Петър Анастасов на 80 години

Лалка Павлова

Понятието „Балкани” не е само географско, назоваващо Балканския полуостров и държавите на неговата територия. То е и психологическо, защото вмества в себе си представата за народи с различен етнос, религия, традиции, бит и морал, които все пак живеят заедно. Колкото и да ни се иска да кажем, че сме нормална част от Европа, самата история го опровергава, защото в продължение на векове голяма част от балканските държави се намират под политическото и националното господство на Византийската и Османската империя, което ги дистанцира от протичащите в Европа процеси. Пък и самата Европа винаги е възприемала балканските народи като нецивилизовани варвари. В интерес на истината трябва да признаем, че доскоро дори липсваха сериозни исторически проучвания за тях като своеобразна общност. Едва в последните десетилетия събитията на Балканите бяха осмислени събирателно и бяха публикувани няколко истории на балканските народи. Психолозите тепърва ще представят в цялостни свои изследвания спецификата на балканската народопсихология, която съществено се различава от европейската, защото, поради дългото съвместно съжителство между етноси с типично ориенталско мислене и манталитет и други - с по-европейски нрави, бит и религия, е налице едно особено взаимопроникване между културните им пластове.
Мисля, че поемата на Петър Анастасов „Балканска елегия” е един сполучлив опит със средствата на поезията да бъде представена говорещата балканска „арена” и променената в рамките на много поколения народопсихология на балканските страни. Неслучайно авторът определя своето произведение като „елегия”, а не като „ода”. Елегията е жанр в поезията, в който намира израз ярко изразено чувство на скръб, на болка, на неудовлетвореност от заобикалящата действителност, от обществените и междуличностните отношения в нея. Елегичното чувство исторически и психологически вярно е отразено още в своеобразното въведение-мото към цялата поема. То акцентува една истина, която ни „парва” с подтекста си като представители на българския народ. Откакто преди почти хилядолетие и половина сме дошли на Балканския полуостров, за нас все „няма място”, та се налага с огън и меч да си го отвоюваме. И непрекъснато да получаваме „удари под кръста” както от своите съседи, така и от Европа:

За някои народи всичко е ясно -
знаят си мястото.
За други - все няма място.
Навсякъде е заето.

Тяхното място е на небето.

Заедно с това неозаглавено въведение, поемата съдържа още шест фрагмента - „Кръчма”, „Циганско реге”, „Спарта”, „Виорика”, „Белград” и „Епилог”. Съдържанието им е обединено от символния знак на образа на кръчмата чрез един оксиморонно звучащ повторен отрязък от поетичния текст, използван в началото и края й: „Някога, / след войната, / в една оцеляла кръчма… / (Откога носталгията по бъдещето ме измъчва?)”, създаващ композиционна рамка, в която е вписана авторовата представа за „балканската елегия” на народите, обитаващи тази част от Европа, разположена между Изтока и Запада.
Образът на кръчмата в българското културно пространство има амбивалентни значения. В творчеството на Иван Вазов кръчмата и кафенето изпълняват функцията на липсващия в условията на робската действителност български парламент - те са мъжко пространство, където се обсъждат важни обществени и политически въпроси. В творчеството на Йордан Йовков „статутът” на кръчмата до голяма степен се запазва - там се коментират проблеми, свързани с общото благо на селото във връзка с опазването на реколтата и законността на едни или други действия - разказът „Другоселец”. При Елин Пелин обаче нейното пространство е демонизирано, превърнато е в дом на дявола, на тъмните сили на алчността, на жаждата за пари, имот и власт - „Гераците” и „Нечиста сила”. Но ако и при тримата посочени автори образът й вписва само българското пространство, то в творчеството на Христо Ботев целият свят се е превърнал в кръчма: „Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу.” (Хр. Ботев, „Политическа зима”)
В поемата на Петър Анастасов „Балканска елегия” внушенията на образа на кръчмата по много показатели се доближават до Ботевата интерпретация, но за разлика от нея тук са вписани само балканските народи, т. е. излишните от света, тези, за които винаги няма място в него, тези, които никой не ги обича и затова са на небето: „Всички кръчми на Балканите си приличат…” Образът на кръчмата е митологизиран, той е имал своето важно значение в миналото, има и сега, няма да изчезне и в бъдеще:

Някога,
след войната,
в една оцеляла кръчма…
(Откога носталгия по бъдещето ме измъчва?)

Своеобразното освещаване на нейното пространство е акцентувано с имплицитно вписаната символика на Словото („Всички кръчми на Балканите си приличат / по това, че поетите ги обичат.”) и на лозата и производните от нея („И ракиите, и вината / на Балканите си приличат / по това, че на слънце лозята им се припичат.”). Постепенно заредените със соларна енергия образи на Небето, Слънцето, Словото и Виното превръщат образа на балканската кръчма в обиталище на Доброто, Истината и Красотата, все неща, които отдавна са изчезнали от „другия” съществуващ свят. И може би точно на това се дължи предусещането за някаква предстояща драма, за заплашващ балканските народи трагичен изход. Защото както в миналото, така и сега „Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия”, защото „в историята не са уместни сантиментални съображения”, защото „и ние, и другите знаем, че в историята няма съчувствие” (Вера Мутафчиева - „Случаят Джем”).
Предусещането за драма и трагичен изход в битието на балканските народи е зададено още във фрагмента „Циганско реге”, представящ едно въображаемо погребение. Музиката „реге” се ражда преди няколко века на остров Ямайка в плантациите с роби като съпровод на ритуални танци и отразява проблемите, радостите и болките на обезправените, на отхвърлените, на низвергнатите от социума представители на човечеството. На Балканите този тип музика и песни най-напред се изпълняват в циганските общности в България, Румъния, Сърбия и Гърция. Едва през октомври, 2011 г., е издаден първият албум с реге музика на Baildsa - United States of Balkans (Съединени Балкански Щати). Дори заглавието на албума поставя акцент върху регионалната общност, чиито исторически, политически, социални, психологически и битови проблеми отразява тази музика. Циганското реге е музиката на отхвърлените от света балкански народи, за които няма друго място на планетата. То отразява страшната истина, че народите на Балканския полуостров винаги са използвани като „пушечно месо” за разрешаване на конфликтите между „богопомазаните” държави в Европа и света. Така е било в миналото, така е и сега, и затова „тяхното място е на небето”. Циганското реге се е превърнало в духовна необходимост за лирическия говорител, представител на балканските народи, и затова неговото предсмъртно желание е да слуша тази музика „до гроба по цялото разстояние”. Само поет по душа може да си пожелае подобно погребение, което изцяло да се припокрива с неговото земно човешко съществуване, защото е убеден, че музиката на всемира е реге, което извира от цигански кларинет:

И никакви (за бога!) оплаквачки!
Не ги понасям тези квачки!

Да бъдат пълни каните!
На хората да им хареса!
Да бъде всичко,
както се полага на Балканите!
Където сватбите са тъжни,
а погребенията - весели.

Където е съвсем естествено
божественото да е земно,
а земното - божествено.

Въпреки че Петър Анастасов определя жанрово поемата си като елегия, бих казала, че фрагментът „Спарта” представлява героическа ода от рода на Вазовата „Опълченците на Шипка”, но с друг обект на възхвалата. Древната Спарта, възникнала около Х век пр. н. е., се ползва с особен авторитет сред другите гръцки полиси. Армията й се смятала за непобедима, отличавала се със строга дисциплина и огромна мощ, а гражданите й, наречени „равни”, участвали в Апелата (Народното събрание). Всички помним още от училище битката на Леонидовите 300 спартанци в прохода Термопили, където огромната персийска армия на Ксеркс ги засипва с облак от стрели, от които, според Херодот, небето почернява и превръща деня в нощ. Във фрагмента „Спарта” лирическият говорител на Петър Анастасов е поставен в позицията на турист, очакващ с нетърпение срещата с легендарната страна, чието име за него е знак за антично величие: „Да видиш Спарта! / Това си заслужава. / (Аз вече бях я виждал, но на карта.)” Този фрагмент от поемата представя необичайно преплитане на историческите епохи чрез прочетеното и наученото за древна Спарта и съвремието на лирическия говорител, в което, по думите на Гео Милев, никой „вече не вярва в герои, / ни чужди, / ни свои.” Образът на екскурзоводката е иронизиран чрез съпоставката й с древногръцката богиня Хестия, пазителката на дома и огъня. В древността от общото огнище на цяла Елада, представлявано от делфийската Хестия, колонистите са вземали и пренасяли свещения огън в своите нови поселения. Новата, сърдита „Хестия”, вместо на историческия хълм, води туристите най-напред в ресторанта, забравила, че „има / спартански начин на живот, / спартанска смърт…”, че народите на Балканите са наследили от древните спартанци силата на техния Дух и че между руините от сиво-сини камъни този Дух продължава своята битка с враговете и вековете, че т. н. „хоплити” (бойци от тежко въоръжената пехота) се „присмиват / на нашата свещена слепота”, защото, оплетени в дребнавите си междуличностни битки и еснафски стремежи, забравяме, че Спарта е „вечната вярност, / вечната ярост, / вечната саможертва, / вечната жетва. / Вечната територия.” Днес, когато българската песен „Излел е Дельо…” покорява Космоса, а наследниците на храбрите български войводи и хайдути доброволно заминават за чужбина, трябва, необходимо е да си припомняме по-често древната история на Спарта, защото

…спартанец,
напуснал Спарта,
няма.
Защото Спарта е врата,
но не за да излезеш
и да избягаш в Атина,
а за да влезеш
в гробището на честта.

Защото Спарта е позиция,
която трябва да се отстоява
не на карта,
а на живот и смърт.

Това е Спарта.

Елегично звучащият мотив за отродяването и емиграцията, използван като връзка между историческите епохи във фрагмента „Спарта”, е разгърнат с характеристиките на новото „демократично” време на Балканите в следващите две части - „Виорика” и „Белград”. Разпадането на политическите системи в Румъния, България и бивша Съюзна Република Югославия води до икономически и нравствен упадък, който намира своите конкретни измерения в емиграцията, в клошарството и просията, в проституцията. Елегичният тон в тези два фрагмента е издигнат на ново, по-високо ниво, чрез преминаване от общото към конкретното - жизнената драма на балканските народи е представена с отделни индивидуални примери от битието на Румъния и бивша Югославия, чиито внушения обаче са мултиплицирани имплицитно в подтекста. Вярно е, че авторитарният, хищнически режим на Чаушеску лишава румънското население от елементарни условия на живот - „В Румъния, забравена от Бога, / през царството на Чаушеску…” децата си играят в мътната вода на някаква чешмичка край пътя, но лицата им все още пазят ангелския си израз и своята „птича” природа: „Едно момиченце, с крилати раменца и ангелско лице / ме гледаше с наивно възхищение.” Дори името му - Виорика - събужда усещане за музика. В неговото наивно детско въображение човекът с колата прилича на извънземен, дошъл от Марс. Личната човешка драма в този фрагмент е изведена чрез имплицитните асоциации с поезията на Смирненски - и това малко, крилато, чисто и крехко девойче с бяла като снежинка душица, дошла от небето, в локвата на живота ще се превърне в кал („Зимни вечери”). И то, като прокудената от приказките русалка, под черните, иронични и хищни мъжки погледи скоро ще разбере, че „цветята се купуват, а и тя е чуден цвят” („Цветарка”). Този „грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити” свят, след двадесет години съществуване в т. н. „демокрация”, става още по-жесток и по-безкомпромисен. Диктаторът Чаушеску отдавна го няма, но това с нищо не променя живота на хората:

Убиха го.
Но всичко си остана същото.
И тая проститутка - истината гола -
ме чака пак на Дунав мост,
когато през Румъния се връщам
И знам, че няма смисъл
от тоя сляп въпрос,
но кой ще ми върне вярата
в другия мой живот?

Никой не може да върне вярата на балканските народи в съществуването на хуманността и красотата в уж цивилизования човешки свят, във величието на неговия Дух и благородство, защото те, както преди, така и сега, са излишни и ненужни на „другия” свят. Този „друг” свят иска да притежава само свещената Балканска земя, кръстопът на народите както в миналото, така и сега. Неслучайно в предговора „Бурен кръстопът” към своята трилогия „Балкани”, Яна Язова поставя акцент върху произхода на името на стария Хем (днешната Стара планина), което на гръцки означава „кървава”: „Своето име Кървава трябва да е спечелила, когато съдбата ? да бъде вечно полесражение е станала очевидна за всички народи…”
Една такава кървава страница от новото битие на Балканите разкрива и Петър Анастасов във фрагмента „Белград”. В края на март 1999 г. силите на НАТО, без съгласието на ООН, започват бомбардировките си над Съюзна Република Югославия, които продължават 78 денонощия и оставят след себе си 2 000 жертви и 12 000 ранени. Бомбите поразяват училища, детски градини, болници, гари и влакове, ски курорта Златибор, заводи, мостове и църкви. Използвани са повече от 21 000 тона взривни вещества - касетъчни бомби и ракети, в това число и боеприпаси с обеднен уран. Известният сръбски онколог - академик Слободан Чукарич твърди, че НАТО е отговорен и за смъртта на около 18 000 граждани, заболели от злокачествени тумори от 2001 до 2010 година, като последица от хвърлените бомби с обеднен уран. Един от тези хиляди случаи е представен от Петър Анастасов в откъса „Белград”:

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От бомбите,
от генералите,
от тяхната походка похотлива,
от техните усмивки маниерни
на синия екран.
От тези кротки облачета
обеднен уран,
в които си играят ангелчета черни.

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

Езикът на Петър Анастасов в тази част на поемата е изключително експресивен, с невероятна образност е предаден ужасът от случващото се в онези черни дни, когато „една ламя стоглава / бълва самолети, / огън, / и омраза”, когато нощта се превръща в „черна ваза,/ пълна с огнени цветя”, когато всички слизат в подземията при плъховете, когато между човека и животното се ражда „необяснима близост” и там, „дълбоко под земята ,/ примирени, / живеят плъхове и хора”. Като звънка плесница върху лицето на „цивилизования” свят прозвучава послесловът на фрагмента, който превръща лирическия текст в ужасяваща драма:

Място на действието: Белград.
Време: Краят на ХХ век.
(Да не повярва човек!)

Поемата „Балканска елегия” има кръгова композиция, задвижена от повтарящия се образ на кръчмата, чийто обърнат модел в „Епилога” представлява кулминация във възходящата градация на елегичното чувство в целия текст. Балканският полуостров отдавна е етнически прочистен и затова кръчмата на балканските народи се намира под земята. Някогашните красиви земи и гъсти гори са унищожени, а на тяхното място са останали „стотици километри пустош / и сиво-сини камъни”. Новите собственици на Балканския полуостров владеят телекинезата и когато имат нужда да разнообразят битието си с някаква атракция, слизат под земята, за да разгледат кръчмата на мъртвите балкански народи. Подходът на мистификацията, който използва Петър Анастасов в този фрагмент, му дава възможност да пресъздаде един поразяващ отвъден свят, от който те побиват тръпки - масите в кръчмата са празни, но от каните се лее вино. Бившите обитатели на Гърция, Спарта, Румъния, Турция, Албания… са невидими, но духът им на поети все още е жив. Туристите внимателно следят разказа на екскурзоводката - „презряла извънземна идиотка” - и се чувстват някак измамени, разочаровани и неудовлетворени, защото онова, за което са чели и са очаквали да видят в този своеобразен подземен музей, го няма. Само ръката на екскурзоводката се движи по старата карта и гласът ? безстрастно ехти в празното пространство:

И всичкото това се е наричало Балкани.
И по балканите е имало гори.
Момент, това в средата е България.

Писана преди повече от две десетилетия (в 2000 г.), поемата „Балканска елегия” на Петър Анастасов и до днес си остава едно изключително оригинално произведение в съвременната българска поезия. Не само поради това, че почти липсват творби на подобна тема. По своята композиция тя напомня „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева. В сравнително краткия й обем поетът е „призовал” самите народи като свидетели на разиграващата се в продължение на много векове балканска драма. Поставил ги е едновременно в позицията и на свидетели, и на прокурори-обвинители. За себе си е оставил ролята на арбитър, който произнася присъда-предупреждение: бъдещето на Балканите е в ръцете на самите балкански народи и от тях зависи дали неговото пророчество ще се сбъдне. И му се иска да вярва, че те ще намерят онзи необходим общ език на добросъседството помежду си, който ще им осигури друга участ в следващите хилядолетия. Защото

Народите по принцип са били добри.
Но все намирали за нещо да се скарат…