Иван Д. Христов

В землището на моето родопско село Добралък - местността „Бяла черква” на 1600 метра надморска височина се намира манастирът „Свети апостоли Петър и Павел”. Това свято място ми е особено свидно, заради не избледнелите още спомени от детството ми и големия събор, който ставаше там всяка година на Петровден.

Навремето Белочерковският манастир попада в църковната енория на Добралък и в него са извършвали богослужение и моите деди - прадядо ми поп Димитър и дядо ми свещеник Христо Попдимитров.

Манастирът е възникнал още през единадесети век, когато е основан и Бачковския. Останките на старата църква са запазени до днес и свидетелстват за неговата старинност.

Изгорен е в средата на седемнадесети век заедно с други манастири в Родопите от ордите на великия везир Мохамед Кюпрюлю.

Днешният манастир е построен върху развалините на стария през 1882 година с волни помощи и инициативата на тогавашния пловдивски епископ Гервасий, Костадин Губера от Хвойна и Костаки Пеев - поборник и кмет на Пловдив след Освобождението.

Черквата е голяма еднокорабна базилика без купол. В нея липсват стенописи, но са запазени стари икони от манастира. Изградена е от бял ломен камък и отдалече блести на слънцето, за това и местността наоколо носи името Бяла черква. Това наименование се среща и в стари турски документи като „Ак клисе”.

На запад от църквата е изградена сграда с около 20 стаи за посетители и малък параклис „Успение Богородици”. На изток на 200 метра от манастира е Аязмото - извор с много студена вода.

На 15 август 1883 година тържествено е осветен възстановения манастир. Присъства хилядно множество от съседните села и много гости от Пловдив. Между официалните лица е руският консул в Пловдив - Сорокин и Председателят на Родопската помашка република Ахмед ага Тъмръшлията, който според Захари Стоянов е посрещнат с почести. Черквата е именувана „Свети апостоли Петър и Павел” и всяка година на 12 юли по стар стил там става голям събор.

Местността около манастира през годините е застроена с много вили и превърната във високо - планински курорт, свързан днес с асфалтов път с град Пловдив.

Ето как летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов описва тържественото освещаване на манастира:

„Беше на самия ден та Света Богородица 1883 година на местото Бяла черква, гдето се освещаваше новопостроения стар манастир, разрушен от турците по онова време, когато почнало потурчването на сегашните помаци. По причина на освещаването се бяха стекли много гости от цялата Рупча, чак от турско. Покрай другите гости настоятелството на манастира беше поканило и много помаци от околията, в това число и Ахмед ага Тъмръшлията, при когото отишла особена депутация”.

Според друг свидетел на събитието Панайот Кръстанов от Добралък, когато агата слязъл от коня, паднал на колене пред църквата и целунал кръста подаден му от прадядо ми поп Димитър.

Постъпката му е обяснима като се има предвид, че по време на Априлското въстание Тъмръшлията спасява няколко села от Рупчос от башибозушки кланета и грабеж.

Основите на черквата са положени върху руините на стария храм, а оцелелия по чудо олтар вграждат в нея. Той стои и сега до абсидата на новия. Върху грамадата камъни бил намерен още един ням свидетел на стария манастир - каменен кръст, наречен черковния камък. Освен черквата е издигнато и северно манастирско крило на два етажа.

В описание на манастира „Бяла черква” от 1904 г. в списание „Родопски напредък” се разказва, че между селата Добралък, Наречен и върховете Бяла черква и Черни връх е била Родопската света гора. Там е имало 11 манастира и оброчища, разрушени и изгорени по време на второто помохамеданчване в Родопския край от 1666 - 1670 година, когато били разрушени и изгорени 33 манастира и 218 черкви в северните поли на Родопите от Костенец до Станимака.

Според това описание манастирът на Бяла черква първоначално носи името „Свети врач”. Земите му се простирали чак до село Марково, Гълъбово и Куклен. Днешният манастир „Свети врач” над Куклен е бил клон на Белочерковския. След време повече от манастирските земи са разпродадени на съседните села.

Самият манастир и околностите му останали на село Добралък, макар че близките села Косово, Хвойна, Орехово, Дедево и Бойково искали да го купят. Споровете продължили дълги години, водят се съдебни дела. Манастирът останал в наше землище като добралъженци му отстъпват някои от земите, които и сега се наричат „Манастирското”.

След възраждането на манастира през 1883 година, той продължава да бъде привлекателно място за цялото рупчоско население.

По спомени на първия игумен на манастира йеромонах Арсений на Петровден, там се събират толкова миряни, че колят по пет вола за курбана.

Това продължава чак до 1963 година. През зимата на 2002 година манастирът е унищожен от стихиен пожар, от който оцелява само черквата. След това започва възстановяването му. Изградено е само северното му крило.

Оживяват отново спомените на моите земляци за Петровден на Бяла черква, където навремето се събират много хора от всичките околни села: Добралък, Косово, Наречен, Хвойна, Павелско, Орехово, Ситово, Лилково, Дедево, Яврово, както и на много пловдивчани, които имат вили там и през летните жеги търсят прохлада под вековните борове.

В големите манастирски казани се вари курбан по пет - шест вола, едни подарък от околните села, други гледани от манастира. На храмовия празник хората ходят в манастира не само да запалят свещ и се помолят за здраве, но и да се срещнат и поприказват с близки и познати.

Те постилат на широката поляна шарени черги и насядат в кръг. Изваждат от торбите точени баници и катми. Срещат се побратими - даряват се помежду си, пък и сватби понякога уговарят.

Щом засвирят гайдите, като че манна небесна се изсипва наоколо. На събора идват повече от 30 гайдари от селата. Косовската група е най-впечатляваща - като задумка тъпана, на поляната става най-голямото хоро.

Идват музиканти и от Павелско. Щом надуе кларнета - Блятката и старо и младо се хваща на хорото, а то се вие на два - три ката. Има и майстори - хоробии, поведат ли хорото , сякаш боровете поклон им правят.

Наоколо шум и врява. Търговци разпънат сергии под боровете. Хората се разтъжат, почерпят се, пък и на хорото се хващат. След това запалят свещ в черквата, хапнат курбан за здраве и накупят подаръци за децата. Надвечер се приготвят за връщане.

Рекат си: „Хайде, със здраве. Догодина, дай Боже, отново да се съберем и видим”. Селяните потеглят шумно по стръмните планински пътеки към своите села. Песни и викове до късно огласят околните баири и чукари. И така до другата година, до другия Петровден.

Щом отида в Добралък и се кача на местността „Преслуп”, неволно отправям поглед на запад, където в синкавата далечина се белее силуетът на Белочерковският манастир.

Изпитвам умиление и носталгия по отминалото време. Жалко, че то няма да се повтори.