БРАКЬОВ КАМИК
В най-високата част на Божица, в източния край на селото, се намира махала Клепало. Днес искречани наричат тази местност „кула”, заради изградения, в близкото минало, телевизионен ретранслатор.
Разположена е по красив северозападен склон, из който клокочат чисти планински потоци, идещи от буковите гори над Клепало. Накрая на къщите, в малка дъбова гора и днес стои неголям каменен кръст-оброк - в чест на Светата Троица.
И всяка година, в неделя, местните и техните потомци се събират на това място, служат слава и раздават овнешки корбан за здраве и берекет. Малко по-нагоре е ловджийската чешма и по пътя над нея се стига до скалиста чукаринка, в подножието на която се събират границите на селата Искрец, Свидня и Чибоавци.
Там, където се кръстосват пътищата, му викат Локвата. Самата локва е в свиднянско, а малките ливади около нея - една в чибаовска, а друга в искрецка мера - са така разделени и днес.
На върха стои скала с ръбата и остра снага, която се нарича Бракьов камик. За нея се носят легенди, една от които ще разкажа, така както съм я чул и запомнил от стари хора.
Случило се е през турско.
Тогава животновъдството в планината било основното препитание и на тамошните селяни, и на турците, които макар и рядко, се заселвали по земите на балканджиите.
Гяури. Така турците наричали местните българи. Това презрително обръщение означавало неверник, роб, а отношението им било такова не само на думи.
Селяните били изтикани по баирите. Те пасли стоката си по върховете. Мерите им били из трудно достъпните чукари и дълбоките дерета, където на някои заветливи и личави места, издигали малки къщурки, много по-малки от плевните и кошарите си.
Понякога на селяните им потръгвало. Ценни били по онова време вълната и кожите, животинската мас, овчата лой, роговете на животните, агнетата и овчето сирене.
А най-ценни и вардени били хубавите пасбища из планината, които не били много, и за които често ставали кавги, та даже и на бой се налитало. Какво да се прави! То било в името оцеляването и прехраната на многото челяд, считана за Божия благословия и така необходима в тежката стопанска работа.
Край Локва се събирали пастири от трите села. Пладнували със шарените си стада под дебелите букови сенки. Пазели мерите си, а в локвата поили стоката заедно. Водата била от Бога дадена и за всички.
По-начетените животновъди имали тапу за ползването на хубави пасища, но затова плащали данък на турската държавата. Дори из планината се спазвали кануните, а там пишело, че „раята и земята принадлежат на Султана”.
Били обложени с данъци и кошарите, водениците, къщите, сеното, свинете, както и всяка каруца с дърва. От животно до човек - всичко било обложено с данък, дори и работоспособните непълнолетни и неженени синове, които се трудили на бащиния имот, дължали данък.
По тая причина мнозина давали по-големите момчета ратаи в чуждите къщи, където им плащали по нещо, а така не дължали и данък за тях. Тежък бил животът на селяните.
Този гнет понякога правел тъй, че човек да забрави за човещината си и да се озвери повече от животно.
През летните жеги, когато се случело по-дълга суша, дивата балканска тревица съвсем прегаряла и овцете мръхтели из ливадите, пиели вода и пладнували под сенките, а вечер се прибирали гладни по кошарите.
Зоб нямало. За хлебеца бедните селяни примесвали житото си с просо и ечемик, та никак не оставало за стоката.
Случило се веднъж, че овчиците на един искрецки пастир подбрали все още зелената тревица в ниското, зад Бракьов камик, където рано падала сянка, и дорде да видиш, поопасли равната камениста ливада.
Съгледал ги едни млад свиднянски овчар и се пуснал с тоягата си да ги прогони. Спречкали се двамата. Побутнал го свиднянецът. За лош късмет, другият паднал и си ударил главата на един от многото камъни, с които била осеяна ливадата.
Издъхнал завалишкият! Побратимът му много се разкайвал, като видял какво е сторил, опитвал да го свести, но било късно.
Кръвнината била голяма, а кадията разпоредил и друго.
Понеже било спор за земя, разпратили народ надолу към Своге, а на Бракьов камик ударили тъпан.
Докъдето се чувал неговият глас, дотам свиднянското землище минало към Искрец, и така било години наред - чак до началото на двайсети век. Дори и тогава отделянето на Свидня от Искрец станало трудно.
И днес тоя спомен, макар позабравен, се споменава из народа. И днес името на оная местност напомня за злощастното събитие.
А човешкият живот все тъй си остава скъп и неоценим, та не е възможно никак да бъде платен: ни с кръвнина, ни със земя.
Днес, макар отдавна границите между двете села да са високо при локвата, над нея се издига тоя самобитен паметник, за да напомня на всички колко безценен е човешкият живот.
