оковите на бумащината, ограничаващи индивидуалността на учителя.
Като млад учител в Раднево е обследван при проверка от МНП на гимназията. Посетен е на няколко урока от старши инспектора на МНП по литература Иванка Тодорова. Тя е много способен, но строг и взискателен човек, рязка, пряма и откровена. Проверява на всички учители плановете на уроци и се обръща към брат ми и той да даде своята тетрадка за планове на разработки. Той й подава плахо един лист с нахвърлен план-конспект в предното междучасие и казва, че няма такава тетрадка, а ще покаже себе си и работата си в последния час. Иванка Тодорова го изглежда с пренебрежение и иска да види набелязаните места в учебника или стихосбирката, с която работи. Той отговаря, че учениците работят с книга или учебник, а неговите познания са в главата му, защото всички стихове ги знае наизуст. Единият урок е бил върху „Епопея на забравените” на Иван Вазов, а двата - върху стихове на Ботев. Инспекторката влязла с предубеждение и недоволна в час, започнала и най-подробно да записва всичко. Но когато чула гласа на брат ми да изпълнява стиховете и отговорите на учениците, както и разсъжденията на учителя, си променила мнението. Отговорите били задълбочени, верни, емоционални. Това я впечатлило. Инспекторката, развълнувана и удивена, благодарила на учениците и учителя, че са разбрали произведенията, задълбочено и правдиво са разсъждавали върху понятия като героизъм, подвиг и признателност. Дълго време на съвещанията тя споделя тези свои впечатления и се гордееше, че има такива учители, които са намерили разковничето в своята работа - да създават интерес у своите ученици и поддържат съзнанието им будно. Тя попитала брат ми не пише ли и той, защото само един творец би могъл така дълбоко да разбере изучаваните произведения. Тогава си спомнила, че е чела стихове с това име и му благодарила, че е показал как трябва да се разглеждат проблемите в уроците по литература - с разбиране и разсъждения.
В Раднево брат ми се запознава с младата учителка по математика Катя Колева. Тя е много способна и амбициозна в работата си. Учениците и я обичат и има добри постижения в работата си. Между тях се зараждат силни чувства, които прерастват в дружба. След няколко месеца се женят и създават добро семейство. Всеки става още по-работоспособен и упорит и подготвят много млади хора за бъдещата им работа. Под техните грижи израстват много математици, учители, лекари, инженери и литератори, които подпомагат развитието на нашия културен живот.

ЖИВОТ В СТАРА ЗАГОРА

След няколко години способностите на брат ми и жена му са високо оценени и те са преместени на работа в Стара Загора. Брат ми работи отначало в трето средно училище две години, а после е преместен в учителски институт в катедрата по литература, а Катя Колева като преподавател в катедрата по математика. Те попадат в един много добър колектив от талантливи и способни преподаватели. Директорът на института Никола Гавраилов е много добър ръководител - преподавател по философия. Всички са амбициозни и упорити в работата си и създават цяло ято от млади способни учители - специалисти в средния курс, които работят към читалище „Георги Кирков” и изнасят непрекъснато беседи за различни творци и чествания…
Беседите на брат ми са интересни и очаквани от всички. В Стара Загора се свързва с групата на старозагорските поети и става активен член в нейната дейност. Членува и във филиала на българските писатели. Започва да печата свои стихове във вестник „Септември”, „Учителско дело”, „Литературен фронт”, „Работническо дело” и във вестниците на Димитровград, Пловдив и Хасково. Стиховете му се посрещат с голям интерес. Участва в много литературни четения и в празниците на поезията в цялата страна. Стиховете му са посрещани с много овации и високо оценени. Той рецитираше много хубаво своите стихове и гласът му отекваше в душите на хората. На много събирания съм слушала негови беседи. Той имаше широка култура и умееше да говори компетентно по много въпроси. На няколко пъти слушах беседите му на тъмно, поради спиране на електрическата светлина. Аудиторията настояваше беседите да продължат, защото тъмнината не пречеше. Той спокойно продължаваше да говори и гласът му звучеше уверено и убедително, а всеки слушаше внимателно, с притаен дъх. Всички си тръгваха удовлетворени и обогатени духовно, радостни, че са съумели да се докоснат до богатството на човешката душа и познания. Той никога не четеше. Връзката с аудиторията беше непосредствена и жива.
През годините, когато работеше в института за прогимназиални учители, беше лектор и в медицинския техникум, където се подготвяха медицински техници. Лекциите му се посещаваха от курсистите с голям интерес. Една от курсовите ръководителки, акушерката Катя Пенева, разказва: „Всички толкова го обичахме, че никога не пропускахме лекциите му. Часовете се провеждаха при голяма дисциплина. Всички слушахме с голям интерес словото му, искахме да запомним всяка негова дума, жест, стих, който само той умееше така добре да тълкува и с вещина да разкрива пред нас. Възхищаваме се от богатството на неговата култура и му бяхме благодарни, че разкрива пред нас толкова истини и познания, нужни на човека в живота. Той ни караше да работим върху себе си и реализираме своите мечти, да разбираме болките на хората и им помагаме по-лесно да ги преодолеят. Намираше винаги общ език с нас. Беше човечен и свободно изразяваше мислите си и разсъжденията си върху творчеството на различни писатели и техните творби”.
След няколко години първият брак на брат ми се разтрогна. Срещна човек с широки културни интереси - химичката Рада Николова и сключи с нея повторен брак. Тя имаше заболяване - сърдечен порок и бракът се отрази на здравето й. Живяха заедно само две години и половина и се разделиха. Тя се върна на работа в Стара Загора, а брат ми остана в Чирпан. Тази раздяла го потресе отново. Той повторно се почувства самотен и за известно време престана да пише. Детето, което очакваше от втория си брак, не можа да се роди, а брат ми много обичаше децата. Те бяха за него радост и вдъхновение и това дълбоко го покруси. Самотата му действаше потискащо. В работата търсеше успокоение, но то не беше пълно.

ИЗДАВАНЕ НА ПЪРВАТА СТИХОСБИРКА
„МИЛИОНИ ГЪЛЪБИ”

През 1954 година бе издадена първата му стихосбирка „Милиони гълъби”. В това време аз бях студентка в Софийския университет. Спомням си - бяхме на упражнения по съвременен руски език. В аудиторията влезе запъхтян състудентът ни - младият поет Андрей Германов, с няколко книжки под мишницата. Той ги беше закупил от книжарницата и помоли преподавателката да ме поздрави като сестра на поета Димитър Данаилов за издадената му стихосбирка и прочете няколко стихотворения от него. Слушахме го с възторг и се радвахме, аз му благодарих. Закупихме си книжки от Андрей и няколко дена живяхме с тази радост. Събирахме се вечерта в квартирата ми да отпразнуваме успеха и обещах на Андрей, че ще го запозная с брат ми, с когото той искаше да се посъветва върху някои свои стихове. На два пъти след това той ходи при него и му беше благодарен за топлотата и вниманието, което той бе проявил към него. Брат ми мъдро бе насочил Андрей към бъдещата му работа, която той щеше да започне в списание „Родна реч” и към творческата му писателска кариера, защото той също печаташе свои стихове и преводи от Некрасов. Между тях се създадоха добри отношения. Брат ми по това време беше на работа една година в град Хасково като преподавател в учителски институт за прогимназиални учители и после се завърна в родния Чирпан, където живя до края на живота си.
В Стара Загора се запозна с Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, писателя Трифон Даскалов и всички творци, които работеха във филиала на писателите. Срещите му с тях помогнаха за неговото израстване. Започна редовно да сътрудничи на много списания и вестници, издавани по това време.

УРЕДНИК НА МУЗЕЯ „П. К. ЯВОРОВ” В ЧИРПАН

Няколко години той работи в библиотеката на читалище „Развитие” в Чирпан, а през 1962 година започна работа в музея на големия български поет Пейо Крачолов Яворов. Дружбата му със сестрата на поета Мина Крачолова бе стара. Още от ученическите години той се срещаше с нея и тя знаеше за любовта му към Яворов и го допускаше до всеки материал, който беше запазила за живота на брата си Яворов. От срещите с нея брат ми се завръщаше обогатен и научил нещо ново за поета. Баба Мина, както всички я наричахме, ревностно пазеше много спомени за брат си, които разказваше увлекателно.
Той беше добър приятел и с брата на Яворов - Атанас Крачолов, който беше адвокат в Чирпан. С него често общуваше. Чрез Крачолов се запозна и с Ганка Найденова-Стоилова - племенницата на Яворов, която работеше в музея на поета в София. Така започна съвместната дейност на музеите в София и Чирпан. Музеят в Чирпан се обогати с много нови експонати. След създаването на музейната зала много се разшири дейността му. Благодарение на дружбата на брат ми с художника Димитър Киров, залата бе оформена много добре. Направени бяха много фотоси и се проследи жизненият път, като се отрази пълно живота и дейността на поета. На стената отвън бе изработена чудна фреска, която и до днес вълнува всеки посетител. Музеят на поета Пейо Яворов стана оживено средище на култура и творчество. Съдържателните беседи на уредника, които никога не се повтаряха, привличаха много посетители.
Две са огромните заслуги на брат ми в работата му в музея. Той много обичаше Яворов и задълбочено изучаваше творчеството му, разбираше творчеството му и смяташе Яворов за свой учител и се учеше от неговото художествено майсторство.
Музеят, както той се изразяваше, беше наситен с поезия. Още като прекрачеше прага на входната врата, стъпеше на калдъръма на двора и стигнеше до сливата, под която на пейка беше седнал брат ми, посетителят се потапяше в съвсем друг свят. В съзнанието на слушателите се връщаше - под влияние на беседата на брат ми - времето, когато тук е живяло семейството на Яворов, чийто стожер е била майката на поета. Сам съпругът й - дядо Тотьо, е признавал нейното въздействие. Преминавайки през стаите, всеки посетител се запознава със скромната обстановка на семейството, с книгите, чрез които Яворов е разкривал тайните на живота. В залата се вижда богатата и многостранна натура на поета. Животът му е напрегнат и труден. Мисълта му, изсечена на паметника „Аз не живея, аз гора”, разкрива убедително смисъла на неговия живот. Огненото му слово, подкрепено с делата на бореца - участник в борбата за освобождението на македонския народ, разкрива неговия съдържателен и напрегнат живот. Всичко това е уловено от уредника и словото му - възторжено, емоционално и съдържателно, проследява бурния, сложен и многостранен живот на човек, напълно разбрал смисъла на своето дело.
Овладял до съвършенство езиковата форма, Яворов е учител на много поколения творци у нас и в чужбина. Данаилов има заслугата да докаже това чрез многото срещи, които имаше с посетителите в музея. Беседите му бяха разговор с тях, убеждаващи ги в големите заслуги на поета. Музеят беше любимо място за хора от различни възрасти с култура и интелект, ученици, войници, работници, учители, творци. Всеки по своему възприемаше поета и по своему чувстваше въздействието върху себе си. Много пъти съм посещавала с ученици музея и винаги впечатлението ми е било, че той е място за възпитание на младите хора. На никого не му се тръгваше, всеки искаше да научи нещо ново за Яворов и излизаше от музея обогатен и преобразен. С много випуски сме посещавали този музей и всеки отнасяше със себе си съпреживяване, вълнение, обич към поета и признателност към брат ми, че със своите беседи им помага по-добре да почувстват поезията на Яворов и се доближат до него. Това се вижда от впечатленията в книгите за посещения.
Старши преподавателят в катедрата по литература на Института за усъвършенстване на учители Стефана Славова споделя: „Много пъти с моя колега Господин Кисьов сме водили група учители по литература в средния и горен курс и сме били винаги удивени. Курсистите бяха очаровани и занемели. Слушаха беседите на Данаилов с голям интерес. Те се отразяваха в неговата ерудиция, интелект и умение да завладява слушателите със словото си и да съпреживяват това, което той разказваше за поета Яворов. Учителите ставаха приятели на музея и повторно със своите ученици го посещаваха. Това вълнение и съпреживявания запазваше чувството им на любов към Данаилов и музея за цял живот.”
Втората заслуга на брат ми е, че той допринесе за международното признаване на Яворов и проникването на творчеството му в различни страни. Много творци са посетили музея, възхитени от работата на музейните работници и поддържат близки връзки с тях. Голяма част от стиховете на Яворов са превеждани на различни езици. Данаилов поддържаше до края на живота си близки контакти с творци от Япония, Русия, Украйна, Белгия, Англия, Франция, Полша, Чехия, Турция, Гърция и други страни. В продължение на 30 години той работи в музея на Яворов и това място за него беше втори дом. Всичко в него му беше познато и близко. Гордееше се, че Яворов е заслужил полагаемата му признателност и е заел заслужено място с творчеството си в нашата поезия. Музеят се превърна в любимо място за много хора в града, страната и чужбина. В него се поддържаше много добре всичко и в градината бяха засадени любимите цветя на поета. Всички експонати са автентични и добре запазени. Брат ми имаше много близки и приятели, които помагаха да се разшири фонда на музея с много експонати.
Яворов беше любим поет на много български творци, артисти, музиканти и художници. Всички се включваха в честванията на годишнини. Артистите изпълняваха стиховете му с желание и обич, с признателност и вдъхновение. Честванията бяха вълнуващи тържества на духовна признателност пред делото на поета и твореца. Те се посещаваха от много граждани, хора на различна възраст, които излизаха обогатени и възвисени от салона на читалището. Особено болно беше на всички, че толкова рано е загинал, убит от еснафщината и ограничението на хората, от бюрократизма и формализма на съдебната система от онова време и всички неразбрали трагедията на човека, загубил зрението си и невъзможно беше да си представи да живее в тъмнина, той - поетът и човекът, който винаги е давал светлина на всеки и му е посочвал пътя на истината и прогреса. Прекрасното изпълнение на стиховете на Яворов от Спас Джонев, Любомир Кабакчиев, Иван Чипев, Йорданка Кузманова и още много други актьори превръщаха поета в близък, скъп и обичан за всеки.
Спомням си също колко много хора присъстваха на откриването на паметника на Яворов в градския парк. Фигурата на поета и до днес се извисява в центъра на Чирпан и сякаш като крило на птица пази хората от злото. Смисълът на стиха на поета и до днес разкрива неговия достойно изживян живот. Яворов е свързан с хората от родния си град, защото ги обича, а те го познават и ценят.
Данаилов като дългогодишен музеен работник е запознат с Яворовото творчество до най-големи подробности. За това говорят беседите му пред различни посетители. Словото му, емоционално и вълнуващо, винаги е будило възхищение и дълбока признателност у слушателите. Той беше ревностен защитник на веруюто на поета, че трябва да се обича народа и да му се служи вярно и предано. Живееше с болките и мъките на поета, и се гордееше и радваше, че се е родил такъв талант, и скърбеше за неговата ранна смърт. Главната задача, която си беше поставил като уредник на музея, бе да помогне Яворов да заеме нужното място на поет и творец в нашата литература, и творчеството му да проникне в други страни и бъде високо оценено и признато. В беседите си събуждаше интереса на много литературоведи - поети и писатели, които изучаваха творчеството на Яворов и бяха негови ревностни разпространители и защитници.
Смисълът на живота му беше неговото извисяване и връзката му с хората, които той обичаше. Последното му желание в едно негово стихотворение е винаги да го споменаваме с добро.

И хванат на житейското хоро,
макар че не умеех да играя,
не скътах нищо да ви завещая,
но пак ме спомнете със добро.

Колко скромни и земни са творците. Те изпитват истинска радост, когато ги разбираме и ценим. Взаимното духовно докосване и разбиране е смисълът на техния живот. Вдъхновението за тях е най-голямото щастие.
„Моята теория за вдъхновение е много проста. Усетя трепета на внезапен повей над главата си, чуя бодър поздрав на приятел, срещна поглед на старец, чуя детски смях…и вдъхновението идва. Самото чувство определя ритмическата стъпка - музиката на стихотворението. Получава се нещо като полет на птица, някакво красиво от висина и простор” (Д. Данаилов „Кристалът на словото”)
Димитър Данаилов живя само с поезията и за поезията.
„Сложно, много сложно е всичко в творческия процес. Публикацията, положителният отзив на критиката и вниманието на читателите дават заслуженото на автора. И все пак най-хубавото е тогава, когато самият автор е усетил, че се е получил хубав стих.

И усещаш, че си победил,
щом и ти откриеш нещо ново.
Не отдъхващ - просто ненаситен
ставаш сам за чудотворно слово.

Държа много на римите, на тия „златни гвоздеи” на стиха, много държа на чистия ритъм, на проникване с трепета и на онази „вътрешна музика”, за която споменава Пол Верлен. Случвало ми се е даже да сънувам това.

Тихо се понесе моя сън
и аз не помня простите й думи.
Бял вятър милваше небесни струни
и пълнеше нощта със лунен звън.
„Сънувана песен” (Д. Данаилов „Кристалът на словото”)

Всичко това показва колко много държи той на стила и стиха, за да се докосне до най-съкровените струни на човека. Това разкрива и активното му отношение към живота и любовта му към човека, за да бъде той променен и преобразен в отношенията си, за да създаде у него критерий на духовна мяра: да осъди злото и пробуди и приеме доброто и красивото в живота.
Данаилов има щастието да излезе на два пъти от страната. Той посети Белгия и се срещна с много българи, живеещи там и културни дейци от тази страна. Той беше развълнуван от срещите и споделяше, че е почувствал още веднъж голямата любов на човека към своята родина. Словото му е развълнувало много хора, защото в него още веднъж е подчертал голямата си любов към Яворов и - най-важното - е уловил любовта на българите към него и родината. С него беше и артистът Димитър Вачев, който с прекрасното си изпълнение на стихове от Яворов е допринесъл за взаимното им сближаване и опознаване на нашата страна. Плод на това посещение е цикълът, който брат ми написа - „Фламандски пътепис”.
Той посети Русия, беше в Киев, Москва, Петербург и в с. Константиново. В Киев е посетил университета. Поклонил се пред паметника на „Тарас Шевченко” и се запознал с преподаватели по литература от Киевския университет и е разговарял с тях за творчеството на своя любим учител и творец Тарас Шевченко, когото той обичаше и ценеше много. Посетил и други културни забележителности и е очарован от красотата на руската и украинска природа. В Москва е бил в музеите на Пушкин, Лермонтов, Толстой, Горки и други поети и писатели. Обогатил е своите впечатления от историческите забележителности и архитектурните паметници. Бил е в Московски университет на среща с преподаватели. В Петербург е бил възхитен и вдъхновен от неговите исторически и културни паметници от паметника на Петър I, „Меденият конник” и плод на вдъхновението му са стиховете, посветени на този град. Спомням си неговото възклицание: „Запознах се с много културни паметници, които събудиха моето вдъхновение и за тях изпях много песни”. Особено беше вдъхновен от белите нощи в Петербург, които са вълнуващо природно явление за всеки човек. Разказваше какво е почувствал, когато е бил в музея на Пушкин в Петербург на р. Мойка и се е докоснал до някои от неговите вещи.
Брат ми силно се вълнуваше и обичаше творчеството на Сергей Есенин. Той особено го ценеше, защото той беше „истински роден талант” както и Тарас Шевченко. „Дарове на човечеството”, както често повтаряше той. Играта на багри, тонове, звуци, неповторимата красота на природата, която са видели и която е създала творческото им въображение. Таланти, които са надживели своето време и изпреварили хората в своето развитие. На тази екскурзия е посетил и с. Константиново и е обогатил въображението си с впечатления от този край. Тези таланти и до сега оказват огромно влияние за развитието на човешката мисъл и със своя природен дар се борят срещу невежеството, мрака и ограничението. Всичко това доказва, че той е добър ученик на добри учители, които му помогнаха да разгърне самостоятелно криле и полети по собствен път, като остави своя следа чрез творчеството си в нашия литературен живот и даде своя принос в поезията. За това говорят многото получени благодарствени писма и впечатленията, записани в книгата за впечатления на посетители в музея на Яворов. Това са хора на различна възраст, с различни професии, прекрачили прага на музея и разговаряли с Данаилов. Като разгърне човек книгата от впечатленията на посетители в музея, ще прочете много благодарствени и топли думи, че той - Димитър Данаилов - е не само добър познавач на Яворовата поезия, но и творец-поет, който им е помогнал да разберат и обикнат поезията.
В музея са идвали поети, художници, музиканти, учени от цял свят и страната, хора, които са изживели вълнуващи часове и са запазили спомени за цял живот, защото те са оставили светла диря в тяхното съзнание и са преминали през сърцето им. Михаил Жаров в едно предаване по телевизията каза: „Никога няма да забравя посещението си в България. Тя е малка страна, но в нея живеят чудесни хора. В тази страна има един малък град - Чирпан, в който се е родил поетът Пейо Яворов, който винаги ме е вълнувал с поезията си. В неговия музей се запознах с поета-уредник Димитър Данаилов, който със своята вълнуваща беседа и прекрасното изпълнение на Яворови стихотворения ме накара да заплача от вълнение. Нека във всяка страна има талантливи светли огънчета, които да разпръскват искрите на поезията в душите на хората и те карат да чувстваш силата на словото. Поздравете чрез телевизията този поет от мен и му кажете, че - докато съм жив, ще си спомням за него”.
Японската поетеса Йоко Яоита казва: „Мелодичността на Яворовата поезия ме кара да преведа неговите стихове и запозная японския народ с тях”. Тя е превела стихове от Яворов и Данаилов в една антология.
Всеки човек оставя след себе си следа. Следата, която остави след себе си Димитър Данаилов, е активното отношение към живота и любовта към хората, потребността от богат духовен живот, способността да твори и развива творческо въображение и мисли на своите последователи в кръжока за млади творци, който ръководеше в Чирпан и пръскаше искрите на своята идейност и потребност от активна духовна дейност за обогатяване на хората. Това се чувства и в дейността на фондация „Яворов”, чийто основател и почетен председател е той, която помага на даровити млади таланти да намерят себе си и помагат на хората.
Това се чувства и в работата на неговите заместници в музея на Яворов, които - наследили богати традиции, съдържателен живот и задълбочена работа, продължават да бъдат носители и сеячи на просвета и култура в града, за да превърнат мечтите на поета Данаилов, животът да стане по-добър, а хората - духовно по-богати, отношенията между тях да бъдат по-човечни, за да има повече хармония и красота в живота.

————

*Людмила Данаилова-Присадашка е сестра на поета.

——————————

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.