Мария Маринова

ВЛАСТ

Живея без признание и слава,
без връзки и протекции за мен,
ни власт, ни постове познава
безличният ми, неизвестен ден.

Какво да ви предложа, като нямам
душа да се върти на вси страни?
Едно сърце си имам само
и с мойте страсти то звъни.

Една усмивка искрена и топла,
огрява щедро моето лице,
аз с нея стоплям всеки вопъл
на две протегнати към мен ръце.

Едни очи като звезди сияят
във мен с любов и доброта,
те карат слаби да мечтаят,
да търсят път и изход по света.

Но кой духът ти гледа? И, че ти си
светецът благ на Господа дори?
Не си ли с власт, от теб ли не зависи -
за никого не струваш пет пари!

ГНЕЗДОТО НА ДУШАТА МИ

Гнездото на душата ми изсъхна
и птичото цвърчене там заглъхна.
От крехките стени - преди прекрасни,
висят мечтите ми - безкрайно празни.

Над мен дървото люшка здрави клони
и бърза да живее - време гони.
Листата се катерят все нагоре
и зреят от нектар на бащин корен.

А мене вятърът дори ме клати.
Къде ли някой ден ще ме запрати?
Дори и той пресмята, че гнездото,
ненужно и без цел е на дървото.

Не искам да тежа на чужди плещи.
Да съм от многото ненужни вещи.
Гнездото с сетни сили ще монтирам
и пак във него птици ще събирам.

ПЕСЕНТА НА ЩУРЕЦА

А исках да бъда простор. Да бъда дъха на синчеца.
Да бъда и слънце и дъжд ! Песента на щуреца!
И грам не се случи от всичко, което желаех.
Живяла съм просто живота на някакъв паяк.
От нишка на нишка
прехвърлях душата си свита
и в моята собствена мрежа - сама се заплитах.
Къде съм се скитала ребром със грешния вятър?
Каквото съм правила - било е с фалшив навигатор.
Сега се смълчах
и притисната в някакъв ъгъл -
друг управлява и моята радост и моята мъка.
Това е.
Фитилът на нишката моя житейска пресъхва
и малко по малко…
песента на щуреца у мене заглъхва.

МОЕТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Посвещавам на внучката ми Мирея

Колко време в душата си трескаво рия -
като в огнище доскоро горяло…
Как мечтая сега в пепелта да открия -
едно поне въгленче там оцеляло.

И с частта на страстта ми останала здрава -
и днес да разпаля плътта си наета,
за да лумне във пламък оная жарава,
с която завъртах оста на планета.

Зачервени горяха овалните бузи
на огнището здраво в моята младост,
ала силата мигом от мен се изниза
и разбра как от високо се пада.

И със воля опитах, и с дух настоявах,
жарта на пещта да разпаля отново -
но веднъж загасена тя в прах се стопява
и за други процеси отвъд е готова.

Но внезапно… до входа на мойто огнище -
едно мъничко въгленче в миг се разшава…
Вече го чувствам, вече го виждам,
как страстта ми и моя талант продължава.