Панко Анчев

1.

Според Иван Хаджийски българският капитализъм се ражда в разпада на задругата.

А задругата се разпада под напора на външни и вътрешни сили, произведени от появата на новите икономически отношения.

В началото тези сили не са достатъчно могъщи, за да бъдат подозирани като революционни.

Но натискът им е достатъчно упорит, продължителен и непреодолим, за да не постигнат успеха, към който са насочени. И заради който са произведени.

На мястото на задругата идват занаятчиите, които не просто произвеждат предмети за потребление, но ги произвеждат масово, за размяна на пазара срещу пари. Та се вече стокопроизводители. Стокопроизводителят не произвежда за обикновена размяна или за лични и на своите роднини нужди. Т. е. не за потребители, които познава, а за съвсем непознати хора, които ще се срещнат с неговата стока на пазара.

Иван Хаджийски обръща специално внимание на този процес, в който ликвидацията на една стопанска единица поражда нова и различна, за да се отвори нова епоха.

Защото новата и различна стопанска единица е продукт на нови икономически отношения, на нови субекти и обективни стопански условия за производство и размяна.

Появила се е потребност от масово производство и потребление, поради което и занаятите се разрастват.

Процесът на „отмиране - зараждане и утвърждаване” е дълъг. В неговото протежение старото явление постепенно (понякога с по-високо скорост, друг път бавно и трудно) се смалява, отслабва, разрушава; а новото (но вече по-бързо) се разраства, укрепва, оформя се, завзема пространства, придобива завършен облик.

Това се опитва (и то успешно) да покаже Иван Хаджийски във всичките си изследвания върху генезиса на капитализма и особеностите на българската задруга.

Ако човек подхожда механично към тези проблеми, трудно  ще направи разлика между едното и другото, която разлика Хаджийски установява (основно) в „пазара” и „стокопроизводството”. Особено в тяхното формулиране и разграничаване при задругата и занаятчийството.

Капитализмът е тип икономически отношения, а след това и начин на производството, потребление, организация на труда, начин на мислене, система от връзки между хората, в която те живеят и се трудят.

„Занаятчията бе занаятчия само докато държеше иглата, мущата или чука. Застанеше ли до готова стока, той ставаше търговец.” И за да произвежда своята стока, а след това да я продава, са необходими парични средства. Т. е. капитали.

Капиталът това са парите за „търговското начало” в производството. Той поставя условия пред занаятчията и неговото производство, от които едни от най-важните са количеството, цената, ефективността и пазарната реализация. И разбира се печалбата.

Занаятчията се превръща в капиталист, когато започне да постига ефективност в своето производство, което му струва по-малко отколкото го е продал.

Тогава той реализира печалба и може да се възпроизвежда като стокопроизводител и търговец.

Това придава друга логика на неговия труд и на уменията му, на тяхното материализиране и превръщането им в стока и капитал.

Капитализмът не е само индустрия, машини, серийно производство, „потосмукачна система”, експлоатация. Тези белези се появяват по-късно, когато конкуренцията става ожесточена, а пазарът - все по-безжалостен и неумолим в своите изисквания.

Пазарът е еднакво суров и към машинното, и към ръчното производство. И това се вижда още в зората на капитализма в България, когато занаятчията работи с двете си ръце само.

Но „ръчен труд преди Освобождението трябваше да се заплаща от потребител, който току-що излизаше от натуралното стопанство, когато сравнително малко хора ходеха на пазар, когато парите бяха рядкост”.

Но този труд вече започваше да се остойностява, за да може да се продава и купува и така да стане производителна сила, която дава и принадена стойност.

2.

Западноевропейският капитализъм получи висока скорост в своето развитие благодарение колониалния грабеж, който той осъществи над африканските племена и народи и присвои техните суровини и работна ръка. Както и на отворилите се при колонизирането им пазари.

Българският, от своя страна, не само нямаше подобни възможности, но и сам бе подложен на колониален грабеж и обезценяване, и от фатално забавяне от поробителя.

Поробителят бе на по-ниско равнище в своето икономическо развитие и това възпрепятстваше стопанския живот по българските земи.

Вярно е, че той щедро ни предоставяше своите пазари и докато беше достатъчно силен, опазваше и обществения ред в страната и позволяваше свободното движение на нашите стоки и суровини.

Но картината рязко се влоши и то точно, когато стопанското ни развитие трябваше да ускори, за да влезем в общия поток на международното разделение на труда и усвояването на пазарите в Европа.

Българският капитализъм се формираше и утвърждаваше бавно, но и като догонващ западноевропейския. А западният се развиваше прекалено бързо в сравнение с нашия, което доведе по думите на Иван Хаджийски да това, че изпаднахме „в една хроническа бедност, която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.”

Но макар бедни и изостанали, българите уверено вървяха по познат път, извървян от други преди тях и това им даде възможност да изградят едно все пак модерно стопанство, което да се вписва въпреки всичко в общоевропейските тенденции. И различен стил на живота.

Това обаче, както подчертава и Иван Хаджийски, се заплаща със  „скъпи връхнини”.

Неразгадани остават доста чуждестранни тайни, а много от тези, които все пак бъдат разкрити, не могат да бъдат в пълна мяра използвани и прилагани в практиката, защото липсват условия и технически основи.

Все пак едно сме успели да донесем: „европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ”.

Но това вече са знаците на постигането на буржоазно съзнание и буржоазен начин на живот. В България още до Освобождението вече има създадена буржоазия, макар и предимно търговско-занаятчийска. Нейните характеристики са характеристиките и на българския капитализъм.

Българският капитализъм се развива бавно и трудно, но още и неравномерно в различните български региони. Произлязъл от занаятчийството, той бележи някакви постижения в занаятчийските градове и селища.

Но още преди Освобождението бързо започват да навлизат чужди стоки и фабрични производства, които са по-качествени и по-евтини и изместват занаятчийското производство.

Българските търговци все повече предпочитат да внасят от чужбина и да продават чуждото, понеже българското е демодирано, некачествено и по-скъпо.

Капитализмът сам на себе си показва какво го чака, ако се надява всичко да продължава по старому. Конкуренцията и новите икономически и политически условия в страната и Европа са от тук насетне най-важният стимул в българската икономика.

Проблемът на българският капитализъм е в слабия български капитал. Занаятчийството не може да произведе и възпроизведе кой знае какъв капитал и това ще тежи дълго върху българската икономика.

Той ще се превърне и в социален и политически, защото ще бъде и пречка за стабилността в държавата и пред високото равнище на живота.

Липсата на капитали за инвестиции ще се превърне и в източник на хроническа бедност в българското общество, в пречка за развитието на просветата, здравеопазването и културата. Липсва уредена инфраструктура, банките не работят активно. А политическият живот е ожесточен, напълно безчестен, хаотичен и изцяло подчинен на чужди интереси.

Тук трябва да се подчертае още, че закъснялото и забавено утвърждаване и развитие на капитализма в България се дължи и на отношението на самата световна система към подобен род недоразвити буржоазно-капиталистически национални системи.

Когато още в ранния стадий си изостанал, оставаш такъв завинаги - освен ако не се случи някакво чудо, щастливо стечение на обстоятелства, неочаквана помощ отвън или просто постигане на нов тип организация и управление на икономиката. Но такива чудеса се случват много рядко.

А и солидарността в системата е почти напълно изключена. Тя може да се прояви, ако надвисне някаква обща за всички опасност - каквато опасност тя видя в комунизма и социализма.

Изобщо, световният капитализъм и капитал се обединяват с националните си подразделения и проявления, когато заплахата е срещу самата система, а не просто срещу някоя нейна черта и форма.

Но когато вътре в системата не се поражда солидарност и взаимопомощ, тогава страдат народите, обществата и държавите, а не само парите и средствата за производство.

Иван Хаджийски, като отчита голямата изостаналост на българския капитализъм и на цялата ни държава от другите европейски народи и държави, се опитва да открие и посочи някакъв път за преодоляване на това изоставане.

„Изходът е един, пише той: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но - за всички“.

Това наистина е щастлив изход от положението на държавата, ала той е невъзможен. Особено с условието, което Хаджийски поставя: тя трябва да е богата за всички!

Очевидно е, че това няма да стане по образеца на европейските държави и по-специално на Англия.

Защото нямаме колонии, а и самата Англия ще изпадне в криза, след като престане да бъде колониална империя.

Иван Хаджийски посочва “един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност”. (подч. а.)

3.

В студията си „Българското стопанство непосредствено след Освобождението” Иван Хаджийски пише: „Освобождението нанесе непоправим удар върху старите ни занаяти, отнемайки им тяхната опора - широкия турски пазар”.

Тази загуба възпира ускорението, което българското занаятчийство е получило и го е поставило в условия на бързо развитие и натрупване на капитал.

Натрупаният капитал бил една от отправните точки за индустриализацията на стопанството и бързото преминаване към нови икономически и обществени отношения.

Процесът на индустриализацията е прекъснат в момент, когато той е щял да премине на ново равнище. Занаятите „щяха да преминат към висшите форми на манифактурата  и машинното производство”.

И най-важното: „щеше да започне процесът на концентрация на търговски промишлен капитал. В едрите манифактурни фабрики щяха да влязат като наемници с по три гроша надница (колкото за не умиране) жените и децата на бедните хора, както и гладните планинци”.

Ако това беше станало, щеше рязко да се промени обликът и на селското стопанство, „щеше да се закрепи едрото земеделие, организувано на стокови, капиталистически начала в ръцете на турците земеделци. Така че в градовете щеше да се развива търговският и промишлен капитал в ръцете на българи, а в селата щеше да расте едрата поземлена собственост в ръцете на турците”.

В резултат на всичко това, което не се осъществи, България щеше да придобие съвършено друг облик и животът щеше да се организира на друго равнище и с друго качество.

Сега, след Освобождението, нямаше кой и откъде да даде тласъка за развитието на занаятите и преминаването от занаятчийско и ръчно производство в промишлено, стоково и капиталистическо.

Българското стопанство се оказа напълно зависимо от волята на европейската икономика и политика и трябваше постоянно да търси начини да я спечели и омилостивява, за да получи нейното благоволение за помощ и съдействие.

И сега идваме до главната особеност на българския капитал, а от там и на капитализма в България. Тази особеност ще се прояви отново и след реставрацията му през 1990 г.

Формулировката на Иван Хаджийски е много точна и напълно отговаряща на реалностите: „Натрупването на нови богатства не стана от печалби на външния пазар, а от вносно-износна търговия, лихварство (зеленичарство), по-сетне от едра търговия във вътрешните центрове - и от индустрия. Един източник за бързо забогатяване бе държавното предприемачество: предприемане държавни строежи и държавни доставки за обзавеждане на новата държава и въоръжаване на армията“. (подч. м. - П. А.)

В резултат на всичко това България става част от общоевропейските стопански и политически процеси като „една стопански изостанала дребнособственическа страна”.

Такъв е резултатът от буржоазната революция у нас, т. е. от Освобождението!

Буржоазната революция в Европа се извършва, за да бъде установена нова политическа власт, след като икономическата власт вече е в ръцете на новата класа - буржоазията.

Преди самия акт на революцията се извършват продължителни изменения в обществените процеси, формира се нова класа, утвърждава се ново обществено съзнание, преобразява се икономиката.

Революцията е просто една брънка в историята, звено, което свързва две епохи, но и ги разграничава окончателно една от друга.

В България тази революция се извършва по друг начин и има друг смисъл. Затова и води до по-различни резултати и предопределя по-различен път за българския свят.

Тя представлява смяна на политическата власт, ала не защото икономическата власт вече е преминала от една класа в друго.

А за да ускори установяването на тази именно икономическа власт и да протече целият комплекс от процеси в икономиката, които окончателно ще установят капитализма в България.

Тя ще промени условията, в които той трябва да победи. В крайна сметка това се случва късно, когато българският капитализъм се е обезсилил и дори се е изродил, поради което държавата ни се оформя окончателно като дребнобуржоазна и селска.

Иван Хаджийски напомня, че войната (Руско-турската от 1877-78), чрез която се извършва българската буржоазна революция, е между две други държави и официално цели да се разруши Османската империя, а не да се установи нова политическа власт и нова социално-икономическа и политическа система  в България. А Русия чрез тази война доказва принадлежността на България към нейната зона на влияние.

Тези обстоятелства поставят историята на българския свят в друг контекст и обясняват много от трудностите, които независимата българска национална държава преживява в цялата своя история.

Нарушена е логиката на революцията в буржоазната епоха. По-късно ще бъде нарушена и логиката на социалистическата революция. Трудно се изгражда една система, която не почива на реална икономическа основа. Защото прави трудно постижима и политическата власт.

Пререждането на ходовете на историческите преобразования и особено при смяната на социално-икономическите системи и формации, установени и формулирани от Карл Маркс, води до непредвидими последици и най-вече до сериозни слабости в държавното, общественото и политическото устройство и поставя пред изключителни изпитания както политическата власт, така и хода на икономическото развитие.

Много е важно кога един народ навлиза в модерната епоха, ала не по-малко важно е как това става, в каква последователност и ред, как и кога се формира икономическата база и каква по същество е формулировката на целта на конкретната буржоазна революция.

Българският „пример” показва как политическата власт се мъчи да установи икономическата власт в цялата държавата, но вече са се задействали интересите на различни групи и съсловия, които насочват стопанския живот по свое усмотрение и под свое влияние и управление.

Икономиката се превръща в политическа арена и това пречи и на двете сфери на обществената дейност. Тя не е в състояние да осигури нормален живот на обществото. Но и не може да гарантира и трайна и стабилна политическа власт, която да гарантира сигурност и спокойствие в държавата.

Иван Хаджийски категорично подчертава: „Всъщност Освобождението бе дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистично организувана държава със съответно нов политически, правен и културен живот. То ни отне богатия турски пазар, почти съсипа старите ни натрупани капитали, унищожи едрото земевладение и превърна България в бедна дребнособственическа страна. /…/ Прочее, буржоазната революция у нас, която трябваше да даде нов тласък на капиталистическото развитие у нас, в действителност за дълго време го спъна“. (подч. м. - П. А.)

4.

Голямата беда на българския капитализъм, а и на цялата ни държава, бе закъснялото индустриализиране.

Както отбелязва Иван Хаджийски, то започва едва след първата европейска война, „и то чак след 1924 г., макар че първият закон за покровителстване на местната индустрия бе гласуван на 1894 година, вторият - на 1905 г., третият - на 1909 г. и четвъртият - на 1928 година”.

Законите бяха написани и приети, ала от тях малко зависеше как ще се развива индустрията и изобщо икономиката.

Политическата власт може да създаде или отнеме условия за развитието й, но не е в състояние да я накара да ги използва така, че те да доведат до високи резултати.

Въпреки че политическата власт е по-добре развита от тази в икономиката.

Затова и буржоазната революция се извърши без буржоазията, защото тя нямаше интерес от постигането на нейната цел: независима държава извън Османската империя.

Буржоазията се страхуваше от „отделянето ни от Турция и турския пазар; искаше само автономия или най-много дуализъм. Вярна на класовите си интереси, тя не само бе против революционната борба и Априлското въстание, но се и бори срещу тях. Буржоазната революция у нас бе направена от дребния собственик, който чрез нея установи един обществен ред, който щеше полека-лека да го помете. Тези две своеобразия имаха огромни политически последици”.

По същество едрата буржоазия, както отбелязва и Иван Хаджийски, „от Освобождението тя излезе политически мъртва” и бе победена на изборите за Учредително събрание, а и на последвалите ги законодателни избори.

От това произлизат важни последици за държавата, обществото и икономиката.

„Политически хегемон дълго време бе не партията на едрия капитал, а партията на дребните собственици - Либералната партия.“

Дребният собственик има друг мащаб на мислене, поставя си по-ниски цели, хоризонтът на погледа му е близък и не прави дългосрочни проекти.

Защото грижата му винаги е да оцелее в този момент. Той така устройва и наглася държавата да мисли и чертае перспективи. Но какво би могло да излезе от мислене с подобни предварителни нагласи?

Важно значение за състоянието и бъдещето на българския капитализъм имаше отношението на българското общество и държавата ни към Русия.

Това е труден и много болен проблем, който обаче е дал сериозно отражение върху българската съдба и особено върху стопански живот след Освобождението.

Въпросът не е дали трябва българите да са благодарни на Русия, дали тя е имала някаква корист, когато е започвала войната и е побеждавала Османската империя и е дарила свободата и независимостта на България.

Става дума за нещо съвсем различно, което е извън морала, любовта, признателността. И Иван Хаджийски го е забелязал, откроил и изразил.

На българския капитализъм му е била необходима независимост именно от Русия, за да поеме своя нов и много по-труден отпреди Освобождението път. Иначе нямаше да настъпи окончателният край на възраждането и България нямаше да може да се измъкне от дребнособственическия характер на икономиката и държавата.

Но новият път й струваше прекалено много, за да го извърви бързо и без отрицателни последствия. Той я водеше до постоянни изблици на гражданската война.

Всичко това избиваше в един огромен и непосилен за българския свят порок: корупцията. Корупцията е продукт на свободното развитие на капитализма в независимата държава.

Той не бе познат през възраждането. Впрочем, познат бе, но като присъщ на османската власт и духовниците на Цариградската патриаршия.

Българският свят - особено в епохата на задругата бе морално здрав, непорочен и нравствено стабилен. Това именно му даваше сили, правеше го уверен в правотата си; той беше вътрешно монолитен, не се раздираше от вътрешни противоречия, беше цялостен и обладан от здрав разум.

Той не познаваше капитализма, не знаеше какво представлява той и какво носи със себе си. Други бяха традициите му и очакванията за бъдещето. Ала не можеше да избегне съдбата си и да постъпва по своя само воля.

Когато дойде време да се сравнява и съревновава с Европа, защото към това го принуждаваше капитализмът, българският свят бе изправен пред най-голямото си изпитание.

Той трябваше да избира дали да скъса с досегашната си нравственост и традиции, за да бъде осигурен добър материален живот на народа, или да продължи да упорства и да не прави компромиси.

Но такава дилема в модерната епоха не се позволява. Историята вече е направила избора вместо българския свят.

5.

Иван Хаджийски изследва капитализма предимно като нравствено съдържание и в съответствие с националните традиции. Затова и вниманието му е насочено към това как българският свят го възприема и заживява в него.

Капитализмът разруши цял един свят на трудолюбие, обща работа и висока нравственост, битувал в българските земи и определял начина на живот на всички българи.

Животът е бил беден, но това не е предизвиквало терзания у хората, не е пораждало в тях комплекси за малоценност или амбиции за промяна. Животът е бил такъв, с такова устройство и никой не се е съпротивлявал.

Несполучилите хора сами себе си са укорявали, а не общественото устройство и реда в него. Задругата е родовото и стопанското обединение, което според Иван Хаджийски предшества капитализма в България.

Затова той, изследвайки капитализма, има предвид винаги модела на нейното единение и труд. Така се вижда какво носи и какво отнема капитализмът и доколко той съответства на духовното разположение на българите и на тяхната настройка и способности да живеят „по европейски” образец.

„Задругата, пише Иван Хаджийски в студията „Моралната философия на българина от новото време”, като стопанска и нравствена общност, обединена от общата собственост, общия трудов процес, общото потребление, а с това и от общия произход и здрави нравствени връзки, имаше за основа натуралното, затворено стопанство, което наблюдаваме само в общества, където земеделието е основно производство, т. е. в общества, предхождащи появата на капитализма.”

Тя, следователно, е своеобразно окрупняване на собственост и поставяне под общо управление, използване и разпределение на произведените материални блага.

Капитализмът ще се възползва по-късно от този модел, като го освободи от нравствената му същност, за да остави в него единствено собствеността и нейното централизирано управление.

Но ще го измени по свой образ и подобие, защото преди това единството на задругата ще се разпадне и тя ще се преобрази в други форми, носещи в себе си нейните „родилни петна”.

Не обаче и смисъла й като стопанско обединение. Защото родовото им съзнание ще бъде изчистено и настроено на егоизма и страстта за печалба.

Така новите стопански субекти ще се отворят за новата реалност, ще я видят и осъзнаят, за да се възползват от възможностите, които тя предлага за икономическия им възход.

Собствеността на задругата се раздели, но както казва Иван Хаджийски, това разделение не бе обикновено прокарване на граници между частите на тази някога обща собственост, а между хората.

Те продължават да са в кръвно родство, но вече имат различни интереси и тези интереси ги правят различни и стоящи едни срещу други.

Така „старият нравствен колективизъм, израснал върху стопанския колективизъм на рода и задругата, бе изместен от индивидуализма на отделния собственик, който след пълното си въвличане в капиталистическото стопанство позна и последната форма на днешния индивидуализъм - егоизма“. (подч. м. - П. А.)

Този род егоизъм, който може да се определи като стопански егоизъм, т. е. на специално отношение към собствеността и нейното използване на нейното уголемяване и възпроизвеждане като „добавена стойност”, е нравственият предтеча и праобраз на капитала и капитализма.

Той подготвя българина към новата реалност, която го очаква, за да му даде нов смисъл, морал и модел на живот и обществена организация.

„Колективизъм - индивидуализъм - егоизъм: това са трите главни периоди от досегашното ни нравствено развитие - смята Иван Хаджийски. - Тези периоди са рожба на различни обществени епохи и имат за характерни носители различни обществени групи.”

Понеже всяка нова обществено-икономическа система се заражда в недрата на предходната, тя винаги наследява някакви родови белези.

В обществената история наследствените белези, също както в човешкия организъм, се съдържат в някаква ДНК. Те могат да бъдат установени и изследвани, след като вече новата система се е утвърдила окончателно и функционира нормално.

В съчетание с новите характеристики те придобиват нови характеристики, за да е жива приемствеността и не се прекъсва историческият процес.

Човекът е създаден от Бога по Негов образ и подобие. Обществото се е формирало от родените от Адам и Ева синове и дъщери. Т. е. от създадения от Господа човек, за да не бъде сам.

Чрез обществото човек изпълнява заръката на Бога да насели земята и стане господар на природата и животните, които да му служат.

То е неговата жизнена среда, която се устройва от него, но и от обективните и неотменни обстоятелства на всяко ново време.

Обикновено виждаме най-напред онова, което е ново и противоречи на познатото, традиционното, неизменното. Различията веднага се виждат.

Друг е въпросът как се оценяват, какви реакции предизвикват и дали се приемат или отхвърлят. Съпротивляват се най-силно и ожесточено най-вече традициите в сферата на морала и нравствеността. Т. е. отношението към доброто и злото.

В крайна сметка това е истинската история на човечеството. Тя е съпроводена от събития, факти, имена, революции, възходи и падения, ала най-важното в нея е как човекът и обществото се борят със злото и утвърждават доброто.

Нейното проследяване, както се опитва да го направи Иван Хаджийски върху един сравнително кратък, макар много важен по значение период, би било интересно занимание. Рядко някой се е заемал с такава дълбока и сложна тема.

Защото всяко време има свое разбиране на доброто и злото, а от своя страна това разбиране се проявява по различен начин и различни посоки в зависимост от равнището, на което го търсим.

Едно е то на политическо равнище, друго на битово, трето на равнище култура или стопански живот.

Класите също имат свое разбиране, както и професионалните общности. Всичко това трябва да се отчете в едно подобно проучване и да се намери неговия смисъл, както и отражението му в обществения и личния живот на хората от дадена епоха.

6.

Разпадането на задругата не означава незабавното разпадане и изчезване на всичките й особености и представи за живота. Те продължават да битуват и по-нататък във времето и да определят характера на новите обществени и лични реалности в българския свят. И дори надживяват следващата, наследила пряко задругата.

И в днешния начин на живот, в традициите на днешните българи ще открием нейното наследство. Но вече в различен контекст и в съчетание или сблъсък с представите и начина на мислене на това време.

Иван Хаджийски подробно и внимателно изучава обичаите, обществените отношения и начина на живот на задругата.

Разпадът на задругата, както много точно и вярно подчертава Иван Хаджийски, се получи „не защото снахите етърви не се погаждали вече и почнали да карат мъжете си да се делят. Задругата се разпадна, защото годната за земеделие земя стана тясна за нарасналото население, което трябваше да мине към по-интензивни форми на труда: занаяти, индустрия и свързаната с това размяна. Настъпи разделение на труда в земеделието, занаятите и индустрията, между града и селото”.

Новият начин на производство бе необходим, за да се осигури по-висока степен на производителност и разпределение.

Едно затворено стопанство не може да осигури такава производителност. Т. е. започва да се освобождава в най-висока степен егоизмът, основан на интереса и необходимостта.

Върху моралната карта на капитализма Иван Хаджийски открива доста остатъци от морала на задругата. Но преобразени и функциониращи при определени условия и съсловия.

Тези форми поддържат колективистичния дух на средния и дребния селянин, който от своя страна поражда солидарност, готовност за помощ на нуждаещия се, обща работа в усилни моменти, събирания, на които се съчетава празникът с оказване помощ на стопанин в нужда.

Към това трябва да добавим готовността на селянина да участва в общ строеж на къща и то със същата безкористност, каквато е имало в старите времена. Просто хората се притичват на помощ. Солидарният селянин охотно отстъпва под наем или просто като услуга добитък или сечива на този, който в момента е нуждаещ от тях.

В много села и то на различни места са обичайни общите трапези, даване на курбан, общи служби с молитви за здраве.

Иван Хаджийски подчертава, че традициите се пазят и изпълняват предимно от бедните и средните селяни. Те имат най-голяма нужда от колективизъм, за да получат онова, което сами не са в състояние да постигнат.

Подобни тенденции се проявяват и при занаятчиите, из чиито среди се раждат и първите български капиталисти.

Върху моралната карта на българския капитализъм доминира без съмнение егоизмът. Но то не е защото българинът е изгубил моралните си чувства и съвестта му се е разрушила, а заради условията, които го принуждават да мисли за своето лично аз, когато се е захванал с производство и търговия и с натрупването на капитал.

Той не може да е толкова щедър и безкористен, колкото е бил тогава, когато е живял в задруга.

На него сега му е необходим капитал, за да развива производство или търговия, да се конкурира на пазара. Той сега не работи за себе си и задругата си, а за капитала.

В тези условия всичко е стока и пари; всичко се купува и продава и човек трябва да е хищник, за да оцелее.

Затова Иван Хаджийски формулира характера на закона и правото в новия свят: „законът е един официален документ за противоречията и несправедливостите, които измъчват нашето време”.

И все пак в морала на модерния човек има нещо здраво и стабилно, останало от старото време. Но то все повече ще избледнява и ще ерозира, за да изчезне напълно.

Ако, разбира се, не се поддържа както от личната воля и морал на новия човек, така и от променените условия и създаването на един нов и благочестив свят.

Когато човекът се е отделил от Бога, той заживява за себе си и в себе си и неминуемо погазва моралните стойности на Христовото учение. И е бил вече готов за капитализма!