Лалка Павлова

Когато Създателят на човешкия род е разпределял талантите между хората, по известни само на него причини, е дал на Зоя Минева заложби в три области - живопис, музика и слово.

Новата й стихосбирка, трета по ред, има знаков паратекст - „Отвъд реката на мълчанието” (изд. „Изида”, 2022 г.).

А знаем, че интересът към една книга започва още от нейното заглавие, защото то представя в синтезиран вид мисловната есенция на нейното съдържание.

В световното културно пространство земната река се възприема като аналог на безкрайността на времето в потока на Великата космическа река, откъдето идва и където се завръща всичко, появило се като живот на нашата планета.

Избликнала нейде високо в планината, пътувайки след това през равнини и долини, изгубваща се във водите на езера, морета, океани или в сухи пясъчни масиви, реката символизира и човешкото земно съществуване както с изтичането на неговото време, така и с очакването за завръщане към изворното начало. Такава визия за живота споделя с читателите си и Зоя Минева в стихотворението „Времето”:

Времето -
пясъчна струя,
изтича между пръстите
и затрупва острия писък
на спомена!
Избеляват зеници,
избледняват устни -
в огледалото остава
въздушен контур
на някакъв образ.
Детството -
дървено цветно кубче,
се търкаля
някъде в сънищата!
Младостта -
силна и дръзка,
предизвиква електросблъсъци!
Старостта -
невидим товар,
труден и мъдър,
отстъпва.
Животът е крехко понятие -
като огледално отражение
в отворен прозорец.
И все някой
ще забрави вратата
да стане течение…

Образното метафорично слово на поетесата представя изтичането на времето на живота в три човешки сезона, които реката търкаля по своите бързеи ту като дървеното цветно кубче на детството, ту с предизвиканите от младостта „електросблъсъци” на чувствата, ту с онзи „невидим товар, труден и мъдър”, легнал уморено върху рамената на старостта.

Животът на отделния човек е видян като част от потока на множеството в „огледалното отражение” на отворения прозорец към Всемира.

Затова и никой не посяга да затвори вратата му. Дори удължената логическа пауза на апосиопезата, създадена чрез многоточието в края на стихотворението, събужда асоциации за продължение, за очаквано ново начало, за безкрайност в различните превъплъщения на „човешкото” в кръговрата на битието.

Втората знакова дума в заглавието на книгата поставя акцент върху мотива за мълчанието. И в Библията е казано: „Има време за мълчание и време за говорене…” (Еклисиаст, 3, 7), а в „Книга на Йов” от Стария завет Бог съветва разгневения Йов: „Мълчи и ще те науча на мъдрост.”

Защото мълчанието е път към дълбоко, съкровено мислене, то е вид контрол над себе си и възможност за самооценка, за молитва и признание на собствените грехове пред себе си и пред Бога. Според психолозите то е дори наука, посочваща ни пътя към висшата Тишина.

При Зоя Минева обаче мотивът за мълчанието е обвързан с представата за река, за вода. Това асоциативно насочва към старите български корени на свещеното езотерично познание и практика, познато ни като „Мълчана вода”. В българската народна традиция

Мълчаната вода е ипостас на чистото слово и възможност да впишеш себе си в системата на мирозданието чрез запаметяващата способност на водата, която е транслатор на информация и гаранция за постигане на желаната цел.

Затова тя присъства в много български ритуали и обреди - на Нова година, Васильовден, Гергьовден, Еньовден, с тази магическа вода поливат и наричат новороденото през първите му дни на тази земя.

Мисля, че книгата на Зоя Минева по своему обединява и двата посочени смислови аспекта на мълчанието, които намират свое поетично превъплъщение в стихотворението й „Много отдавна”. Неслучайно неговият последен стих е използван като заглавие на цялата й книга:

***
Много отдавна
купих от пазара
наниз кехлибар.
Бях млада
и така се зарадвах.
А бабата стоеше
отстрани на тротоара
и държеше в ръцете си
само този наниз
кехлибар.
Беше дребна,
бедна и спретната,
облечена в черно -
гледаше плахо.
Дадох й четири лева,
пъхна ги в пазвата.
Като кама
в очите й блесна
дълбока тъга
и тя… литна нанякъде
като птиче перо
над тълпата.
Бях млада
и не разбрах
какво така я накара
да стада.
Сега знам - тя е продала
скъпия наниз от сватбата
и е тръгнала
чиста, лека и няма
към своя жених -
на отсрещния бряг,
отвъд реката на мълчанието.

Цялата съдбовна житейска драма на тази „дребна, бедна и спретната, облечена в черно” жена е заключена в мълчанието на водите от нейната река-живот.

Тъгата блести в очите й „като кама”, като „птиче перо над тълпата” от хора, които не биха могли да разберат нито болката й, нито причината за решението да продаде такъв съдбовен спомен. Скъпият наниз от сватбата е последното нещо, което я свързва със земния живот.

Раздялата с него е видяна като освобождаване от веригите, които завързват нозете й за земята. Никой не би могъл да разбере съдържанието на нейната „река на мълчанието”, докато сам не премине през огнените й води, за да стигне до онази граница, която разделя битието на „тук” и „отвъд”.

Никой не би могъл със сърцето си да усети нейната радост от възможността за раздяла със земното, която с копнеж е наричала в нощите над своята „Мълчана вода”, над своята „река на мълчанието”.

Сега, след раздялата с този знаков и магичен за нея наниз, тя, „чиста, лека и няма”, може да тръгне към своя жених, който я чака „на отсрещния бряг, / отвъд реката на мълчанието”.

А тя, човешката „река на мълчанието”, отнася по своя вечен път всичко, което ни е поднесъл тук животът - „любов и пътища, / загуби, печалби,/ сънища несбъднати, / бягство и завръщане, / приятелски предателства”.

Но някъде дълбоко, в най-тайното си кътче, сърцето пази недосегаемо кълбото на живота. И само потопен във водите на своята „река на мълчанието”, човекът може да открие истините за „зеления проблясък” на собственото си битие сред хаотичния пъзел на земния „трънен гъсталак”:

Нишката хвани от вътре сам
и размотавай, размотавай…
Не е важна целта,
а пътят, който изминаваме!
„Животът”

Финалът на това стихотворение на Зоя Минева ми припомни „Не е ли време” на Георги Джагаров: „Защото моята съдба / не е в това, което ще настъпи, / а в границата между тях - в морето, / което ме зове към онзи бряг.”

Оказва се, че и двамата поети виждат смисъла на човешкото съществуване не в достигането, а в пътуването към целта, в сблъсъка с препятствията към нея и прозренията, до които ще ги доведат тези сблъсъци.

Именно от тях Зоя Минева е извела своята житейска мъдрост - за дарената добрина да не търси отплата. Затова с пълни шепи раздава на другите своите дарове, въпреки че след това те я изоставят „сама на пътя”, незащитена и нечакана от никого.

Станала сякаш по-силна от понесените несгоди и изпитания в самотните дни и нощи на своя живот, тя изрича думи, които звучат ката клетва пред храма на битието:

Вечно ризи ще тъка
за самотния премръзнал дух;
ще тъка и ще раздавам
все така, все така -
докато живея.
„Казано е”

Защото вече е разбрала, че самотата е естествено човешко състояние, в чиито мълчаливи пазви осъзнаваш най-голямата истина - за преходността на всичко в този живот.

И божествените спирали на чувството, и огънят на бурното му горене, дори и опитът да запазиш свободата си под „старото одеяло” на грижите, са епизоди с определени граници в хода на битието.

В крайна сметка човекът винаги остава сам „на мрачния перон, / на който никога / не спират влакове…” („Кога се изхабяват”). Тънък е „конецът на живота”. В крехкото човешко стъбълце той може да се скъса внезапно, още при вдяването му в тясното ухо на иглата на времето, и да те остави „сам на твоята Голгота”.

Защото не всеки има свой Орфей, който е готов да слезе в дълбокото, „ в мрака на злокобните бездънни бездни”, заради своята „премръзнала любов”.

В моменти на критични изпитания, когато оставяш свой отпечатък единствено в „ехото по недостъпни остри върхове”, упование можеш да потърсиш само в Бог: „В сърцето ли е Бог? / В сърцето е.” („Колко тънък е конецът”).
В новата си книга Зоя Минева е включила и няколко свои лирически миниатюри, които с бистротата на мисълта и силата на своите внушения кореспондират със „Сън за щастие” на Пенчо Славейков:

*
Поетите
са катедрали!
Когато чуят
орган във душата си -
донасят
Божии послания.

*
Нима това,
което е невидимо,
така е осезаемо,
че чак боли
от невъзможността
да го познаеш…

*
Когато се отвори
тунелът
между мене
и небето,
Господ слиза
близо до сърцето ми
и в ухото ми
нашепва…

*
Сън ли съм?
Не вярвай!
Реална съм -
усмихната, желана!
В цялата безсмислена
баналност -
светлина съм
и тъмната врата
без ключ отварям.

Хубав, оптимистичен финал за една умна, силна и интелигентно написана поетична книга.