Любен Панов

Този град е раждал великани, но е раждал и пигмеи, на които първата им работа след показването на бял свят винаги е била да се главят за пазванти на градските крепостни стени.

И когато обществото прикотка такъв в скута си поради някакви коннюнктурни причини, пигмеят се качва на главата му, за да изглежда по-високо от него.

Двете изречения са от мои записки, които бях отдавна подредил и отпечатал в сборник с кратки публицистични етюди.

Намерих ги в мисълта си днес. Буквално ги изрових от там, без да съм ги търсил.

Слушах едного от българската интелигенция да вика по телевизията морала си.
Вика го той, вика го, ала моралът не го позна. Или не искаше да го познае, не знам. И стоеше далеко от говорещия, сякаш не бяха и двамата от този старовременен град с хълмовете.

По едно време пигмейчето разбра, че трябва да направи нещо, за да бъде забелязан. Да бъде забелязан и от морала, и от такивата като мене най-паче - зрителите. Изкрещя нещо си на неговия език и подскочи метър.

Точно метър - за да се намери на самото ми рамо. Да е по-високо и от камерите, и от прожекторите, и от човеците пред телевизионния екран, и от морала, разбира се, който и така не го припозна като стопанин до края на предаването.

Бррррррррррррр…..И слюнкаво, и вонещо, и хлъзгаво…
. . .
Свалих с омерзение от рамото си прелетялата от близката пловдивска градина зелена вонещица и я пуснах в канала с най-мръсния домашен отток.

Струята на оттока я завихри, миризливата буболечка се опита да се задържи над водата, но помията я повлече след себе си и тя потъна надолу по кривините на тръбата. Но преди това беше оставила след себе си единственото, но ефикасно оръжие срещу хората - непоносимата си смрад…

След което изключих телевизора, защото изкуствената му синкава светлина в настъпващата привечер привличаше около екрана все нови и нови навлеци.
. . .
От Шекспировия „Крал Лир” съм запомнил само две неща:

Едното е бавното полудяване на краля, след като завещава кралството на две от трите си дъщери, лишавайки от наследство тази, която отказвала да го ласкае, за да не загуби любовта към баща си.

И другото - една реплика от драмата:
„ТОВА Е БОЛЕСТТА НА ВРЕМЕТО НИ: ЛУДИ ВОДЯТ СЛЕПИ…”