ИЗКУСТВО
ИЗКУСТВО
Усмивка на чаровник с неотразима ловкост.
И поглед - присмехулство и искреност събрал.
Пораснали деца - как дебнем всеки фокус!
Но в гълъб се превръща измачканият шал.
Илюзията кратка окото заблуждава,
а разумът излъган разбира, че дори
и фокусникът вечната илюзия съзнава -
илюзия, в която сам себе си твори.
Щом свърши вечерта под веселия купол
и с нея той си купи за утре свобода,
ще го посрещнат пак един износен куфар
и спомен за целувка, изгубена в дъжда.
Щастлив ли е, не зная, с илюзията смешна,
с лукавата насмешка към вечните неща,
но аз, един хлапак на възраст, ще го срещна
да му подам смутено красивите цветя.
И той ще продължи света да разглобява,
за да направи нов с извайващи ръце.
От нежната усмивка на две очи тогава
ще сътвори любов за своето сърце.
И ако е животът за злото и доброто
една прастара приказка със неизменен край,
ще може да ми върне с най-смелия си фокус
на влюбеното детство изгубения рай.
СПОМЕН ЗА ПРАШКАТА
От детството си винаги ще помня
онези мои панталони прашни
с джобове все увиснали, огромни
от камъчета, сбирани за прашката.
Избирах само камъчета обли.
Прицелвах се към висналите жици
и камъчето съскащо и злобно
разпръскваше накацалите птици.
Отдавна свойта прашка съм забравил,
но си припомням камъчето обло,
щом се опитват днес да ме одялат,
да ме направят гладък и удобен.
И ето че играта се повтаря,
ала едва ли пак по детски проста.
Довчерашният пакостник навярно
ще се прости с наивната си гордост.
Но аз се моля, моля се до болка,
заклевам ти се, моя прашко страшна -
дано не стана камъчето обло
на нечия коварно-точна прашка!
ЗАВИНАГИ
Като трохи на масата
самотни се ронят дните му.
А идват нощи, дълги и безмълвни -
катранени дъна на лодки,
в пясъка заседнали.
И само вечер в чашата със вино,
дочува кратък плисък на вълна.
Тогава из подмолите на паметта
изплуват риби и луни изгряват,
делфини като древни нестинари
танцуват върху златната вода.
Една жена загадъчно навлиза
в изгубеното призрачно пространство
и вплита скрито всичките посоки
във кичурите черни на косата си,
със дъх отнема вятъра в платната,
превръща изгревите в залези с ръцете си,
целувките й дълги и солени
се спускат бавно като тежка котва.
Напразно морзовата азбука на съвестта
диктува път обратен за сърцето.
Писмата недописани остават…
…Един самотен глас на мандолина
се слива със безкрайното море.
СИЛА
Когато се измъчвам, че не мога
достойнството докрай да съхраня
и расне във душата ми тревога
и става черен от това деня,
когато се упреквам, че предавам
надежди и мечти за къшей хляб
и вместо срещу злото да въставам,
аз се усещам примирен и слаб,
си казвам - в слабостта откривай сила,
бъди непобедим като роса,
която в светлината си е скрила
могъществото древно на леса,
или снежинката, която става капка,
затоплена от слънчевия лъч,
и от безмълвната планинска шапка
потича ручей с непозната глъч.
Тъй с тихо постоянство стръкче светло
намира своя път красив и бял,
тъй нежното и беззащитно цвете
пробива най-коравия асфалт.
АПРИЛСКА БАЛАДА
Греят овошките, бият камбаните
в пролетен лумнал цъфтеж.
Ето го вече мигът за въстание -
за свобода да умреш.
Повече няма време за вричане.
Знаме със български лъв.
Хей, панагюрци! Оставяйте всичко!
Слушайте своята кръв!
В лудото опиянение
конници тръгват на път.
Край на вековното примирение,
искай Христова смърт!
Че да умреш сега за България
по-сладко е от преди.
А в долините светят пожарите -
кървави, страшни звезди.
Чезнат годините, нижат се дните…
В радост или в беда
идва Април да пречисти душите,
жадни за свобода.
БЪЛГАРСКА КРЪВ
Навярно съм и смешен, и наивен,
но аз ще вярвам до последен дъх,
че все така войводата от Сливен
лежи на оня легендарен връх.
И го изгаря раната дълбока,
а сабята строшена и до днес
на две разсича нашите посоки -
кураж и страх, безчестие и чест.
Над него жарък свод се е надвесил.
Но той ни казва в трудния ни час -
най-страшно е да слушаш робска песен,
когато тя се пее с весел глас.
А докато издига ръст Балканът,
позорно е да бъдеш роб и скот.
Дори и сам, пак трябва да останеш
до своя честен, поруган народ.
И въпреки че няма вълча диря
и самодивска бисерна вода,
пак жив е той, защото не умира
тоз, който падне в бой за свобода.
И там, във свойта вечност баладична,
ще си остане винаги такъв.
И пак тече кръвта и не изтича.
И все е жива българската кръв.
БОЖЕНЦИ
„… И ек от българската реч.”
Андрей Германов
От слънчевите капки озарени,
на бурята сред стихващия гръм,
пристъпвахме щастливи във Боженци
по стръмния и влажен калдъръм.
А къщите, облъхнати от пара,
белееха се сред зеленина
със покривите каменни и стари,
с чардаци от дърво и светлина.
И, воден от внезапно шесто чувство,
се озовах пред неочакван праг.
Там сляха се природа и изкуство,
живот и смърт, любов и светъл грях.
Къде ни водят пътища безкрайни
в четирите посоки на света?
Родината не е ли свята тайна,
дълбоко закодирана в кръвта?
И аз стоях край витата лозница,
обгърнала широките врати,
загледан към Балкана като птица,
готова всеки миг да полети.
А стиховете в паметта ми сбрани
звучаха на поета със гласа.
И чувах eк от звъннали камбани
под българските древни небеса.
КЪСНО ПРИЗНАНИЕ
Във последния ден на годината
трепва тъничка бисерна свещ.
Всичко вече зад тебе е минало -
няма как да го върнеш и спреш.
Да си кажеш - коси непогалени
ще помилвам с ръцете си аз.
Тихи думи от обич запалени
ще прошепна със нежност и страст.
Ще целуна най-тънките пръсти.
Ще напиша най-дръзкия стих.
Няма как да го сториш - късно е.
Ден единствен ти предстои.
Но сред весели канонади,
суетене и празничен шум,
някак странно и изненадващо
една мисъл ти идва на ум.
И си спомняш сега за каторжника,
с радост чул под тъмничния свод,
че присъдата му е отложена
и го чака още живот…
СБОГУВАНЕ
Понякога е нужно да си тръгнеш
преди безкрайно да те заболи,
преди от огъня да стане въглен,
преди самотен дъжд да завали.
Преди безчувствени да станат устните
и се прекършат силните крила.
И бавно над морето да се спусне
студена и объркваща мъгла.
Морето беше дълго синьо лято,
а мачтите - далечен хоризонт.
Докосваха се с чувство непознато
душите ни в любовния сезон.
Телата ни - две влюбени комети -
изгаряха щастливи и сами…
Но се прокрадва сянката на третия
и после всичко преобръща в миг.
Дълбоко скрий във себе си тъгата
и запази красива любовта.
Тъй в бряг скалист разбива се вълната,
но го облива с нежността си тя.
ИКАР
Трябваше сега да избере
вярната от всичките посоки,
да лети над хладното море
и щади крилете си от восък.
До мига, когато отдели
тялото си от скалите остри,
великан суров и мълчалив
бе зад него каменният остров.
И усети дъх на свобода.
Рееше се със крилете здрави.
На баща си, мъдрия Дедал,
думите за слънцето забрави.
И небето се превърна в зов,
с който няма връщане обратно.
Като първа, истинска любов
бе просторът чист и необятен.
Помъдрях ли? Все мечтая с жар
с любовта да полетя високо.
И подобно древния Икар -
да стопя крилете си от восък.
