ЛИЦЕМЕР
Никой не става такъв, какъвто иска.
Знам ли какво са мислили мама и тате, ама ето - нито ръцете ми са ръце, нито краката ми са крака, нито главата ми е глава. Недъгъв отвсякъде. Децата ги е гнус от мен, големите ми се подмазват, не виждат, демек, че съм сакат и нефелен, правят се, че не забелязват колко съм разкривен. И докато нашите от ягодите изкарваха нещо, та имаше чалъм поне изпити да вземам като частен ученик - иди-дойди. Ама откакто циганите напънаха градините, та не можем своето си да приберем - съвсем се мръкна. Нема пари за бензин, за книги, за инвалидна количка, за нищо. Добре, че докторката Росица издейства тази количка, полагала ми се по някаква си европейска програма - берекет версин. Макар че с нея де да ида - нанадоле към центъра е опасно да се не сурна в дола, нанагоре се влача половин час и кучетата ме начаколат да ме гътат и да ме ядът - страх и насам, и натам. Това, казва ми Валчо, е страхът от смъртта, той идва с раждането и си отива кой знае кога. Мисля по този въпрос. И мисля, че Валчо не е прав. Страхът от смъртта за мен не е страх. Защото смъртта за мен не предстои. Тя е настанала. Другите не знаят какво е това. А аз знам.
Не бях като другите деца. Не знам какво е да тичам, да ходя в гората, да се катеря по дървета за шепа дуди, череши или зарзалии, да газя по хлъзгавите камъни и да брабарам по подмолите за мренки и кленчета. Валчо казва - това е живота. Точно което Господ на мен ми отне. Значи това, което имам аз - това е смъртта. Да ме занесе тате вечер в леглото, пет пъти да ме попита на коя страна да ме сложи, как да ме обърне, да ми светне ли нощната лампа, да ми донесе ли водица. Да ми каже, че щом натисна бързото копче - и той ще дойде. За какво да го натискам? Докато бях малък го виках - знаех вече колко лошо става, като се напикая в леглото. Никой не ми се караше - случва се, не бери грижа, нема да се стискаш я, бял кахър… И мама, и тате приказваха така, че разбирах - те си вярваха. Оставаше да повярвам и аз - че няма лошо ръцете и краката да са ти сгърчени в непрекъсната вечна конвулсия, която не само прави невъзможно да похванеш каквото и да било, но и да усетиш мъхестата буза на прасковата, сочната гладкост на динята, дъхавото пръхкаво лице на пъпеша, здрависването с другаря си, от което пукат кокалчетата на пръстите… А за Венета от отсрещната къща и за нейните трапчинки на бузите няма какво и да говорим. Господи, даде ми толкова мъка, че няма друг на света, който да я изтърпи, но как можа да ми пратиш и Венета!
Майка не можа да разбере, че не трябва да ме жали. Нея трябва да жалят, защото Господ я наказа с такъв син. Като бях малък, не разбирах какво е с толкова много майчина обич да обгърнеш такова грозно и недъгаво нещо като мен. После си мислех, че така Господ е наказал и нея, и татко, за някакъв техен тежък грях. Още по-после си мислех, че именно аз съм грехът, с който Господ ги е наказал заради смелостта им да се обичат. То беше преди да разбера, че Господ не наказва и не мрази, не награждава и не обича - той според мен само ни обрича на нещо и въобще не се интересува точно на какво. Оттогава не го уважавам много. Но съм му благодарен, защото така или иначе той кара хората да се движат насам - натам, а ако не е така, няма да има никакъв смисъл аз да стоя на вратницата и да махам на преминаващите коли. Стоя така вече три години, и вече вярвам, че ще стоя още триста, защото хората се радват, че им махам, и аз се радвам, когато ми махнат и те.
Това, да ви кажа, от моя страна си е чисто лицемерие. И то не защото малко им завиждам на тия в колите. Да, ще ми се да съм като тях - асфалт до края на света, моторът ръмжи, вятърът вее пух от тополите, мъгли от балканите и облаците с бурите, слънцето се крие и се показва зад баирите… Но всъщност не е това. Аз съм си тук, и знам, че тук ще си остана. Но все се надам, че един ден ще махна за здрасти на поредната кола, и нейният шофьор не само ще ми махне в отговор, но и ще даде мигач, ще натисне спирачките и ще отбие отсреща. И Венета ще слезе от колата, ще отключи ръждясалата вратница, и ще си влезе у тях. С мъжа си и с децата си. Най-добре да са две момиченца - досущ като нея, с кафяви очи, със сплетена на две плитчици златна косица, с трапчинки на бузките. И всеки ден тя ще ги изпраща до вратницата, когато тръгват на училище.
Всъщност в нашето село училище вече няма.
А аз се уча да пуша.
Не за да се правя на мъж.
А защото на цигарите пише: “Пушенето убива”.
