Лияна Фероли

Каквото и да търси под „земята” археологът на самия себе си, го намира в своите небеса

Иван Митев е писател, пътешественик, минералог. Член е на Съюза на българските писатели и на сдружение „Клуб на лапидарите в България”.Специализирал е източна медицина и философия в Китай и Тайланд. Изучавал е културата на маите в Мексико. Участник е в десетки международни форуми по минералогия в Русия, Германия, Италия, Франция и др. Публикувал е множесво есета, разкази, интервюта и статии в периодичния печат. Автор е на книгите: „Герб” /1990/, разкази; „Тя ще дойде всеки миг” /1994/, разкази; „Паяк в колба” /2000/, новела; „Как лекуват минералите” /2000/, научно-популярни статии; „Подземната река” /2001/, разкази; „Енциклопедия на лечебните минерали А-Я” /2003/, в съавторство с Гергана Митева/, „Играта” /2007/, роман; „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали” /2007, съвместно с Гергана Митева/; „Край Златната река” /2008, заедно с Владимир Янев/; „Звън” /2009/, избрани разкази и новели; „100% здраве с вода и кристали” /2010, с Гергана Митева/; „Тайни за енергията на скъпоценните камъни” /2015/, научно-популярни есета; „Животът” /2016/, есета и разкази,;„Как да си помогнем с кристали” /2018, с Гергана Митева/; „Биография на човечеството” /2020/, научно-популярна есеистика; „Малък далечен силует” /2022/, роман. Носител е на наградите „Александър Паскалев” /за цялостен принос в литературата и изкуството/; „Доктор хонорис кауза” на в. „Пловдивски университет” и „Дъбът на Пенчо” /за романа „Малък далечен силует”.

Новата книга на Иван Митев беше очаквана с голям интерес от неговите почитатели, които търсят нови, неординерни, необщоприети гледни точки в разгадаването на претовареното ни от баналност битие.

Книгата, наистина, не е за много хора, както отбелязва нейният автор, но със сигурност е за онези, обичащи съпротивата на недоизказаното, на загатнатото, на търсенето на отговорите с малкото, но точно поставени въпроси.

Действието започва в Пловдив, за да ни пренесе в малкото миньорско градче Маджарово и околностите му. Там през лятната ваканция преди години отива студентът, пишещ разкази и любител на минералите Иван Митев, за да припечели нещо, да си купи пишеща машина и да събира истории за бъдещите си писания.

Романът съдържа всичко, което търси съвременният и любознателен читател. Героите му, между които и той смият, преминават през много екстрени изпитания, дори през някои мистични откровения и видения, през търсенето и откриването на минерали, антики, артефакти, но най вече на самите себе си, на заложеното в душите им.

И заедно с повечето посоки и допускания в тези търсения, те все повече градират към неочаквани открития. Стават и все по-силно осезателни чрез ярката проза на автора, звучаща на места като поезия, чрез доведения му до словесен синтез език, чрез отиващите отвъд думите смисли.

И чрез търсенето на близостта им с другите планове на битието, с предположенията, че тъкмо в тяхната цялост се крият тайните на живота и тяхното разкодиране.

Но дали сивият ни, изпълнен с проза живот, е такъв, какъвто ни изглежда, често се пита Иван Митев. И в тези случаи разчита на сякаш случващите се самостойно събития и развръзки в повествованието.

Те често идват, избуяват като откровения, представи за отминали и предстоящи събития. Като обвеяни с близки и далечни повеи спомени, но прекарани през неговите искрени преживявания и звучащи съвсем лично и автентично, като произведения в произведенията на живота.

За това усещане много спомага и художественото оформление на Жоро Колев, което въвежда читателя в синьо-лилавия свят на изстраданата мъдрост, раждана и в най-трудните времена, като днешните.

Много интригуващи са двайсетината страници от книгата, които идват като видение за поредната сбирка на представители на френската художествена бохема в миналото, все търсеща безплодно своята автентичност в гуляите, кръчмите, забавленията.

В нея те дебатират за приноса на известни художници към културата, изплакват невъзможността да прегърнат Светлината, да уловят и постигнат предано нейното мистично естество, да разгадаят тайната на природната поезия в източното творчество, което фино докосва зрителя с изтънчения си полъх, в който няма внушения, манифести…

Изплакват болката си, че западното изкуство само имитира живота, а не може да го живее и че накрая то побеждава, съкрушава, поглъща творящите го. Че поставя цвета над детайла, над сюжета, за да обсебва, да властва и подчинява, както прави всяка друга власт.

Едни от най-ценните прозрения за живота в тази компания прави необременената от предварителни нагласи компаньонка Лейла. Тя твърди, че всичко в него е превърнато в стока, в това число и свободата, която робува угоднически на силните на деня, на публиката и нейния вкус.

Че изкуството се е превърнало в кариера, занаят за препитание, в съревнование и убиващ стремеж за слава. А тези, които избират този път, не подозират, че не то е вечно, а Вдъхновяващият творческия процес.

Затова в този спор Лотрек обявява края на импресионизма, а Винсент ван Гог се вижда като участник в маратон, за чийто победител е отреден прясно изкопан гроб.

Книгата на Иван Митев е своеобразен философско-художествен бунт срещу бедата да не бъдеш себе си, срещу живота, в който си принуден да разчиташ на чужди, натрапени ти от честото им повтаряне „мъдрости”.

И дори появата на „варвари”, бунтари, които преподреждат стойностите, не може да накара мислите ни да видят повече от общоизвестното и затова подсъзнателно се търсят нови, силни усещания с помощта на алкохола, опиатите, изневерите.

Чрез Рени, основен персонаж в романа, се появява тезата, че познатото ни до втръсване се капсулира и от културата, изкуството, традициите, думите, които изместват нещо твое в съзнанието ти.

Че книгата също може да подчинява волята ти, така както и съзнанието ти да променя битието.

Тук Иван Митев много остро поставя и въпроса за ролята на словото - убеден е, че ако то не може да премахва завесата на притворността, поне не трябва да я уплътнява повече, отколкото е. И да не е страж пред усещанията на сърцето.

А да изкушава, да предизвиква, да експериментира. Защото неговото битие е уникално, има много хипостази и в стремежа си да търси навсякъде разковничето на истината, може да обективизира много представи, видения.

Авторът ни посочва цената на творческите постижения, независими от конюнктурата, които могат да спомагат за фокусирането на човешкото съзнание в зоните на автентичното, себедостатъчното пространство.

Както и за създаването на свят, направляван от собствените ни виждания, преживявания, от красотата на естествените пориви и въжделения, за търсенето на нови въплъщения и преображения чрез слово.

Писателят отделя внимание и върху познаването, прилагането на творящата живота ни енергия. Отбелязва, че всичко в света е проявление на една енергия и превръщането ? в дихотомия, изкривява съществуването ни. А неправилното тълкуване на тази привидна двойственост ни прави слаби, немощни, води до самоманипулации, до деградации в съзнанието.

Но посредством разгадаването на тази велика, творяща сила, можем да разберем кое в живота ни се е случило по несамостоятелно, внушено мислене, и кое по повелята на нашето сърце.

Става ясно, че надявайки се само на помощ отвън, човекът престава да търси и да намира в себе си заложената му от Твореца мощ.

Но пък, преминавайки през много изпитания, накрая научава, че „животът не може да ти даде нищо повече от това, което носиш в себе си”, както отбелязва в писателския си бележник Иван Митев.

Най-яркото, дълбочинно търсене на смисъла в живота в романа, е съпроводено от почти сетивното присъствие на Малкия далечен силует, идентифициран със самата Любов. Нейната невидима спирала измества опиянението ни от материалния унес, от фанатичното ни заслепение.

И само тя може да пробие като слънце облаците на ума ни, да озари целия ни живот, да смирява и овладява агресията ни, да ни спасява от образите-призраци в размиващата уникалността ни „паяжина на матрицата”, изплетена с обреченост, подражание, лицемерие.

Към нейната далечност и красива копнежност води пътят, който Рени ни подарява, за да ни разкрие непознатото в самите нас, да ни подскаже условието за докосването до нейния изтощително-томителен копнеж.

Ненадмината е тази любовна „стратегия”, поддържаща живота ни с безметежния си и живототворящ огън. И все те мами нагоре с непрекъснато отдалечаващия й се хоризонт. Дори и когато образът й е илюзорен, важното е да преминеш през нейните срещи-раздели, през крехките граници на достатъчното и излишното, за да станеш цялостен.

Както се случва и в „Малък далечен силует”. Романът те грабва още в началото, запокитва те къде ли не, в какви ли не тежки ситуации, които се изтърпяват в името на Любовта, за да бъдеш готов да я посрещнеш отново и отново, когато внезапно изскочи на пътя ти, макар и за кратко.

В повествованието Иван Митев прави видима неуловимата любов, нейните проблясъци, осмислящи целия ни живот.Улавя нейното мълниеносно безмълвие, което може да приласкава дори с отсъствието си. Нашето сливане, спасяване, освобождаване чрез и в нея.

По този начин Малкият далечен силует се превръща в сборен образ и на любовта, и на смъртта, и на мечтата и тъгата по себе си, по твоя изгубен рай. По отвъдното - праобраз на отсамното, по знанието-тъга, по лекуващата забрава и простота, по блажения унес на радостта…

Всички, които се докоснат до тази книга, биха я осветлили и погледнали на нея посвоему. И повечето от тях биха казали, че основният й лайтмотив е любовта. Тази, която си носил като дълго формиран импониращ и оцелостяващ те образ. И няма да сгрешат.

Но тя е и път, който те отвежда по-близо до теб самия - нали това е целта на живота и литературата - познавайки се, да познаеш и Бога, и ближния, като част от теб.

Да изпиеш сладко-горчивата чаша на самостойното познание, единствено въздигащо те до Силуета на надеждата, който те е отминавал, за да стане неотменен.

Специалната чаша на всеочистването, всепричастието, обричаща те на вечно поклонничество пред Любовта, чрез която човекът стига до духовния диамант, положен от Твореца в неговите бездънни дълбини /това означава „без-дна”/.

Чашата, която те прави и „археолог” на самия себе си, който, копаейки все по-дълбоко, открива вечните си съкровища, своите висини. И става цар в своето небесно царство.

Както се случва и със словото на твореца, което в самостта си намира утеха в себенаслаждението и себепознанието.

И там изгражда своя олтар, на който полага свещеното като жертва на себе си пред себе си.