По повод „Светлината на живота” от ставрофорен иконом Дончо Александров

Панко Анчев

В руското литературознание, но не и в българското, битува понятието „православен духовен писател”. Отец Дончо Александров е един от малцината в българската литература, който може да бъде определен като „православен духовен писател”.

Той заслужава това звание не само заради духовния си сан на презвитер на Българската православна църква, но и с творчеството си на публицист и есеист. Това творчество не е обемно, но показва висок и осъзнат талант, зрелост, целенасоченост, богата езикова култура.

Без съмнение, имаме работа с истински писател, който уверено си служи с думите, добре пише и успешно внушава истините, които носи в себе си.

Публицистиката е сложна литература, която нашата традиция има твърде високи образци, но майсторите й са малцина.

Защото изисква особено мислене, едновременно строго рационално, понякога дори научно, но и емоционален изказ и умение сложните неща да се изразяват просто, разбираемо, достъпно; без да се профанират и банализират.

Публицистиката е друг тип писателско мислене и писане. Тук има по-малко образи и метафори, а повече разум, внушения, разсъждения; повече логика отколкото емоции и иносказания.

Да, отец Дончо Александров е без никакво съмнение православен духовен писател. Най-напред, защото пише за вярата, религията, Църквата, духовниците и миряните, за живота на Църквата и в Църквата. А после защото това, което пише, е предназначено както за въцърковените православни християни, така и за тези, които са извън Църквата, но търсят Бога, стремят се към него или са невярващи, но любопитни да узнаят какво е Бог и някой да им докаже, че Го има.

Тези теми са твърде сериозни и високи, за да бъдат елементаризирани и трябва винаги да бъдат представяни от талантливи автори.

В духовната публицистика много повече от всяка друга публицистична сфера истината е толкова важна и толкова упорито и всеотдайно се търси и защитава. Авторът я мотивира, обяснява я и я представя като елемент и на една висока нравственост.

Тази книга е свод на православната нравственост и етика; тя разсъждава за нещата от живота, като им придава православно-нравствен смисъл. Т. е. оценява ги като съвместими с учението на Иисус Христос и с правилата, които Църквата е въвела за своите членове.

Защото да си в Христовата Църква означава да си добър, почтен, разумен, стремящ се към доброто и воюващ непримиримо със злото, където и да се намира то. Защото се стремиш към Бога и към вечния живот, „в който нищо нечисто не влиза”.

Всички теми и сюжети в книгата на отец Дончо Александров са от живота на православните християни в тяхното битово ежедневие. Тук са поставени проблемите, с които те се сблъскват постоянно. И на които търсят отговори и решения. Но не винаги успяват.

А тези решения често са съвсем прости - трябва само да се уповаваш на Бога, да се молиш и каеш, да се допитваш до свещеника, а той да ти помогне да ги откриеш, разбереш и решиш. Нали затова участваш литургийно в живота на Църквата.

Отец Дончо  Александров се опитва да посъветва тези търсачи на истината, за да се завърнат в нормалното и естественото, да преболедуват душевната и физическата болест, да влязат в духовната лечебница и се излекуват напълно.

Аз бих определил жанра на творбите в книгата като беседи. Не назидателни, а просто поучителни, отварящи очите на читателя към отговорите на въпросите, които го вълнуват. Отец Дончо Александров разговаря тук буквално по всички житейски въпроси.

Въпросите са му ги задавали богомолците, а и навярно сам той си ги е поставял. Много обширен е кръгът от теми, върху които той пише. А пише безхитростно, просто и разбираемо, за да бъде лесно разбран. Не са нужни богословски обяснения, сложни аргументи, дълбокомислени формулировки. Кажи го просто, за да те разберат.

И той го казва.

Ето, това е истинската публицистика! Тази, която се занимава със сложните проблеми, но ги обяснява спокойно и достъпно.

Когато одобрява или отрича, авторът винаги се аргументира, привежда доводи, обяснява търпеливо защо явлението трябва да се приеме или отрече. Но винаги подчертава позицията на Църквата, на православието. Християнското разбиране е всъщност и поуката от беседата.

Авторът ни я поднася, но и читателят сам е достигнал (с неговата помощ, разбира се) до нея. Той само е подсказал идеята, към която да се насочи читателят. После е уточнил някои негови съмнения, избистрил е тезите му и накрая го окуражава, за да върви уверено по поетия път. И всичко става неусетно, без натрапване и налагане на мнение.

За да напишеш такава книга, се изисква особено умение да се преодоляват много рамки, за да бъде словото живо и убедително. Жанрът винаги изисква да се спазват определени правила.

Те са задължителни, защото в него нищо не се измисля, не се позволяват волности, нито се съчиняват истории. Пред автора стои трудността да не бъде скучен и да пише така, че на читателя винаги да е любопитно какво ще му каже по-нататък.

Отец Дончо Александров изгражда беседите си по един и същ начин, а те не са малко на брой. Но това съвсем не досажда, защото общуването на автора с читателите не е скучно. Напротив, авторът във всяка една от тях намира нов акцент, нов нюанс, който да привлече и отличи новия текст от предишния, да го оживи. Това може да направи само истинският писател.

Отец Дончо Александров още в предишната си книга „Жажда за вяра” показа писателска дарба. Но сега той се проявява като завършен творец, владеещ изразните средства, с тънък усет за думата и изречението, както и за композицията на книгата, начина й на подреждане. Той ги владее свободно, защото е истински писател.

„Светлината на живота” е не само много полезна и необходима книга за православния християнин, но и свидетелство, че в българската литература вече се е проявил нов талантлив и завършен творец на словото.