Лъчезар Лазаров

Напредвам бавно по каменистия и здрав път към старото селище, наречено Завидовци… Отдавна този живописен южен склон се обитава от малцина наследници на старите местни родове. Числото им може да се изброи на пръстите на едната ми ръка. За щастие, полегатите слънчеви ливади не са останали незабелязани от ценителите на природните красоти. Затова по тях никнат нови къщици, почистват се храстите и се заселват хора, дето нямат нищо общо със старото селище. От реката до Върха, особено през лятото, човек може спокойно, необезпокояван от никого, да преходи тая малка част от чутовния Балкан. Ще мине през прохладни дерета, дъбови гори и ливади, обсипани с лековити и ароматни билки. Тук-таме ще открие дървени шопки с ледено-студена планинска вода, а ако обича пчелите, ще се наслади на тяхното монотонно, успокояващо жужене, особено в горещите юлски дни. Едва ли да срещне животни. Овчиците си продаде и последният местен животновъд. На възраст е човекът. Ръцете го болят, не може да гледа кротките животинки, въпреки, че продължава да носи любовта си към тях дълбоко в своето сърце. Само там до последно остава всичко, отнето от времето или хората…, загубеното и пропиляното.

Пътят преминава в сянка през  дъбовата гора и стига до един завой. И както винаги, на това място се сещам за стара, прастара история, разказана ми от местен човек, наследник на известен Завидовски род.

Било преди много години, през времената на робството… Освен другото животновъдство, в селището имало и развито пчеларство. Този местен поминък оставил трайни следи в района. И до днес една от махалите на Завидовци се нарича Бальовица: име, произхождащо от турската дума „бал”,  което ще рече - мед. Наред с животните, жителите на Завидовци предавали като данък на местните турски велможи и част от добития пчелен мед. Имало наредба: медът да се дава на ходжата.

Разбрани и работни били балканджиите. В ония времена най-много се почитало трудолюбието. Възпитавали децата си от малки на работа, а земята, макар и бедна, се отблагодарявала на работните селяни. Особено пчеларството принасяло своите обилни плодове..

Из влажните дерета извисявали снагата си вековни салкъми. Техните цветове натежавали късно, когато дъждовете отдавна били преминали, а силното пролетно слънце благоразтваряло въздуха и той разнасял опияняващия им аромат навсякъде. Това подлудявало пчелите и те хуквали да приберат и последната капчица нектар от разцъфтелите дървета. Пчелните пити стенели, а местните пчелари отдавна били снабдени с модерни ръчни центрофуги, от чиито гърла течал бистър като сълза мед от овощия и акация. Когато преминавала тя, нектарът не спирал да тече, защото живописните слънчеви склонове на планината били осеяни с липи, чиито аромат пак влудявал работливите животинки. И кошерите отново се пълнели с мед от липа, примесен с билки. Така благоуханен бил тоя балкански еликсир, че щом го вдъхнел човек, замайвал се от аромата му.

Мнозина се захванали с пчеларство. В близкото село имало двама дърводелци, а техните най-редовни клиенти били балджиите. Мед имало в изобилие за всички. Пълното ведро струвало скъпо и се разменяло навсякъде и за пари, и за стока. Не плащал само ходжата. Той получавал даром десятък от всички пчелари в района. Меда запечатвал в специални съдове и го продавал скъпо и прескъпо в София.

Дельо бил млад пчелар. Потръгнал му занаятът. Пчелата му се роила и множала с часове… Баща му и чичовците му - заможни животновъди с похиляда брави овце, пръснати по цяло Бърдо и по Равнището - чак до Манастирище и Бракьовци, не можели да се нагледат на младия левент. Задомили го за най-хубавата мома в цяло Завидовци. Казват, че и в съседните села, не можело да й се намери равна по хубост. Но освен красива, тя била и работна. Бог ги надарил с много челяд. За броени години Дельо надминал по богатство старците. Чифликът му станал за приказ, а от стотиците шарени кошери като бръмнела през лятото пчелата, даже и турците не смеели да минат оттам. Както навсякъде, така и в неговия пчелник имало няколко люти семейства, дето не давали и пиле да прехвръкне по близкия път. Та и най-свирепите кучета, дето имали неблагоразумието да наближат пчелина, не след дълго, виейки като пеленачета, на бегом изнасяли задници по прашния път.

Минавали годините и краят на робските теглила се предусещал. От всякъде идели вести за въстания, а турците в Селището се ослушвали като поганци и ставали все по-злобни и по-алчни.

Ходжата не можел да преживее да гледа как Дельо и други, работливи като него българи, забогатявали. Тяхното щастие и благополучие всявало завист и злоба в душите на турските велможи. Те често подозирали, че получават малко отчисления и данъци и всяка година искали повече агнета, повече мед, повече жълтици…

При чифлика на Дельо не смеели да припарват през лятото, но есента, когато времето захладнявало, а шумата на дъбовата гора ставала жълто-червена, на коне, със заптии и бирник посещавали Дельо. Уж добронамерени, те оглеждали из хамбарите… А докато хубавата му невеста им слугувала, мятали жадни погледи и към нея, и към подредената и чиста одая и кой знае какви мисли се таели в главите им.

Тръгнали си и този път, а на изпроводяк заръчали да бъде щедър Дельо, и да принесе не десет, а двадесет от меда, защото и за слепия било видно, че много се разраснал пчелина му, че имането му не било като на другите чифликчии. Отивала на такъв богат и заможен човек като него щедростта. Накрая ходжата насаме му рекъл, като изпраща медеца, с ратаите да проводи и жена си, ей така, само за да умиел очите си, че такава хубост рядко се срещала… С добро уж го съветвали, на приятели се престрували, но в завистливите си души кроели други планове, само чакали да видят какво щял да направи Дельо.

Не се минало много и както всяка есен, ходжата и сега получил своето от меда. Повече изпратил Дельо, повече отколкото досега. Но невестата си не проводил, защото тя му била по-скъпа от цялото имане. И не само от неговото, но и от това по целия свят. А постъпката му обидила ходжата и без много да се церемони, той събрал малцината си довереници и им заръчал да не чакат много. Преди да се изнесат, другия месец, първом ноще през чифлика на Дельо да минат. „Нищо друго - казал - не ща! Кошерите да запалите, и докато ги гасят, невестата му да отмъкнете!”

Малко било селището. Някой-си от съседната махала чул за намеренията на ходжата и дошъл, та разказал всичко. Не бил глупав Дельо. Той и сам предугаждал това, дето щяло да се случи. Било му ясно, че без кръв няма да мине тая работа. Селото, пчеларите, бедни и богати - всички проплакали от ходжата. Той навсякъде искал повече и повече, навсякъде се заканвал, но щом Дельо се явявал пред него, очите му освирепявали… От всичко турчинът най-много желаел Дельовата невеста.

… На тоя завой му казват „Ходжа”. И днеска шубраците и сенките тук са някак усойни. И днес вее хлад от дъбовата гора, спуща се по излъсканите камъни и пропълзява надолу в дерето. Нещо шумоли из дърветата. Дали е човек или пиле? Като че някой дебне всред ниските клони…

По-надолу била къщата на ходжата. Той слизал по каменистия път и се оглеждал неспокойно. Прибързвал да хлопне тежката порта, зад която пазели големите му кучета. Дори те познавали добрия човек и не го лаели, но за ходжата нямало добри хора. Във всички гяури той виждал врагове и донякъде бил прав. Когато преди години дошъл в тоя край, изгонен от града, заради непристойните си дела, всички го уважавали. Но алчността и похотливите му очи превърнали селяните в негови врагове.

Не втасал да стигне до капията. От шубрака се стрелнала сянката на едър мъж. Дрехите му били черни като нощния здрач. С един удар той повалил турчина на земята и топлата му неспокойна кръв взела да се стича между студените камъни. Напразно едрите кучета лаели зад дървените порти. Само луната станала свидетел на това убийство.

То не предотвратило злите събития. Дошли заптии от съседните села и заради  ходжата предали Завидовци на пълно опустошение. Малцина се спасили. Сред тях била хубавата невеста на Дельо и цялата й челяд. По-рано той ги изпратил високо в планината, там където още преди столетия техните предци се скрили от дивия нашественик. Скрили се и оцелели и сега неговите наследници, но бил затрит чифликът и цялото им селище. От кошерите и къщите останала само черна пепел и купища овъглени пчели.

Дали оцелял самият Дельо и дали той убил ходжата - никой не знае. Но и повече никой не чул името му.

Само луната станала свидетел на това убийство, но тя и до днес мълчи и нищо не казва… И до днес завоят на онзи път носи името „Ходжа” и припомня тая прастара история, която се предава от поколение на поколение, и едва ли някога ще бъде забравена. Дали лютата завист на ходжата не оставила своя отпечатък върху името Завидовци?… Едва ли, защото селцето се казвало така и отпреди. Просто, по неведомите Божии промишления, името му винаги ще напомня, че човешката завист и алчността водят след себе си само злини…

***

Напредвам бавно по стръмния и каменист път и подминавам завоя. Нагоре се ширват слънчеви и ведри ливади, обагрени от нацъфтели билки и окъпани от дъхав аромат. Всред тях са наредени шарени кошери и неуморните пчели се стрелкат към медоносната паша. И тук, и в Бальовица се нароиха множество кошери. Младите пчелари лятно време се суетят около тях без ни най-малко да подозират каква изстрадала земя газят. Няма ходжи и сайбии, паши и чужди велможи… А те са млади момчета. Никой все още не им е отнемал нищо скъпо и свято: нито времето, нито хората. Но ние пак трябва да пазим в сърцата си вярата, свободата и човечността. Тогава каквито и времена да дойдат, никой няма да може да ни ги отнеме.