КОН ТОЧКА НИНОВ
В девети клас на гимназията класен ми беше преподавателят ни по история - Константин Нинов. Когато си попълвахме бележниците в началото на година, винаги го питахме едно и също, макар да знаехме предварително отговора от по-големите класове.
Така се случи и при нас през първия час на класния. Питаме го:
- Другарю Нинов, името ви е много дълго, а графата за имена - малка. Как да го напишем в бележниците?
Бай Коце ни огледа, огледа над очилата и отсече:
- Нали знаете как е, бре, магарета? Кон точка Нинов.
И ние старателно се наведохме над бележниците, за да не се разкискаме. Така си беше останало още от предишни години - учениците нарочно питаха, бай Коце винаги отговаряше едно и също - Кон точка Нинов. И затова и ученици, и учители, и родители му викаха Кон точка Нинов.
Тогава бай Коце да е бил на около 50-55 години, малко пред пенсия. На нас, разбира се, ни се струваше, че е някакво изкопаемо, отдавна мумифицирано. Все пак бяхме хлапаци на по 15-16 години. Беше дебеличък, пухкавичък, с буйна бяла коса.
Приличаше на дядо Мраз, както си го представяхме като деца. Да отбележа, че тогава още нямаше дядо Коледа и подаръците ги носеше дядо Мраз.
Беше много, много добър човек. И страхотен рецитатор. Обичаше поезията. Понякога го стягаше шапката, зарязваше учебния план по история, изправяше се пред черната дъска и цял час ни рецитираше - най-често Христо Смирненски.
Повечето деца се подсмиваха и го имитираха тихомълком, но на него не му пукаше. Отмяташе бялата си грива назад, очите му горяха и толкова се разпалваше, че хвърчаха слюнки чак до третия чин.
Много обичах тези негови забежки. Благодарение на него започнах да чета поезия и открих един нов свят, който щеше да си остане затворен за мен без бай Коце.
Друг път отиваше в обратната противоположност - беше кисел, зъл, гледаше ни над очилата с благия поглед на анаконда и се сопаше за какво ли не. Искаше пълна тишина в класа. И ако някой шукнеше, пронизваше го с поглед над очилата и просъскваше:
- Да не чувам глас, че ако дойда там, ще те забия като пирон в кисело мляко!
Понякога не му харесваше как е седнал някой на чина, скачаше, отиваше при него, хващаше го за раменете и го изправяше като струна, заедно с укора:
- Изправи се бе, какво си се нагънал като бракуван маркуч! Млад човек си, не си дъждовен червей!
Веднъж една съученичка беше ходила на зъболекар. Тогава първо слагаха на зъба някакво зелено лекарство, което постепенно преминаваше и по устните. И като се изправи пред момичето, Кон точка Нинов я изгледа смаяно над очилата и изтърси:
- Защо са ти зелени устата, бе, момиче? Да не си пасла люцерна?
И други такива - бай Коце беше пълен с подобни ни в клин, ни в ръкав лафове. Все пак по-често слушахме стиховете на Смирненски.
Тогава написах и първото си стихотворение. Беше нескопосано, както може да се досети човек, но бай Коце се просълзи и се захвана здраво за литературното ми обучение.
Следеше как се справям с литературата и в по-горните класове на гимназията, искаше да знае дали съм написал нещо, четеше го и ми показваше грешките.
Кон точка Нинов оказа доста силно влияние върху мен - беше напорист и откровен и като стар ерген не цепеше басма никому. Ала беше справедлив. Обичаше чашката и понякога в часовете около него се носеше подозрителна миризма.
Той често канеше мен и още няколко съученици, донякъде изкушени от литературата, в квартирата си - бай Коце не беше от нашето село и затова живееше на квартира.
Разговаряше дълго с нас, по-скоро като приятел, отколкото като учител и класен ръководител. При едно от тези гостувания той ми каза:
- Любко, бре, майка - така ме наричаше и в училище - ти си яйце от лебед в гнездо на патки.
Бях много горд от неговото мнение. Разбира се, от моите литературни напъни не излезе нищо. Пък и настана времето на първите трепети, на първите зазяпвания в пазвите на съученичките ни - кой ще ти мисли за стихове и литература.
После така се разви животът ми, че ако днес беше жив и го срещнех, бих му казал:
- Грешиш, Кон точка Нинов - и тогава си бях патка, и си останах патка.
Той вярваше, че ще имам блестящо бъдеще като литератор, защото бях много, много добър по този предмет. Имах данни, както се казва. Ядец! Нищо не стана!
През лятото на същата година ни пратиха на лятна бригада в едно съседно село, което имаше голяма зеленчукова градина. Беше страшна жега, на нас не ни се бачкаше и все гледахме да се скатаем под някоя сянка.
Бай Коце обаче удари десетката. Беше се сприятелил с помпиера на градината, по цял ден лежаха във вира на реката, под сянката на огромна топола. Помпиерът само понякога показваше над водата един пръст на ръката си и клатеше съчувствено глава:
- Леле, леле, изгоряха бракята на тая жега.
- Така си е - съгласяваше се бай Коце. - Дано не стане нещо на децата…
И отново се скриваха под сянката. Когато директорът или заместниците му идваха понякога да проверят как върви обучението ни в ударен труд за родината, бай Коце се измъкваше от вира, хващаше пръчка в ръка и тръгваше около нас, като ни гледаше свирепо. Един вид - да ни пришпорва да не мързелуваме, защото родината чака от нас домати, чушки и краставици. Приличаше на затворнически надзирател.
Честно казано, ако родината чакаше на нас за зеленчуци, много имаше да чака. Правехме следния тарикатлък. Набирахме 10-15 щайги зеленчуци и ги изнасяхме накрая, за да ги провери и запише отчетникът.
След това друга група се промъкваше и отнасяше пълните щайги, появявайки се в другия край на блока при другия отчетник. И той ги записваше като набрани. В края на деня се оказваше, че няма пълни щайги за една каруца, но пък нормата е изпълнена и преизпълнена от всички.
Само че веднъж директорът се появи неочаквано и спипа бай Коце във вира. Кон точка Нинов и неговият приятел - помпиера - бяха измислили страхотен номер. Като любители на гроздовата, те си я изстудяваха в едно изворче до помпената станция още от сутринта.
После си намираха десетина млади и крехки краставици. Отрязваха си по парче - колкото една ракиена чашка - и го издълбаваха отвътре като му оставяха дъно.
Накрая сипваха в чашката няколко прашинки сол, напълваха ги с ракия и с пожеланието: „А дано утре да е по-хладо, да не се мъчат децата!”, я изливаха в гърлата си. Лапваха чашките за мезе и се захващаха да дълбаят други чашки.
Ние знаехме какви ги вършат и само се страхувахме да не прекалят с увлечението си, да се наплюскат и да се издавят във вира. А той беше доста дълбок заради помпите - на места стигаше до над пет метра.
Спипа директорът нашите юнаци във вира, врещяха и крещяха като дечурлига на махленски мач, вдигаха патардия цял час и когато вече мислехме, че дните на Кон точка Нинов в гимназията са преброени, всичко утихна. Мина час, минаха два - нищо.
Разтревожени, пратихме разузнаване - да видим какво става. И какво се оказа? Под сянката на тополата във вира се оказаха вече не две, а три глави. С краставички в ръце.
Значи, ние бачкаме или поне се правим, че бачкаме на жегата, а началствата се комкат на хладно.
Заговори чувството ни за социална справедливост и скроихме грозно отмъщение. До спалното помещение имаше малко гаражче, в което държаха двете тракторчета на градината. Там намерихме една туба с отработено моторно масло.
Промъкнахме се в ракитака на двайсетина метра по-нагоре от вира и сипахме маслото във водата. То постепенно се разля нашироко и докато бай Коце и ортаците му блаженстваха във водата, маслото достигна до тях.
Когато се усетиха какво става и рипнаха да изскочат на брега, беше вече късно - станаха черни отгоре до долу. Все едно ку-клукс-клан ги бе овалял в катран. Липсваше им само перушина, но чак пък с такова нещо не разполагахме, за да е наказанието пълно.
Миха се цял ден нашите хора на бързея, по три сапуна изтъркаха, но си останаха омаслени. Особено бай Коце, който с почернялата си буйна коса приличаше повече на индианец, отколкото на любимия ни Кон точка Нинов. Водиха се следствия, заплашваха ни, но ние упорито мълчахме или повтаряхме в хор:
- Не сме ние, не сме ние. Някъде по-нагоре трактористи са си мили тракторите.
И така ни се размина. Само че на Кон точка Нинов не му се размина - махнаха го от бригадата с определението „за несправяне с дисциплината в ученическата бригада”.
Честно казано, беше ни мъчно, когато го гледахме как приведен и без да се обърне назад се отдалечава към автобусната спирка. Съжалявахме за нелепата си шега, но нямаше как да върнем нещата назад. Но ни беше мъчно, искрено ни беше мъчно, защото обичахме бай Коце.
Една вечер към края на бригадата помпиерът се присламчи към нас. Беше ударил доста краставички, беше в настроение и му се приказваше. Та от дума на дума ни разправи защо бай Коце е останал ерген.
Когато бил млад учител, Кон точка Нинов учителствал някъде из Родопите. Бил много срамежлив. Хеле се залюбил с даскалица на неговите години и работата отивала към гражданското.
Една вечер седели в парка, държали се за ръчица и си гукали. От гукане работата стигнала до квартирата на бай Коце. Какво са правили там - те си знаят. На другия ден в учителската стая девицата прислонила глава на рамото му и изтърсила:
- Косе, откак го ударихме на любов, да знайш как мий льеко на душъта.
- Така, така - подсмивали се учителите, - ти за любов си родена.
- Така си е, - добавил някой от колегите, - то любовчийка и търговец не се учат - те се раждат такива.
Бай Коце потънал в земята от срам. Изгледал девицата зверски и се заклел пред себе си никога повече да не попада в такова положение. И така си останал ерген.
- За какво ти е жена? - разправял бай Коце на помпиера. - Само срам береш с нея. Получава се като оня лаф: един си купил магаре, попитали го за какво му е магарето, а той рекъл: „Как за какво? Да си кося тревица!” „Че за какво ти е тази тревица - нито животни гледаш, нито нищо?” „Как за какво? - отвърнал собственикът на дългоухото животно. - Да си храня магарето.” Та и с жената е същата работа… Създадеш дом с нея - да се сговаряте, да влачите заедно каруцата през живота, а то от първия ден почне акъл да ти дава. По-добре си е без магаре и без тревица. Има една арабска поговорка: „Любовта е като сянката - тичаш ли след нея, тя е винаги пред теб. Ако й обърнеш гръб, тя ще те преследва до гроба” - поклатил философски глава Кон точка Нинов. - И отърване няма! А животът може и да е прекрасен - представяш ли си вместо да ти мрънкат до среднощите, да те ръчкат по цяла нощ, че хъркаш или поради други причини да ставаш още в зори, колко хубава би могла да е сутринта? Да се събудиш, когато се наспиш, да станеш мързеливо, да се окъпеш и избръснеш, да закусиш и да пиеш едно кафе? А, помпа, представяш ли си? И после, като легнеш, да видиш как се спи тогава, братко!
Тук е мястото да разкажа и една забавна случка от бала ни две години по-късно. Уших си костюма, намерих си чудесни обувки по мярка - носех № 45-46, обувките постоянно ми бяха проблем - и зачаках финалния ден.
Майка ми ме попита поне пет пъти: „Мери ли си обувките, преди да ги купиш?”. „Разбира се!” - отвръщах й аз уверено. То остави това, ами поне един път да ги бях обул, да ги поразтъпча малко. Естествено, че не бях ги мерил при купуването, гледах им само номера.
Надвечер, когато започнахме да се приготвяме за бала, реших да си обуя обувките. Не би, не ми ставаха. Де с мокрене с гореща вода, де със спирт - обух ги криво-ляво, но ми стискаха ужасно.
Докато траеше вечерята в ресторанта горе-долу изкарах, но след това стана нетърпимо. Събух ги и така изкарах бала по чорапи. За оправдание трябва да кажа, че половината клас завършихме бала по чорапи.
Като ни видя и бай Коце се събу, за да е заедно с „децата”, както обикновено ни наричаше и изкара бала бос и той. Въртя валсове със съученичките ни, докато му се продъниха чорапите и петите му светнаха. Изглеждаше щастлив и лъчезарен, какъвто си беше винаги, макар и със скъсани чорапи.
Години по-късно, бях вече студент, научих за нелепата смърт на бай Коце. Тяхната улица беше стръмна и дечурлигата си правеха по нея пързалка за шейните. Вечер я поливаха с вода, да се заледи и на другия ден шейните да летят по-бързо надолу.
Като тръгвал за работа Кон точка Нинов решил да се пусне по пързалката, да си припомни детството, защото макар и пред пенсия, той си беше останал едно голямо дете. Само че се хлъзнал внезапно, паднал, ударил си тила и останал на място.
На погребението му било почти цялата село - той беше добър и забавен човек, хората обичаха да се шегуват със странностите му, но го правеха незлобиво и приятелски.
Били и доста от съучениците ми. Дори му отпечатали отделен некролог, на който пишело: „Помним те и ще те помним, Кон точка Нинов.”
