Любомир Духлински

Страшна е за поробения народ 1771 година. Чумна епидемия обхваща почти цялата разлагаща се османска империя и унищожава много цветущи селища. Тя не отминава и село Знамет, разположено на стратегическия римски път от Одесос за Рациария. Това е днешното село Крушовене.

Не се знае кога е основано селото, но ще да е станало много време преди края на XVI в., тъй като село Крушовене се среща с днешното си име в един от ранните османски документи с дата 1548 г. (ИБИ, т. XX, с. 155).

През 1673 г. от с. Крушовене е мобилизиран гребец в турския дунавски флот - Йовчо, син на Банко (РСт., 1, 423). Това показва, че селото е съществувало като българско. В края на XVIII в. Крушовене е ограбено и опожарено от кърджалийски банди.

Жителите му се разбягали по горите, а част от тях потърсили спасени през Дунава във Влашко. Следват години на преселение, на смърт и на икономическа разруха, докато след около 30 години оцелелите жители на селото се завръщат около руините на родното гнездо, за да основат ново поселище.

Наричат го пак Крушовене. От разни места идват и преселници. Сред тях е родът Кодратови (Кодрови) от гр. Карлово. Първият, известен от писмени източници, е поп Кодрат.

Общият революционен и духовен подем в поробена България въвлича в своето мощно течение и Крушовене. Негов пръв ярък изразител е поп Кодрат (или Кодро, както е изписан в някои източници).

Не се знае къде и кога е роден той. Не се знае беден ли е бил или богат, висок или нисък, рус или чернокос. Знае се само, че е българин.

По разкази на неговите синове, поп Кодрат е учил около 1804 година в село Орля, във Влашко, при дякон Войко, за когото легендата разказва, че е разбирал повече от барут и коне, отколкото от черковни треби. Заедно с буквите, той предал на Кодрат и големия си блян - свободата на отечеството.

След смъртта на дякона, поп Кодрат продължава учението си в Букурещ при Стойко Владиславов, бъдещият Софроний Врачански. Благотворно е влиянието на големия българин върху младия свещеник.

То събужда в родолюбивия младеж желание да помогне с нещо на страдащите си съотечественици. И един пролетен ден той преминава Дунава с лодка, за да се засели в Крушовене. Знае се, че е дошъл от румънското село Мъкришан.

Добре запознат с проблемите на Възраждането, убеден, че най-прекият път към освобождението е просвещението на роба, поп Кодрат открива през 1848 година училище и църква.

Училището се е помещавало в негова землянка, схлупена и тъмна, осветявана с лоени светилници. Под тяхната мъждива светлина през дългите зимни нощи грубите пръсти на селяните стискали калема, за да напишат своето първо “азъ, буки”.

Като книжовен човек поп Кодрат става първият учител на крушовенчани заедно с даскал даскал Рапонко от Плевен.

Поп Кодрат е водил черковните регистри и издавал свидетелства за раждания и смърт, за венчавки и завършено “школо”.

През 1858 г. учител става синът му - Петър поп Кодров, който се е учил в Плевен. В записките, които е оставил, Петър поп Кодров споменава, че в 1872 г. е обучавал 42 момчета в три отделения (сп. „Летоструй”, Виена, 1873, с. 58 и 59).

За църква е служила пак землянката, облечена отвътре с „плетарка”, преплетени пръти, измазани с кал. В нея свещенодейства поп Кодрат, а от 1872 г. и неговият най-малък син поп Тодор Кодров. Днешната църква в Крушовене е построена през 1885 г.

От поп Кодрат е останало едно Апостолие, на което, години след неговата смърт, синът му ще запише, редом със старославянските букви, следното:

“СИЕ ЕСТЬ АПОСТОЛЪ НА П. КОДРАТОВЪ. Сие есть апостолъ на Духовника п. Кодратъ. Е изъ село Крушовение, купил го во влашката земля като учил на училището в село Орля при Диакона Войко в църковние учение на год. 1804 месец Октомврий 26. Сие естъ писмо писувам го Азъ Петраки п. Кодратов. Да ся помни този Апостолъ кого е зиман, защото костити на человека изгниват ала писмо не изгнива и който чете, поменува. 1863 год.”

Крушата не пада далеч от дънера. По стъпките на баща си тръгва и синът на поп Кодрат - Петър, написал горните редове. Той завършва втори клас в Плевен и се свързва с хората от тайния революционен комитет.

Като комитетски човек Петър е знаел приблизително кога четата на Христо Ботев ще мине Дунава. Той допускал, че това ще стане при село Гиген. За да подпомогне с каквото може четата, Петър Кодратов събрал от всяка къща по един хляб и тръгнал да посрещне войводата и да се присъедини към него.

Голямо било разочарованието му, когато разбрал, че е сбъркал в догадката си. Но не се отчаял, а заедно със съселянина си Трифон Руйков незабавно потеглили пеша за Оряхово, за да посрещнат там четата. Но отново закъсняват - “Радецки” е отплувал към своята Голгота. До края на живота си Петър поп Кодратов ще съжалява, че не е могъл да целуне сабята на Ботева и да сложи рамо до рамо с него костите си за Отечеството.

След Освобождението Петър се заема с уреждане на новата държавна власт в района на Крушовене. През 1884 година той е избран за кмет на селото. Като просветен човек със силно развито обществено чувство най-напред се погрижил за просветното дело. Построил училище с две класни стаи и учителска стая в средата.

Снабдил със свои средства училището с чинове, черни дъски, географски карти и всякакви пособия и помагала, необходими за онова време. Кръстил училището на името на най-обичания от него български княз - Борис І Кръстител.

През същата 1885 г. по негова инициатива била построена сегашната църква на Крушовене - „Архангел Михаил”. Петър поп Кодратов кметувал около седем години.

После бил избран за окръжен съветник и председател на Окръжната постоянна комисия в гр. Враца и посветил последните години от живота си за подпомагане на бедните и онеправданите. Умира през април 1923 г. на преклонна възраст, тачен и обичан в цяла Оряховска околия.

В животоописанието на поп Кодрат често се преплитат истината и легендата, често разказите за него са опоетизирани от признателните му потомци. От него е останало само Апостолието (сега то се намира в Регионалния исторически музей в Плевен) и разказите на старите крушовенчани за неговия син, буйният, непреклонен и справедлив Петър.

За да научим всичко за тях, за хилядите неизвестни труженици на народната нива, за да изплуват от забравата техните дела, трябва зрънце по зрънце да се отсяват историческите извори, колкото и оскъдни да са те. Нали Петър е записал: “…да ся помни и… който чете, поменува”.