Любомир Духлински

Беше време, когато мнозина в България се правеха на руснаци. Половината от управляващата върхушка тогава говореше на шопски диалект, а другата половина с подчертан руски акцент. Дойде време, когато мнозина сънародници са оттатък океана и ни дават акъл оттам. Мнозина от управляващите говорят вече на неразбираем за „електората” диалект. Вероятно придобит набързо зад същия океан. Нещо такова се ражда и в довчерашните „братските държави” от Източния блок. Само че с течение на годините политическия език, на който говорят „братята”, става все по неразбираем и все по-чужд. А както е добре известно, в Източния блок са всичките славянски държави.

Та думата е за славянството. И за злощастната съдба на тези почти 360 милиона население в 13 държави. Близки по кръв, чужди по разбиране на съвременния свят и отношението си към него. За добро или за лошо, българите се числят към славянството. С всичките му добри и лоши страни. С вековната му култура и психологическите му нагласи, с начина на мислене и поведение. С всичките неразбории, които открай време превръщат Балканския полуостров в барутно буре. И с фитилджии, които вечно държат запалената главня в края на фитила. Бурето, както и всяко буре с барут, преди често избухваше. Продължава да избухва и сега. Ще избухва и в бъдеще.

Нека се обърнем към историята за малко.

Когато говорим за политическата употреба на „славянската идея”, ние обикновено я свързваме с Руската империя и нейната външна политика, но всъщност „славянската идея”, прераснала в понятието „панславизъм” има много по-дълбок и противоречив генезис. То има свой собствен път сред западните славяни и по-точно сред чехите. На натиска на трите големи империи през XIX-XX век устояват само силните, с многобройно население и голяма територия държави, преди всичко Русия и Полша. Южнославянските държави и държавици нямат този шанс - те са границата между Азия и Европа и всяка завоевателна буря се стоварва първо върху тях. Това предопределя трудната им, да не кажем трагична съдба.

От политическата карта на Източна Европа постепенно изчезват една след друга всички славянски държави, възникнали през Средновековието, с изключение на една единствена, и то най-голямата - Русия. И донякъде Полша.

През ХIХ в. след отстъплението на Османската империя от Европейския югоизток на картата на Европа отново да се появят първите южнославянски държави - Сърбия и България, но западните славяни ще трябва да почакат до края на Първата световна война.

Опитът още след края на Първата световна война да се обединят земите,  обхващащи само южните славяни се оказва неуспешен, защото идеята за етническа близост избледнява бързо в съзнанието на южните славяни, когато се сблъскват с натрупаните от войните горчивини, взаимни претенции и незаглъхнали спорове, най-вече за македонските земи. Развиващият се особено през XIX в. панславизъм постепенно заглъхва. Какво всъщност се крие зад понятието панславизъм?

Това е обществено движение от средата на XIX век, чиято цел е единството на славянските народи. За панславянската идея за пръв път става дума в речта на Винко Прибоевич - хърватски историк и духовник. Счита се за създател на  хипотезата за балканския произход на славяните. По-късно неговите сънародници и последователи Мавро Орбини и Юрий Крижанич формират хърватската основа на ранната панславянска идеология в периода XVI-XVII. Крижанич пък в средата на XVII век се опитва да създаде неуспешно изкуствен всеславянски език.

Речта на Прибоевич „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”, придружено от похвални слова и стихове за автора, е отпечатано във Венеция през 1532 г. на латински език. Панславянската идея изкристализира първо в Далмация. По това време започват да се събират и печатат „бугарщици”. Това са вид хърватски народни песни главно от XVI-XVII век, с юнашки сюжети и характерен 15-сричков размер. Според редица автори, като например Иван Шишманов, Кръстьо Мисирков и Матия Мурко, бугарщиците имат български произход, а особеният им размер се дължи на влиянието на изчезнал днес български епичен стил.

По това време излиза и „Царството на славяните” - произведение на бенедектинския монах от далматински произход Мавро Орбини. То има исторически характер - съдържа и препредава редица средновековни сведения за историята на южнославянските народи. В него той пише: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (т.е. роби). История от дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден, в която се вижда произходът на почти всички народи, говорещи славянски език, с многото и различни войни, които те са водили в Европа, Азия и Африка, напредъкът на техните царства, древната им религия и времето на покръстването им в християнска вяра. И преди всичко се виждат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България.” Руското издание на книгата е сред основни източници на Паисий Хилендарски за написването на знаменитата „История славянобългарска”.

Панславизмът се заражда до голяма степен по подобие и в противовес на пангерманизма. В края на 1830 година в трудовете на Михаил Погодин, се развиват идеите за превъзходството на славяните над „западняците”, за противопоставяне на православния свят на „болната Европа”. Постепенно обаче идеите на панславизма заглъхват. Едва в началото на XX в. се възраждат отново под формата на „неославизъм”, провеждат се славянски конгреси в Прага (1906) и София (1910) с цел да се постигне междуславянско сближение пред лицето на евентуалната немска заплаха.

През август 1941 г. в Москва се учредява Всеславянски комитет. В САЩ, Великобритания, Канада и други страни започват да се създават славянски комитети. През 1946 г. в Белград се провежда Всеславянски конгрес с участието на делегати от всички славянски страни, но след изострянето на отношенията между СССР и Югославия всички славянски комитети прекратяват дейността си. Всъщност тогава се проваля и идеята за Балканска славянска федерация между Югославия и България.

Резултата от проектите за обединение на славяните е създаването на Чехословакия и Югославия. И толкова. Идеите на панславизма, развит най-силно в Русия е и една от причините, довели до Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. Век и половина по-рано Петър Велики определил завоевателния модел на империята си в три главни посоки: Балтийско море и Централна Европа; Босфора и Дарданелите; Близкия изток. Този модел остава непроменен до ХХ век. Следвайки тази политика, руската императрица Екатерина II през 1782 г. изработва т.нар. “гръцки проект” и го представя на германския император Йозеф II за обсъждане. В него се предлагала подялба на земите на Османската империя, след като турците бъдат изгонени от Европа. За Влахия и Молдова се предвиждало да бъдат обединени в нова източноправославна държава под името Дакия, която да се управлява от руски княз. Цариград заедно със Северна Гърция и България трябвало да се съединят във “Византийска империя” (наричана също „Ромелия”) начело с внука на Екатерина II Константин. Тази политика срещнала одобрението на християните под турска власт, но не и на западноевропейските владетели.

Безброй са идеите, лансирани от отделни държави, от славянски комитети или просто сдружения на интелектуалци, някои от тях с реалистични елементи, други съвсем налудничави, както става с преговорите за Полско-чехословашка федерация през 1942 г. въпреки лошите отношения между Полша и Чехословакия заради съперничество им както за водеща роля сред славянството, така и заради граничния спор за Тешинска Силезия. Пропада и идеята на Чърчил за създаване на Дунавска федерация, а също и със следвоенните идеи за Балканска федерация. Славянофилската еуфория не продължава дълго - особено след разрива на Сталин с конкуриращата го като влияние в Източна Европа Югославия на Йосип Броз Тито.

Началото на разрива е поставено с изгонването на Югославия от „лагера” и поставянето и в един особен статут като полусоциалистическа-полукапиталистическа държава. Дава и се по-голяма свобода за маневриране както от соцлагера, така и от западните държави. Разривът между отделните славянски държави се задълбочава с интервенцията на страните от Варшавския договор срещу една от славянските му членки - Чехословакия, започнала в нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. и прозвучава като мрачен заключителен акорд на славянската идея. Тогава петте намесили се държави, три от които са славянски (СССР, Полша и България), слагат край на мирния опит да се реформира в демократичен дух точно тази западноевропейска славянска страна, която единствена, наред с България, не изпитва антируски (и антисъветски) чувства.

Нека се върнем край балканското барутно буре и да разгледаме по внимателно отношенията ни със Сърбия - страна, най-близка нам по кръв, история, език, писменост и културно единство. Отношенията ни с тази държава като че ли най-точно отразяват славянското „единство”.

За съжаление, в последно време като че ли нашата страна е най-активна в стремежа запаленият фитил по-бързо да се мушне в бурето. Нека се върнем към хронологията на отношенията ни със Сърбия в последните три десетилетия. Част от ръководството на държавата реши, че Югославия е главният ни враг. При това не само на думи. Решенията на парламенти, на правителства и на двама президенти доведоха да ново, поредно вледеняване на отношенията ни със Сърбия. Ала ние така сме си свикнали - да си завираме гагата там, където не ни е работа.

Началото на поредния ледников период в отношенията ни със Сърбия е доста далеч в миналото. В безбройните войни между двете държави, кулминацията на които е Сръбско-българската война от 1885 г. За това е писано много. Нека ги прескочим и да започнем от 1999 г. И ако не беше драматизмът на ситуацията тогава, щеше да е направо смешно. След завръщането си от Брюксел, тогавашният премиер Иван Костов заяви, че не ставало дума за неограничен достъп до въздушното ни пространство за агресията на САЩ и НАТО срещу суверенна Сърбия, а за “нещо като коридор с ширина 150 километра, който е успореден на западната ни граница”. Ега ти и коридорчето - както и да го мери човек, по въздушна линия то си е почти до Плевен. В него влиза столицата ни, влизат още 12 големи града, влиза и атомната ни централа.

След като самолетите и ракетите на САЩ и НАТО ще атакуват Югославия през този коридор, то логично е да се очаква, че сърбите ще се защитават чрез авиацията си и ПВО. Логично е да се очаква, че щом над главата ти се води въздушна битка, все нещо ще се стовари и на темето ти. Да си припомним, че ракети и части от тях падаха из Трънско и Кюстендилско. Каква е гаранцията за сигурността на избраните градове и обекти в „коридорчето”?

Премиерът големи приказки изприказва, че гаранциите за сигурността ни от страна на алианса са в кърпа вързани. Така, както са гарантирани Албания и Македония. Само че така и не стана ясно какво всъщност ни се гарантира, защото черно на бяло нямаше нищо.

Тримата големи от така наречения „политически елит” тогава - Стоянов, Костов и Соколов, в един глас ни уверяваха, че подкрепата на „мироопазващата” акция срещу Югославия е единствения начин да се докопаме до пакта. Вероятно е така. Само че, разсъждавайки по гореописаното, човек тогава си задаваше поне три въпроса:

1. Защо сме им притрябвали на НАТО, когато и без да сме член, ние сме по-католици и от папата? Даваме охотно дори това, което не са ни поискали. А папата, между другото, призова за спиране на бомбардировките и търсене на мирен изход от агресията.

2. Защо трябва да ни приемат в Европейския съюз и той да хвърли милиарди в зелено, за да ни измъква от батака, когато ние винаги сме готови да понесем милиардни загуби в името на една илюзорна цел, наречена европейско единство? Губехме тогава, защото заради “коридорчето” бяхме откъснати от света - както поради прекъснатите транспортни връзки с Европа през Сърбия и по Дунав, така и заради отвратителното ни угодничество, на което част от славянските страни не гледаха с добро око - Русия, Полша, Чехия, Черна гора. Губехме и когато започна възстановяването на западната ни съседка от войната, защото тогава пък те не даваха и дума да се издума да участваме в тях. Много, много години ще минат, преди сърбите да забравят, ако забравят, въздушния коридор. Който и да дойде на власт след Слободан Милошевич, пак ще бъде сърбин и ще помни поведението ни.

3. Защо така раболепно се поклонихме на САЩ и НАТО? Какво ни бяха направили сърбите, че се включихме на страната на агресорите? Какво очаквахме - да ни дадат обратно Цариброд и Босилеград? Защо медиите ни заливаха с помия една страна, която нищо не ни беше сторила? Братска, славянска страна. Отговорът е само един - защото винаги като пудел се прикачваме към големите кучета и джафкаме най-ожесточено с надеждата да има кокал и за нас. Не за всички, най-вече за онези на „Дондуков”. Запита ли ни някой съгласни ли сме да се превърнем във вражеска за Сърбия страна?

Когато се разиграваха тези събития вече нямаше ако, защо, кога, къде, кой…Вече падаха бомби. С обеднен уран. Не само над военни обекти, както твърдяха в хор военните експерти на североатлантическия пакт. Това твърдяха и нашите мечкари. И опъваха кожите на дайретата, за да отпразнуват „победата”.

Случващото се на хвърлей място от западната ни граница, си беше чиста агресия - казаха го не само експерти и служители на ООН, а и американски, френски и руски политици и юристи. Включително и самият Хенри Кисинджър, който окачестви ситуацията като “нов Виетнам”! С половин уста го призна по онова време и самият Кофи Анан, шефът на ООН. И когото сърбите наричаха иронично Кофти Анан. Нямаме претенции да правим анализ на случващото се в бивша Югославия, по-точно в Сърбия, но все пак няколко неща са очевадни.

1.Човек трябва да е или член на НАТО или голям наивник, за да вярва, че алиансът е загрижен за съдбата на косовските албанци и затова убива сърби. Като оставим настрана рекламната кампания, която САЩ направиха на новите си самолети Б-2, основната цел беше, както е и сега, да продължи изграждането на санитарен кордон около Русия. Пробив в оградата имаше само през Сърбия и тази дупка трябваше да бъде запушена. Което безуспешно се и опитаха да направят НАТО и САЩ. Сега е същото, само че му викат икономическата инициатива „Три морета”. Е, като е икономическа, защо в нея не участват Гърция и Турция? И още едно въпросче - като е „три морета” какво търсят в нея Австрия, Чехия, Словакия, Унгария? Те море виждат само на илюстровани картички. Търсят същото, което и другите 8 държави - осигуряват военен тил в дълбочина. Още преди години беше ясно, че е въпрос на време да загърмят оръдията. Случи се, в Украйна. По същата причина. Панславизъм ли? Приказки за наивници.

2. Трябва да е глупак онзи, който вярва на приказките за човешки права, за мироопазващата роля на пакта и тям подобни. Ако беше така, логичен е въпросът - защо НАТО и помиярчетата, които джафкат около големия пес, не бомбардират Англия? Нали именно добрата стара Англия половин век избива ирландците и не дава дума да се издума за независима държава, маскирайки погромите в изстрадалата страна с религиозни противоречия. Защо НАТО не бомбардират Турция, която системно и безмилостно „прочиства” Кюрдистан? Нали там проблемът е точно такъв, какъвто е и в Косово, заради което започна цялата патардия?

3. Любопитен е въпросът откъде едно нелегално движение като терористите и наркотрафикантите от Армията за освобождение на Косово - АОК, което няма бази и източници на средства, взе пари, и то много пари, за да се въоръжи до зъби и да може да поддържа войската си из камънаците на Косово. Някой би трябвало да знае отговора…

4. Президентът Стоянов и хората около него по онова време твърдяха, че сме в отлични отношения с всички съседи. Ако изключим Турция, с която заедно бием дайретата напоследък, с кого от другите си съседи сме в добри отношения? И след като президентът ни се целува и прегръща с Демирел като с първа изгора, защо не поиска турчинът да си плати 6-те милиарда долара, които дължи на тракийските бежанци?

5. Управляващите твърдят, че сме имали сигурни гаранции от страна на Запада, че сме защитени при евентуални военни действия от страна на Сърбия срещу нас. И се питаш - за какъв дявол ще ни напада Сърбия! За да защити шопското малцинство в Трънско и Пернишко ли?

6. И ако, не дай, Боже, наистина загърмят оръдията, кой ще иде да брани границите ни? Мога лично за себе си да кажа, че сина си няма да дам - предпочитам да е в затвора, отколкото да ми го докарат като герой, но в сандък. И ще извадят ли сабя френгия дечицата на управниците ни, които учат през девет земи в десета? Ние, обикновените хора, не искаме да се бием с никого.

За това как е подготвена цялата агресия най-точно написа белградският журналист Джордже Новакович: „Камерите на CNN странно по какъв начин се озоваха на мястото на конфликта още преди самолетите да са излетели.” Тук е мястото да отбележим и още нещо, което, ако не е грешка на CNN, прави на пух и прах твърденията, че разрешение за преминаване на самолети над страната може да даде единствено Народното събрание - на компютърната графика на агенцията ясно се видя как американските крепости бомбардират Сърбия и след това отлитат към базите си над територията на България! Не през „коридорчето”, а кой откъдето завърне. Тази информация, естествено, беше опровергана, ала не там е работата - въпросът е, че управниците ни за сетен път ни продаваха като добичета на селски пазар. И защо нашите държавни началници не поискаха тогава от САЩ, НАТО и ЕС да вземат да ни платят за верността. Поне колкото се плаща на магистралната проститутка.

Защо бяхме против сърбите - какво ни бяха направили? Дали защото самите ние не можехме като тях да отстояваме независима външна политика? Защо, преди да окажем “логистична подкрепа”, не седнахме да помислим за последствията? Сърбите на дело доказаха, че имат самочувствието да се опълчат против всеки, поискал да дели или раздробява държавата им. За разлика от нашите управници, които решиха, че да признаем за независима държава част от собствената ни, исторически обособена територия, е висша проява на далновидност. На кого ли не отстъпихме, с кого ли не се съгласихме… Заклеймихме сърбите, че не си давали Косово на една терористична, но послушна на когото трябва организация като измислената зад океана и в арабските пясъци АОК. Даже намекнахме, че на нас да ни поискат - до Стара планина ще отстъпим. В името на “износа на стабилност”. И, бога ми, щяхме да го направим, както сега го правим, само че с цялата ни нещастна държавица. И за да докажем, че сме готови на всичко, взехме, че закрихме Славянския университет. Не е беда - нали остана Американския.  Все е нещо… Къде остана „славянското единство”…

Е, да спрем с историята и да се върнем в настоящето. Не е нужно да се разчепкват взаимоотношенията между славянските държави - те не се отличават от българо-сръбските. Не знам дали е заложено в гена ни, но не можем да бъдем приятели и добри съседи. Все трябва да гледаме в канчето на другия и да мърморим под нос: „Онова там е наше… Другото до него можем да си го разделим… Я по-добре и него да вземем!” Днес панславизмът и славянската идея приличат повече на някоя повехнала девица, която смята, че с изкуствените цветя на овехтялата си шапка ще смае света. Ако се вгледаме в днешните отношения на славянските държави, нещата хич не изглеждат добре. Ние мразим сърбите, те мразят нас и македонците, чехи и поляци се гледат под вежди, готови да се хванат за ятаганите в името на доказването на превъзходство едни над други. Бившите югославски републики гледат с подозрение на съседите си, всички колективно твърдят, че мразят Русия. Панславизъм ли? Краставици на търкалета.

Дълбоко под повърхността като че ли се долавя действието на един и същи режисьор, на една и съща ръка, която дирижира музиката - дали, за да забие клин между православните и католическите държави, дали да отвори още повече бездната между по-богатите и по-бедните. Но едно е сигурно - всичко е насочено срещу Руската федерация. Нека не се лъжем - няма славянство, няма политика, няма православие или католицизъм. Режисьорът на драмата има само една вяра - парите. Което е и крайната му цел - завладяване на суровинни източници, осигуряване на безкрайни пазари и евтина работна ръка. Другото са алабализми.

И все пак България като че ли е начело в омразата към другите. Скъсахме се от външнополитически инициативи, които имат една единствена цел - да покажат на американските ни и на европейските ни господари колко сме правоверни. Всъщност управниците ни просто прочитат на висок глас  това, което други са им дали да прочетат на нужното място, в нужното време и с нужната интонация. Сети ли се някой да попита народа ни той какво мисли по тези въпроси? Не само че не го попита, ами си внесохме и пресен контингент подлоги и продажници, които на бърза ръка зачеркнаха националните ни интереси и исторически дадености и обявиха официално, че нямаме претенции към Македония. Даже и аероплан пуснаха да хвърчи между братските столици. Само че го спряха поради липса на славянски ентусиазъм.

Както и да въртим и сучем нещата, те се свеждат до едно - да бъде изолирана Русия и да сме в редиците на воините, поели на кръстоносен поход срещу нея. Станахме инициатори на „Три морета”, копаем окопи и слагаме бодлива тел между нас и най-близките ни по кръв, по език и вяра страни - Сърбия и Русия. Държавните началници, воглаве с президента ни на лягане и на ставане ни напомнят, че са натовски генерали, американски възпитаници или люде, отдадени до смърт на „евроатлантическите ценности”. Да бяха рекли барем веднъж, че са български войници.

Само че както казва народът ни: „Прекален светец и Богу не е драг”. Съседните държави гледат какви ги вършим и как се слагаме и стоят по-далече от нас, защото знаят - щом си продал някого веднъж, ще го продаваш винаги. Замисляли ли сте се защо са вледенени отношенията ни с Полша и Чехия? Защо не се разбираме с никой от съседите си, освен с Турция? Защо са под точката на замръзване отношенията ни с нашата освободителка Русия? И от колко години нито наши държавни ръководители са посещавали съседна Румъния, нито те са идвали? Защо на националния ни празник бившия (слава Богу) вече премиер, замерян с любов със снежни топки, нито един път, ама нито един път не произнесе името на Русия? И защо на пилона на този обвеян от воинска слава и напоен с братска кръв връх не се вееше българското знаме? В последните 20 или повече години у нас не е идвала делегация, водена от премиер или президент на съседна държава. Тук не броим скоростния воаяж на гръцкия премиер. Само че той беше по друга работа - да ни сведе заповедите, които скоростно трябва да изпълним. И нашите майцепродавци ги изпълниха, демонстрирайки при това маймунски ентусиазъм в рапортуването.

Не ми се иска да чепкаме въпросите със славянското братство с Македония и Украйна - прекалено много се пише по въпроса напоследък, пък и нещата са до болка ясни. И колко много всичко наподобява приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Новите дрехи на царя” - всички виждат голия задник на величеството, но всички ахкат и охкат колко му отиват дрехите. Само че така и не се намира мощен глас да извика: „Царят е гол!”

Та така стоят въпросите с балканския панславизъм и славянството в частност. Затова ни мразят съседите ни - защото управниците ни и политиката, която водят те, са подлизурковски и непочтени - едно приказват, друго вършат. И затова, както казват в нашето село, на магистралната труженичка всеки се радва и наслаждава, ала никой не я обича. И я презират! Защото е магистрална труженичка!