Теодоси Антонов

Много е просто: щом и коридорът се оказва тъпкан от правостоящи, значи всички места са заети.

Късмет: в купето, до което се бях добрал след половин час блъскане, се усещаше раздвижване. Багажите им вече са свалени; някои от мъжете, небръснати от месеци, изглеждаха същински трапери. Групата като че ли не бързаше за никъде, а това се потвърди от най-младия, който прекъсна бурните дебати:

- Хайде, спокойно, след месец и половина пак тука на гарата… Часът и датата са известни.

Сякаш никой не го чу, защото разискванията продължаваха…

Промушваха се в коридора един по един, бавно и мъчително, говореха на висок глас. И точно тогава най-възрастният от тях, а той излезе пръв, изрече  гръмко като добавка към споровете:

- Всички ние сме подложени на изпитания, а те невинаги са такива, каквито ни се иска да бъдат: изпълнени с романтика, например, с цветя, жени и хубаво пиене.

Беше човек с дълги, увиснали мустаци. Най-вероятно бригадир.

Повторих си наум първото му изречение. Харесваше ми, не беше чак гениално, но дано да го запомня.

Наблюдавах ги с любопитство, докато техните места заемаха лелки, байовци, деца, а багажниците се отрупваха с какво ли не.

Един от мъжете бе изостанал, види се нарочно, и нещо се повърташе, докато най-после се престраши и ме бутна по лакътя:

- Славе, ти май не ме позна. И аз, такова… дълго се колебах. Пътуваш, а? Нищо, то всъщност си беше отдавна… Когато още бяхме деца. Ти беше вратар, та затова съм те запомнил. Нали. А аз - от противниковия отбор „Червено знаме”. Халф. Мони ми викаха. Забравил си, значи.

Името му нищо не ми говореше.

Бяхме спрели на гара Пловдив, а тук влакът винаги се бавеше по разписание.

- Погледни - показа си китката на лявата ръка, а там липсваше средният му пръст.

- Това ми е спомен от тебе, от едно наше нападение, помниш ли? Ти вместо да изриташ топката, посрещна ръката ми и счупи единия ми пръст.

Сетих се на секундата. Пръстът му хвръкна като клечка, а някой от нашия отбор го стъпка, без да иска. И докато Мони крещеше и виеше от болка, друг без да иска съвсем натъпка кокалчето в калното игрище. Валеше като из ведро. А аз избягах. Да, преливали са му и кръв отпосле.

- Боже мой… Мони… Как само съжалявам. Тогава бяхме малки и аз май нищо не ти казах. Не ти се извиних даже. Но не ходих на стадиона цяла година. Повече. Отказах се от футбола даже. Намразих го. Появи ли се по телевизията мач, сменям канала.

И повторих думите на най-възрастния от тяхната група:

- Дааа, всички сме подложени на изпитания, а те невинаги са такива, каквито ни се иска да бъдат…

И добавих:

- Поне изпитанията ти да бяха по-човешки и поносими, а то виж, това твоето е цяло нещастие. Пък и аз…

- Дерзай, Славе, и не ме мисли, това е - изрече Мони и като ме бутна пак по лакътя, усмихна се широко и слезе последен на перона. И добави отдалече, след като се показах на прозореца с виновна физиономия:

- Забрави го - усмихваше се още по-лъчезарно.

Как да забравя: всъщност как го бях отписал този случай, та макар и временно, да, сещах се понякога, ама на чужд гръб, знаем, и сто тояги… но отсега нататък… вечно ще го помня. И поне да бях го попитал с какво се занимава. И въобще… още много неща.

След няколко години, току преди падането на комунистическия строй, разлиствах едно от елитните наши списания - „Отечество”, или пък някое друго, и гледам на половин страница подредени шест-седем мъжаги в едър план, на фона на скалист пейзаж. Същински трапери. Веднага познах техния началник с мустаците, този с хубавата мисъл. До него Мони.

Геолози изследователи - романтици, пишеше под снимката. И се изреждаха имената им. Само че Мони се опираше на две патерици и бе стъпил само на единия си крак. А другият му крайник липсваше до коляното. Бяха сериозни, повечето, кой знае защо, тъжни и умислени, само Мони се усмихваше широко, сякаш ми казваше:

- Дерзай, Славе. Забрави… Казах ти: не ме мисли, стегни се най-после…

А аз, галеникът на съдбата, отново си повторих мисълта на неговия началник. На глас:

- Всички сме подложени на изпитания, а те не винаги са такива, каквито ни се иска да бъдат…