Любомир Духлински

По следите на една пощенска картичка

В ръцете ми е  пожълтяла, с пооръфани краища, пощенка картичка. Всъщност тя не е като тези, които сме свикнали да виждаме днес. Просто снимка с текст. На нея две девойки с национални носии и надпис на лицевата страна: Поздравъ от Д. Дъбникъ. Народна носия.

Под него - същият надпис на немски език. По-ниската девойка е Марийка Кърджалийска, по-високата е сестрата на Илия Бешков - Невена. Кой е авторът на пощенската картичка? Отговорът е на гърба. Там е щамповано: Автор - А. Семковъ. Книжаръ. Д. Дъбникъ.

Кой е този човек, какъв е бил, кога е създал произведението си, екземпляр от което може да се види само в етнографската сбирка на читалището? Само в това ли се заключава делото му, житейският му път? Защо след името си не е написал фотограф например, а книжар?

Ангел Семков е роден през юли 1880 година в с. Батолци край Ябланица, Ловешко. Точно кога се е преселило семейството му в Долни Дъбник, не се знае. Известно е от разкази на стари хора, че е живял с баща си, тъй като майка му и по-малкият му брат са починали отдавна.

Били са сиромашко семейство. Бащата се е борил със земята, същата орис е очаквала и сина, но той по-често поглеждал към книгата, вместо към ралото. С много труд и лишения бащата успява да изучи момчето до трети клас (днешният седми).

По-нататък не стигат средства, но където не достига едно, в изобилие е друго - голямото желание на Ангел за знания, за наука.

В знойното пладне на жътвата, в кратката почивка между две ръкойки, вместо да затвори очи и да отдъхне, жадният му взор се устремява в книгата - неговият неизменен спътник, превърнал се в съдба. А някои от най-предпочитаните книги са тези, на които властта не гледа с добро око…

Израсъл като високообразован, начетен човек, но с крехко здраве, Ангел Семков решава да се посвети на книгата. Събира средства и отваря в Долни Дъбник книжарница с всякакъв вид литература, учебници и учебни пособия. Недостигащото си е доставял на едро направо от Германия.

Но това не задоволява младия човек. Освен представител и разпространител на ред издателски фирми, той активно се занимава с журналистика. Пращал е в почти всички печатни издания статии за живота в Долни Дъбник и дейността на съществуващите тогава организации и дружества.

Бил е и отличен фотограф. Тук е мястото да споменем нещо поразително - макар да е запечатал на хартията образи и събития в хилядни тиражи, до нас не е достигнала нито една негова снимка. Съдбата на всеки фотограф? Или вродена скромност? Негови съвременници свидетелстват, че е второто.

Крехкият, но със силен дух младеж е предпочитал да показва другите, а той тихо, за себе си, да се радва на техния възторг от хубавото „кадро”.

Така се раждат и пощенските картички, за които става дума. Те са три - за едната казахме. На втората е заснета новооткритата гара (1904 г.), а на третата - пощата, след откриването й, няколко години по-късно. От трите снимки той изработва в хилядни тиражи пощенски картички, които се разпространяват из цялата страна чрез книжарниците и пощите. Годината е 1910.

Ето какво е разказвал за Ангел Семков 90-годишният негов съвременник Христо Пелов, малко преди смъртта си: „Ангел беше 2-3 години по-голям от мен. Той беше особен човек - гражданинът на селото ни. Обличаше се по градски - с чер костюм, връзка, с широкопола черна мека шапка. Косата му беше черна, буйна и къдрава. Така се обличаха и носеха тогава социалистите… Беше не само особен човек, но и способен. Ползваше се с много голям авторитет в селото. Беше усвоил социалистическите идеи и често събираше младите, за да им говори за социализъм, за ползата от спорта и туризма, за въздържанието.”

Всичко това не остава безнаказано. За прогресивните си идеи Ангел Семков е преследван от властите, особено по време на Първата световна война. Арестуван, бит и тормозен, той не отстъпва нито крачка от избраната посока.

Местната полиция предприема друг ход - често претърсва книжарницата и съвсем произволно конфискува вестници, списания, книги.

И това не разколебава Ангел, но в такъв труден за делото му момент, когато той окончателно е избрал пътя на борбата за доброто на бедните и онеправданите, крехкото му здраве не издържа.

Лечението е дълго и трудно. Нищо не помага - дори престоят в модерни болници със способни лекари - срещу прогресивно развиващата се нервна депресия, резултат от постоянното напрежение в последните години от живота му.

Ангел Семков умира в психиатричната болница в Бяла, Русенско, през 1919 година, едва навършил  40 години.

През краткия си живот той не е успял дори семейство да създаде. Когато се шегували по този повод с него, той винаги отправял поглед към книжарницата и смутена усмивка пробягвала по волевите му устни.

Неизменният отговор на незлобивите шеги на съселяните му бил: „Моите наследници са там!”