Лалка Павлова

Понятието „живот” трудно се поддава на определяне поради спецификата на неговата енигматичност и трансцедентност. Най-общо казано, той е онова свойство, което отличава активните организми от неорганичната материя.

Според Библията Бог е създал света и живите организми в него, като единствено на човека е дал Душа и частица от светия Дух.

Духът осъществява нематериалната връзка на човека с Бога, докато Душата дава живот на материалната му част, неговото тяло. Теолозите определят Душата като хоризонтално взаимоотношение на човека със света, а частицата от Духа му като вертикално взаимоотношение на човека с Бог.

Затова тълкуват основния смисъл на думата „душа” като „живот”. За учените биолози животът е специфична енергия, с помощта на която една или повече клетки реализират конкретна биохимична реакция в общността на цялото (т. н. метаболизъм).

Живите организми поддържат необходимите условия за функционирането на клетките, на техния разумен растеж, възпроизвеждане и еволюция, като пренасят своята генетична информация под формата на ДНК.

Според философите понятието „живот” надхвърля човешкото съществуване, тъй като има метафизична същност и всички опити да бъде вкарано в някаква словесна формула са напразно философстване.

За тях животът е съвкупност от сложни процеси, чието развитие е започнало преди милиарди години и предстои да продължи за милиарди години напред, затова

Американската космическа агенция го определя като самоподдържаща се система, която се адаптира към околната среда. Вероятно още много столетия напред учените ще се опитват да разгадават неговата енигма, особено в човешките му измерения, но тъй като са учени, ще се придържат към фактите и тяхната логика.

Животът обаче има и свои специфични проявления, които не могат да се изследват с научни методи - различните чувства и техните нюанси, необятните възможности на мисълта и въображението, неразгаданата още същност на любовта.

Тяхната тайнствена сила или безсилие могат да бъдат разкрити единствено от поетите и писателите, които притежават богато въображение и вродена интуиция.

Сполучлив опит за представяне на многообразието на човешкия живот представя поетесата Мария Маринова в новата си стихосбирка „А животът…” (издателство „Болид - инс”, София, 2021 г.).

Поетичният сборник съдържа 122 стихотворения, като основната тема е акцентувана не само с ключовата за паратекста дума „живор”, но и чрез повторението й в заглавията на голяма част от поместените в книгата поетични творби: „А животът…”, „Живот-магия”, „Животът е кълбо”, „Моят живот”, „Житейската ми сага”, „Животът”, „Живот в самота”, „Пролетен живот”, както и в поредица от синонимни вариации на водещата тема.

И ако немският философ Лудвиг Фойербах е прав в твърдението си, че „на живота трябва да се наслаждаваме като на превъзходно вино, глътка по глътка, на почивки, защото и най-хубавото вино губи за нас своята прелест и ние преставаме да го ценим, ако го пием като вода”, то по лунната пътека на живота всяко едно стихотворение от поетичния сборник на Мария Маринова ни поднася по една такава глътка „божествена магия - с печат от вечността - за нежност и стихия”.

Една глътка детство, няколко зашеметяващи глътки любов, после, някак в почивките - глътка майчинство с всичките му радости, грижи и тревоги, после - „онова вързопче кристално”, дарено й от Бог, за да се почувства най-щастливата баба на света… И да се завърти отново в спиралата на битието, но вече на едно по-висше ниво.

Казват, че детството е най-светлият, най-чистият и безоблачен сезон в живота на човека. За Мария Маринова то е началото, изгревът, който я зарежда с огромна енергия и способността с всичките свои сетива да се наслаждава на света и своето присъствие в него.

Тези години на лирическата й героиня са осветени от синевата на „невинния ден”, озвучени са от шепота на „вятъра-скитник”, който брули слънцата от клоните на дюлята, а след това из целия квартал разнася аромата на маминото й сладко („Сладкото на мама”).

Тези години са онзи полъх на пролетта, под който тялото разцъфва „като набол цветец - / за слънцето спасително се хваща / и вързан за надеждата със бял конец, / за полет нов човекът се възражда” („Пролет”).

Финалният стих на този текст вписва идеята за безсмъртието на живота и на човешкия дух, който, по подобие на природата, непрекъснато „се възражда” и превръща пролетите-детство в един от сезоните на човешкото битие.

Постепенно, с копитата на златните звезди, във възторга на невинния й ден навлиза „гърбавият мрак”, който прекършва старата дюля, за да открои и аксиологизира добродушната усмивка на Бог, с която той „следи” случващото се с нас и около нас, за да засее в душите ни вярата, че доброто винаги побеждава.

Образното метафорично слово, удълженият стих с цезура в средата (сякаш за да се подготвим за следващата глътка от виното на живота!), императивните глаголни форми („отдъхвай”, „свали”, „възнагради”, „и нека се събудиш”, „танцувай”, „издигай”, „нека да е танц”), динамизират текста, зареждат го с огромна енергия и уверено повеждат читателя към чудото на живота:

Нощта възседна гърбавия мрак и тръгна по маршрута на луната.
Едни след други златните звезди зачукаха с копита в тишината.
Светът се притаи и в сладките прегръдки на съня се гушна.
И само Господ Бог отгоре ни следи със своята усмивка добродушна.
Отдъхвай, свят, и дневните си разпри и сплетни свали от свойте плещи.
Душата си със мир възнагради и нека е без грим, сълзи и вещи.
И нека се събудиш сутринта с разголено, любовно, топло тяло.
И в погледа ти да блести доброто - единствено в борбата оцеляло.
Танцувай, свят! Издигай се над скучните вълни на сивотата!
И нека да е танц… и нека да е танц на обичта и красотата!
(„И нека да е танц на красотата”)

Танц на обичта и красотата! Това е животът за Мария Маринова - обич и красота. Всеки от нас помни още от юношеските си години онова удивително стихотворение на Пърси Биш Шели „Философия на любовта”, с което се обяснявахме в любов или зареждахме с романтика нашите срещи и вечери:

Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.
И милва слънцето земята росна,
до океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?
(„Философия на любовта”, 1820 г.,
превод от английски - Цветан Стоянов)

Явно е, че и за Мария Маринова думите „живот” и „любов” са синоними. Почти няма стихотворение в книгата, в което по някаква причина да не е втъкана представата за човешката обич.

За поетесата съвсем не е случайно, че Бог създава мъжа и жената по свой образ и подобие („И Бог създаде човека по свой образ; по Божия образ ги създаде: мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови”, Библия, Битие - 1: 27, 28).

И ако Шекспир твърди, че „лудият, влюбеният и поетът са въплътено въображение”, то поетичните текстове в новата стихосбирка на Мария Маринова убедително го доказват.

Затова и думата „любов” е изведена като паратекст в поредица от стихотворения така, че двете понятия „живот” и „любов” читателят да възприема като тъждествени: „Аз съм къс безтегловна любов”, „Истинска любов”, „Този свят е луд от любов”, „Пиянство от любов”, „Любов”, „Светлина и любов да ви дам”, „Разпъната любов на кръст”, „Къде си, моя обич”, „Ще давам обич, обич ще намирам”…

Като току-що поникнало от пръстта цвете, лирическата героиня на Мария Маринова се усеща изпълнена с огромна екзистенциална енергия, заредена едновременно и от земната природа, и от вечността на Космоса.

„Лека, безтегловна, без тревоги” под безбрежния необят на нощното небе, от което „наднича неземен, пъстър свят”, тя полита на крилата на мисълта и въображението си, сродена с простора, за да получи и своята „шепа доброта”, която Бог раздава на всички под небето („В такава нощ”, „Вечността”).

Сред уникалността на нашия „свят ненагледен”, в който земята ни е дом, а „покрив - божи свод”, тя е убедена, никой и никога, дори в най-конфликтните времена, не може да отнеме на човека правото на любов:

Натежала, лозата се пръска
от препълнени с вино зърна,
а светът, на очите с превръзка,
пак говори за глад и война.
Долу, кръчмата - звезден отломък,
от псувни и закани гъмжи,
а във ъгъла влюбено момък
своя поглед във длани държи.
(„Този свят е луд от любов”)

Лирическата героиня на Мария Маринова здраво стиска руля на своето малко сърце и усеща как дъждът, който в нея се стича, ще я превърне в плодно дърво, благословено да цъфти и да ражда.

Влюбена и сякаш току-що преродена, в „най-красивата фаза на тоя вълшебен, надземен живот”, който изпълва телата с радост и с примамливи тръпки, тя и нейният любим ще препуснат „като диви коне по безкрайните пресни ливади,/ без юзди, стремена, без чувство за нещо виновни” и със запаления в телата им любовния огън даже камъните ще стопят.

Нищо, че скоро животът и тях ще ги завърже в „неудобната своя конюшня”, че ще се налага да опъват шии „през дела и през сложни дилеми”, че съдбата ще ги превърне в „коне с капаци”, които вървят монотонно в кръг и само насън летят със своите „спомени бели”…

Нищо, че животът ще обрули цветовете на нейната младост и красота, превръщайки я в една Дулцинея с „пресъхнали трепети, с мисли ранени”…

Нищо, че очите й пламенни ще се изпълнят с „ужас и укор” и ще се научи „пшеница да жъне, по мъжки да хока, да псува”…

Важното е да вярва, че някога, някъде един „болен идалго” ще падне пред нея „със страст на колене, със поглед щастливо унесен” и ще накара замлъкналия в почуда свят да прогледне с очите на лудия рицар, за да я види отново „красива, изящна, с походка и вид на царица”.

Някой беше казал, че животът е виенско колело - ту те издига в лазурната синева на небето, ту рязко те сваля долу на твърдата сива земя.

Така той ни учи на мъдростта, че „всеки пратеник божи за това е роден - / идва, рожби създава, семейство и дом / и си тръгва обратно от тук мълчешком”, че човешката душа е бойна арена и всекидневно на нейната полоса влизат в тежък двубой доброто и злото, тяло и дух.

Понякога в нозете на душата падат безжизнени „Вяра и Обич, Приятелство, Дружба и Сила”, понякога пред нея зейва оная „межда дълбока,/ която ненужно сами сме копали” с усмивките си фалшиви, защото не сме устояли на жаждата за власт, за пари и за дворци и не сме осъзнали, че животът е кълбо и винаги връща човека в изходната му позиция:

Отиват си годините, отиват.
Стопяват се в пространство необятно.
Кълбото на живота се развива
и в даден миг се свършва безвъзвратно.
Каквото е било - финито!
Създателят изпраща и прибира.
Дали си поживял и как не пита.
Не връща, не повтаря, не копира.
И само някъде над нас далече
звучи смехът му гръмогласен:
- Ламтя и трупа! И какво, човече?
Отново си при мен и гол, и празен.
(„Животът е кълбо”)

Вярно е, че човекът не е орисан да знае кога Всевишният ще го повика при себе си. Мария Маринова обаче твърди, че развръзката на нейната „житейска сага наближава”.

Преглъщайки надигащите се в нея сълзи, притискайки до гърдите си своето внуче, подобно на своята съгражданка по рождение, поетесата Дора Габе и нейният вопъл „Почакай, слънце, / аз не съм готова / за следващата нощ…”, и от сърцето на Мария Маринова се изтръгва неистов вопъл:

Почакай, край! До дъно да проникна
и смисълът на всичко да ми стане ясен!
Тогава чак навярно ще възкликна:
- Животе, ти си толкова прекрасен!
(„Житейската ми сага”)

Мисля, че в мъглата на нашето съвремие, когато с огромни усилия успяваме „да вържем” бюджета за дома и семейството, когато всяка сутрин се събуждаме със страха, че някой от нашите близки е станал безработен или си е отишъл от този свят от болест или отчаяние, появата на новата (19-та по ред) книга на Мария Маринова е истински празник.

Защото тя ни зарежда с енергията на вярата, че каквото и да ни се случи в тоя живот, „слънцето ще бъде с нас,/ за теб, за мен, за всички ни ще грее” и който дава обич, обич ще намира.