В НАЧАЛЕ БЫЛО СЛОВО
То беше без пари. Можеш да й свалиш всичките звезди от астрономията без стотинка. Ти й приказваш за бързината и вятъра от немската моторетка, която те е докарала на среща, тя слуша и унесено си мисли колко прекрасно нещо била любовта. /„Мама ми пратила колет, вътре петолевка, ето ти един лев да си купиш пет ножчета и да махнеш тази четина, че…”/
Е, заедно със словото - и цветя отвреме-навреме. Обикновено горски теменужки и минзухари, защото обичахме да скитаме по планините. Пък и, дори и събрани, две студентски стипендии закъде по-напред, та и за букети…
Цуни гуни, от една квартира на друга, със залепнал на ключалката хазяин - родило се славянче, дето викаше Радой Ралин. После още едно.
Тук няма време за много слова - заменят ги пелените /къде ти памперси в годината, когато Солженицин стана нобелов лауреат за „Един ден на Иван Денисович”/.
Добре, ама и славянчетата се сдобиха със своички славянки и един славянин. Какво слово в тези най-красни за двама ни години!
И кой да ти обърне внимание, че покрай „Ой, цветьот калина” /у дома!/, напевите на Сарасате, циганските танци на Брамс и рециталите на стихове за възрастни, писани от дете, годините се изнизали през вратата на Конака на Колю Фичето в старопрестолния град, дето беше това Начало, за което стана дума в началото на Словото ми…
И сега се налага да я караме пак без Слово, защото новите челюсти отдавна надхвърлят осемте процента увеличение на старческата стипендия… Нали знаете как звучи днес един фъфльо по телевизията /да се чуди човек той пребогат, пък едни седем хиляди не отделя за чене…/.
Така че - вече си мълчим. От многото любов уморени сигурно ще да е. Яворов, Дебелянов, Лора и Мина, нали… И всеки споделя това мълчание със себе си.
Вали или не - всеки си носи чадъра и обикновено си говори само с него. И му разказва бивалици и небивалици. Повече небивалици, защото небивалиците няма кой да ги контролира, пък вярващи има. Колкото щеш такива като чадърите ни…
Тази сутрин й казвам:
„Ха честити 55 години съдружие! Специално за случая съм извадил самовара, направил съм ти чай в него. Да те върна назад в годините…” /Тулският самовар ни е скъп подарък от колега, международен кореспондент от Москва в младостта ни./
„Аз да не съм фирма, бе, че да ми честитиш годишнина на ООД-ето. И го махни този самовар от очите ми, да не го виждам, ти къде живееш?”
„Да, бе, нали сме се разбрали по този въпрос, у вас живея, в твоя апартамент живея, ама не ми го натяквай всеки ден, платил съм си и предплатил квартирата за всичките години!”
„Ти пак скандали търсиш, нали? Не е заради това. Чуй новините - хората не искат и да чуят за Филип Киркоров, гонят го от България русофила му нйеден, ти за тулски самовар ми говориш, за не знам кой си Солженицин, за Иван Денисович и прочие… Съвземи се, някои хора за 55 години 55 пъти се преобърнаха и промениха, ние все самоварите и славяните ще търсим в спомените си…”
Я гледай ти бабичката, си викам. Ербап значи. На стари години неолибералка се извъдила…
В едно обаче тя съвсем улучи:
Нашето семейно съдружие, като го гледам 55 години след Менделсон и тържественото Слово за любовта, съвсем, ама съвсем заприличало на нерушимата българо-съветска дружба, слънцето и въздухът на приятелството ни, скрепени с брачно свидетелство.
Нищо де, и така да е, лошо няма в това да отбележим този ден. Ако бабата вече е захвърлила самовара от Тула, имам скрита една „боржоми”, останала ми от трезвите времена…
