АЗ СЪМ СВЕТЛИНАТА, ДАРЕНА ОТ СЛЪНЦЕТО…
***
Аз съм светлината,
дарена от Слънцето,
която свети в зениците,
която прави деня ти усмихнат -
това не е подарък,
това е събитие!
Но… ти дали го разбираш.
Аз съм лунният лъч
в тъмната нощ,
който ти дава посока
и те спасява от лутане,
от дългото тягостно скитане -
това не е подарък,
това е събитие!
Но ти… ти едва ли разбираш!
Аз съм въздухът,
който вдишваш, издишваш,
който поддържа сърдечния ритъм,
с който живееш,
с който обичаш -
това не е подарък,
това е събитие!
Но ти…ти нима разбираш?
Когато глас на камбана
те настигне в далечния път,
повтаряйки моето име,
това ще е истина -
няма да бъде събитие!
И няма да има ден,
и няма да има нощ,
и няма да има въздух за дишане.
Обичта е болка нестихваща,
а любовта - безнадеждно разминаване.
***
Времето -
пясъчна струя,
изтича между пръстите
и затрупва острия писък
на спомена!
Избеляват зениците,
избледняват устни -
в огледалото остава
въздушен контур
на някакъв образ.
Детството -
дървено цветно кубче,
се търкаля
някъде в сънищата!
Младостта -
силна и дръзка,
предизвиква електросблъсъци!
Старостта -
невидим товар,
труден и мъдър,
отстъпва.
Животът е крехко понятие
като огледално отражение
в отворен прозорец.
И все някой
ще забрави вратата
да стане течение…
***
Животът -
хаотичен пъзел,
чувствена мозайка
от любов и пътища,
загуби, печалби,
сънища несбъднати,
бягство и завръщане,
приятелски предателства!
Сърцето ти недосегаемо
като в кълбо е -
няма размотаване!
Но виждаш ли
зеления проблясък
в този трънен храсталак?
Повярвай!
Нишката хвани отвътре сам
и размотавай, размотавай…
Не важна е целта,
а пътят, който изминаваме!
***
Казано е в древните писания:
със добрина ти другия дари
и не търси отплата - забрави!
Дай си ризата на ближния,
втората за тебе остави…
Аз, във свойта всеотдайност,
пропуснах старите изпитани
съвети!
Препълвах шепите им -
даровете грабваха,
нещо си прошепваха
и сама на пътя ме оставяха -
незащитена и нечакана!
Но зная, колкото и да живея -
даже вечно,
все така риза ще тъка
и ще раздавам -
самотния, премръзнал дух
от студа ще защитавам!
Вечно ризи ще тъка
за самотния, премръзнал дух;
ще тъка и ще раздавам
все така, все така -
докато живея!
***
Как да разкажа
нещо ново?
Как да разтворя хоризонтите,
приятелю?
Някой преди нас
тъй мъдро го е сторил!
Изглежда всичко ние
трябва да изстрадаме…
И в часа на истинското
разпознаване,
да хвърлим ризата
на хилавото безпокойство -
достойно да застанем
със лице пред Бог,
душата си на показ да извадим
и да я прострем
пред изпепеляващия поглед.
И в тайнството на свободата,
ако можем -
хладно да проникнем
като острие на нож!
***
Кога се изхабяват
чувствата -
божествени спирали?
Когато спреш
да преоткриваш другия,
когато изгрева
не виждаш вече
във любимите очи
и сам допуснеш
във мъглата да изтлее
неговият дух -
като фигура безименна
да се изгуби.
Когато изчезва огънят на
бурното изгаряне?
Когато с грижа го завиеш
в старото си одеяло,
за да запазиш пламъка
на свободата.
Кога оставаш сам
и потъваш в нечия вина?
Когато любовта
се ражда след умората
и нищо не очакваш,
а ти си там
на мрачния перон,
на който никога
не спират влакове…
***
Колко тънък е конецът
на живота,
който води към небето!
Колко стъбълцето му е крехко,
как се къса ненадейно
на иглата във ухото тясно
и те оставят сам на твоята Голгота!
Как връхлитат те тогава
хиляди въпроси,
като прежаднели косове наесен
върху натежал от сладост
кехлибарен грозд!
От небитието отговорът
кой ще донесе?…
Ти ли си Орфей вълшебния
и с тези нежни песнопения
ще влезеш ли в дълбокото,
в мрака на злокобните
бездънни бездни,
за да намериш
своята премръзнала любов?
Ще стои ли отпечатъка на ехото
по недостъпни остри върхове?
В сърцето ли е Бог?
В сърцето е.
***
Между прането съзирам
странния пролетен залез -
слънцето глава провира
в дълбок облачен кладенец.
Как не съм го усетила -
от мисълта потрепервам,
вече Малкия принц е детето ми,
а аз само паля фенера…
И лисича стъпка намирам,
вън пред вратата ми спирала,
подушила нещо фалшиво -
избягала бързо, скрила се!
Тръгвам с тефтер под мишница
да броя в нощта звездите си,
но вместо тях, на терасата,
само празни бутилки събирам…
***
Мила дъще,
прозорецът око е към Вселената -
каза ми една японска поетеса.
Виж, това е ехото на есенния вик -
кристално-скрежната дантела
на дърветата.
Погледни там долу -
купчини врабчета
са накацали върху снега,
като изстинали огнища.
Наблизо има склад за жито.
Камионите небрежно
разпиляват златните зърна -
иначе едва ли някой
би се сетил
да вдига сивите огнища
във ята…
***
Много отдавна
купих от пазара
наниз кехлибар.
Бях млада
и така се зарадвах.
А бабата стоеше
отстрани тротоара
и дължеше във ръце
само този наниз
кехлибар.
Беше дребна,
бедна и спретната,
облечена в черно -
гледаше плахо.
Дадох й четири лева,
пъхна ги в пазвата.
Като кама
в очите й блесна
дълбока тъга
и тя… литна нанякъде
като птиче перо
над тълпата.
Бях млада
и не разбрах какво така я накара
да страда.
Сега знам - тя е продала
скъпия наниз от сватбата
и е тръгнала
чиста, лека и няма
към своя жених -
на отсрещния бряг,
отвъд реката на мълчанието.
***
Може би
съм промисъл нарочна,
несъвършени
сме създадени.
Може би
това е знак
за времето, което
не е наша мярка -
мярка на незнаещите.
Може би
това, което тука
на Земята разпознаваме,
е само
белег от спомен
за необятните пространства…
***
На Борис Христов
Задъхана вървя след теб,
Приятелю-отшелник!
Следите ти намирам
и в тях откривам себе си!
Защо захвърли сам
във ъгъла тромпета верен?
Теслицата нащърбена
защо захвърли там,
накрая на Вселената?
Стъпи на билото
на твойта църква
и в тази гъста непрогледност,
която се стича в очите
избледнели,
съживи тромпета си
замлъкнал
и гласът му нека се изопне
като снага на дума!
Нека срути тишината -
удар от крило, предсмъртен,
и да блъсне като кръст
в безпътните души,
изгубени за светлината!!!
***
Поетите
са катедрали!
Когато чуят
орган във душата си -
донасят
Божии послания!
***
Нима това,
което е невидимо
така е осезаемо,
че чак боли
от невъзможността
да го познаеш…
***
Хаос от цветя
затрупа моя дом -
неочаквано спонтанни.
Бях като пчела -
толкова радостна,
сякаш току-що се раждам
в този свят,
без да питам къде е началото,
какъв ще е краят.
Никой не ме научи
цветята си как да запазя -
в градини, във вази
или в хербарии.
Късно разбрах -
има специални сушилни
за обемно умъртвяване.
***
Ще ме усетиш
неочаквано,
когато те докосне
сутрин рано
нежната роса!
И няма да съм там,
обърнеш ли се
към прозореца -
ще потрепват само
клоните
от уханието на липа…
***
Не питай нищо!
Бог само знае изхода!
Достатъчно е да летиш
към светлината на очите ми!
Да не спираш
да обхождаш с мисъл
тайните ми лабиринти!
И без дъх останал
неистово да търсиш
бисера на самотата -
смисълът на мидата…
