Елена Алекова

ЦЕНТОНИНИ*

„Пеперуди, пеперуди…”
Николай Лилиев

1.
Ако можеш да разбереш, ще разбереш.
Ако искаш да разбереш, ще разбереш.
Ако трябва да разбереш, ще разбереш,
дори и да не можеш, дори и да не искаш…

Големият плам не е далече от големия скреж.
Рожденият плач не е далече от предсмъртния писък.
Да литнеш нагоре понякога значи да паднеш ниско.
Да тичаш по пътя понякога значи на път да спреш.

Големият път е без начало и край, безпосочен.
Дълбокият сън не е далече от действителността.
Сънувам, че съм пеперуда, над поляните летя.
Летя и сънувам, че съм човек…
И какво съм точно (1)?

2.
Спомени, сънища, мечти златопери -
от единия край на живота до другия.
От душа и сърце, с най-добри намерения,
с купища почетни грамоти „за заслуги” -

сред тревите без дъх си лежа…
в небесата без дъх си кръжа…

Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени…
Тумба-лумба шикалка…
И заупокойно.

Време - колкото щеш.
Може би да подремна.
Или не… Слънчево зайче ще подгоня.

3.
Пеперуда летяла, летяла (2),
и със слънчево зайче играла
сред цветя и магарешки трън,
без да знае, че просто е сън,

че е просто човека оттатък,
който спи непробудно в тревата,
и че даже поет е била
с тези нейни огромни крила.

Пеперуда летяла, летяла
и с големия сън отлетяла
накъдето й видят очите,
накъдето отиват душите.

Сред тревите без дъх си лежа.
За мен - истина. За вас - лъжа (3).

4.
Сред тревите без дъх си лежа,
в небесата без дъх си кръжа…

Или може би всичко е сън.
Ето, слънцето грее навън.

В огледалото стенно пред мен -
моят образ, макар отразен:
бузки, бръчки, усмивка, очи,
даже снощният грим ми личи.

Или може би сън във съня…
Или може би сън след съня…

Пеперуда на моята длан.
Свят, от шемет и слънце пиян.

5.
А може би просто живея отвъд
с нетленна душа и нетлееща плът
и просто сънувам, че тук съм човек
от някакво място, от някакъв век…

Събуждам се (всъщност умирам) и - чудо! -
най-после съм жива, най-после съм будна
на истинско място, от истинско време,
по принцип безсмъртна, безкрайна, неземна…

Събуждам се… Ето ме… Тук и сега…
Прозорецът. Стаята. Аз. И цветята.
Каква бъркотия! И колко тъга!

Разхвърлях…
Сега ще подреждам нещата.

6.
Бях пръст (4). Бях нищо. Пустота.
Но Някой името ми викна.
И се възнесох от пръстта.
И станах мислеща тръстика (5).

Бе чудно… Но усетих глад.
И проумях, че съществувам
в Бог, който сънува, че е свят,
в свят, който сънува, че сънува.

Разбрах какво е ад и грях,
насътворих дела велики.
И неусетно проумях,
че съм сънуваща тръстика.

Че пръст била, от пръст дошла,
отново в пръст ще се обърна.

Но… с пеперудени крила
при Бог духът ми ще се върне.

7.
Всичко тече,
всичко се променя (6) -
това градче
и тази вселена…

Всичко тече,
всичко се променя и…

Различни мнения, съображения
и настроения, и намерения…

Всичко тече,
всичко се променя и…

Развъплъщения…
Превъплъщения…

8.
Изяждам купичка ориз (7).
Изпирам мръсната си дрешка.
Умът ми е кристално чист.
В прозореца се блъска нещо.

Прозвънва тънкото стъкло.
Дали ще издържи, не зная.
- Добре дошло! Добре било
на този свят и в тази стая…

Ще бъда или съм била?
Отвън или отвътре в мене
искрят безброй огледала,
едно във друго отразени.

9.
„Друг друга отражают зеркала,
Взаимно искажая отраженья…” (8)

Искрят огледала, покривала,
илюзии, безсмислия, значения…

Душа и плът. Килер и празен лист.
Какво ми дадоха? Какво - отнеха?

На печката отново ври ориз.
И чинно нося новите си дрехи9.

Така е хубав тъкмо този миг.
Безкраен. Безначален. И безлик.
Когато съм и всичкото, и нищо,
пера и ям, и спя, и просто дишам.

10.
Трябваше да се събудя.
Трябваше да съм била.

„Пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила…” (10)

Трябваше да осъзная
сън ли е, или не е.
Пориви, мечти, омая.
Битие-небитие.

Някакво конкретно място.
Някакъв конкретен век.

Трябваше да съм наясно.
Трябваше да съм човек.

11.
Пеперуда бяла
цял ден си летяла (11),
шеметна, щастлива,
над бърда и ниви.

Както си летяла,
тъй се озовала
някъде на края,
някъде в безкрая.

И сега се слива
със земята жива
ей в оназ лехичка
и съвсем самичка.

12.
Всичко е простимо
и неустоимо -
свършва и започва,
друга гледна точка…

Всичко е невинно,
бяло, безпричинно…

Ей в оназ лехичка…

Ей на таз звездичка…

13.
Толкова е ясно.
Толкова е просто.
Пръст в пръстта (12)… И гаснат
болки и въпроси.

Облачета бели.
Дъх в дъха… Душата…
Срещи и раздели -
някъде оттатък…

Някъде далече -
от оназ страна…

…А от таз е вече
пълна тишина.

14.
„Пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила…” (13)

Свят учуден, свят възбуден,
шемет, шепоти… „Ела!”

Както съм се спотаила
надълбоко във пръстта,
чувствам необят и сила -
иде ми да полетя.

И политам…. И се нося
към простора леко, леко,
без дори да знам какво съм -
пеперуда ли… човек ли…

15.
Може би дори не съществувам.
Може би животът ме сънува.

Може би дори и не животът,
а незнайно Кой, Какво… Каквото…

Но каквото и да е обаче -
аз се радвам, аз тъгувам в здрача,

в мен любов наяве се разлиства
и сълзите истински сълзи са.

Стая. Нощна лампа. Пеперуда.
Не, не, не… След миг ще се събудя…

Нещото, което ме сънува…
Нещото, което съществува…

Стая. Нощна лампа. И нататък -
болката, копнежът, светлината.

16.
Има ли ме, няма ли ме… Знам ли…
Сън ли е, не е ли сън - не знам,
призрачен, пленителен, примамлив,
и от сам - безкраен, и от там.

Може би животът ме сънува…
Може би дори не съществувам…

Пърха пеперуда в светлината.
И искрят - опърлени - крилцата.

Кой възкръсва изпод пепелта?
Пак ли се възземам и летя?

17.
И човек. И нечовек.
Аз сама. И още Някой -
като сън и като ек,
като отсвет, като сянка…

Аз ли плача? Или Той?
Той ли вместо мен се смее?
После кой ще плаща, кой
грешки, грехове, идеи?

Знам, след миг, след ден, след век
непременно ще Го срещна -
и човек, и нечовек…
Себе си… И още нещо.

18.
Но защо съм и от тази,
и от другата страна?

Безпроблемно се оказвам,
безпроблемно се меня -

през полетата лъчисти,
през прозрачната река…

Стига само да поискам,
а дори и ей така.

19.
От цвят на цвят, от свят на свят летя -
и пеперуда, и човек, и Някой.
И никой никъде не ме очаква
ни в тази, ни в онази пустота.

И аз не търся никого. Летя.
Избягвам мрежи, клопки и капани.

От мен какво ли всъщност ще остане?

И да остане, и да не остане…

„Красив роман е любовта…” (14)

20.
Великите дела, мечти, надежди
изчезнаха във времето назад.
Дали, си мисля, само не и з г л е ж д а
това, което знаем като свят?

До вчера уж от плът и кръв искреше.
Сега го няма. Вече е п р е д и.
Нанякъде оттече се успешно
и нищо няма да го възроди.

Безсмислие и смисъл, „искам!”, „мога!”,
посоки нови, пътища… Дрън-дрън…

„Светът е сън в усмивката на Бога,
както е сън и Неговият сън.” (15)

21.
Може би и Той след време
като мен ще се събуди
сред неземни или земни,
но прекрасни пеперуди.

А край Него - необят.
И в главата Му - въпроси:

„Сън ли беше, че съм свят,
тъй реален и несносен?
Или наистина съм свят,
който сънува, че е Господ?”

22.
„Сън ли беше - ще се чуди, -
че съм онзи там човек
сред онези пеперуди,
в оня свят и в оня век?

Или човекът Ме сънува,
просто потънал в сън дълбок,
и Аз съвсем не съществувам
ни като свят, ни като Бог?”

23.
Като деца в гора (16)… Като перца…
В безброй заблуди и безброй лица,

развъплъщения, превъплъщения
и прочее, и всякакви томления…

А всъщност е един и същи сън,
сънуван и отвътре, и отвън.

А всъщност е един и същи свят, но
кръстосван и нататък, и обратно.

Ще бъда или вече съм била,
пречупена в безброй огледала…

И разпиляна, и единосъщна.
И себе си, и Онзи Някой - също.

И аз, и Той, и всичко друго всъщност.

24.
Животът, който сънувам…
Животът, който ме сънува…

Животът, който съществува…
Животът, който не съществува…

…е едно и също нещо -
малко тъжно, много смешно…

…е едно и също нищо -
днешно-бъдещо-предишно…

Светлина! Светлина!

Повече светлина (17)…

25.
Тези тънки паяжинки -
златни мрежи,
златни мостове
между тук и там.

Този тънък,
пронизително остър
цвъртеж на щурчетата,
който дълбае
проломи между световете.

Пеперуда летяла, летяла… (18) -

над искрящите мостове,
през прозрачните проломи -

натам и насам,
насам и натам,

на там… и на сам…

на сам… и на там…

26.
Забрави се, забрави
сред високите треви
и скалите, откъдето
разговаряш със небето.

Забрави се, забрави
сред високите треви.

Болките, сълзите тежки,
вихрените въртележки,
мрачните и светли дни
през усмивка преглътни.

Зайче слънчево играе
с теб на крачка от безкрая.
Забрави се, забрави
сред високите треви.

Чудото да съществуваш…
Чудото да се сънуваш -
пеперуда или Някой,
Който и не те очаква…

Може и да те очаква
впрочем, казва ли ти някой!

27.
И е леко, леко
и почти безплътно,
много надалеко
и встрани от пътя.

И щурче - отново.
И луна. И вятър.
Просто - нищо ново.
Сън. И кръговрати.

Може би ти липсва…
Може би си спомняш…
Някъде наблизо.
И зад хоризонта.

Някъде накрая.
И в сърцевината.
В скришната ти стая (19).
И отвъд нещата.

—————————

Незадължителни бележки

* Центон - стихотворение, съставено от известни на предполагаемия читател редове от други стихотворения. Центонини - приумица на авторката, по подобие на „сонетините” (непълен сонет) на Евстати Бурнаски, доколкото тя вмъква в творбите си не само стихове, но и библейски цитати и асоциации, фрагменти от притчи, проза, скоропоговорки, наричанки, сентенции и др.

1. „Веднъж на император Чжуан Чжоу му се присънило, че е пеперуда, весело пърхаща пеперуда. Той се наслаждавал от сърце и не осъзнавал, че е Чжоу. Когато се събудил обаче, изведнъж се изненадал, че е Чжоу, и не можел да разбере дали на Чжоу му се е присънило, че е пеперуда, или пеперудата сънува, че е Чжоу. Именно това наричат превръщане на нещата - тогава, когато между Чжоу и пеперудата непременно има разлика” („Сън”, даоистка притча).
2. Елена А л е к о в а, „Пеперуда”.
3. Елин П е л и н, „За вас лъжа, за мене истина.”
4. „…пръст си и в пръст ще се върнеш” (Битие 3:19).
5. „Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика” (Блез П а с к а л, „Мисли”).
6. Х е р а к л и т, сентенция.
7. „Един монах се обърнал към Джао-джоу (Джошу): „Току-що влязох в манастира. Моля ви за наставление”. Джао-джоу попитал: „Оризовата каша изяде ли си?”. Монахът отвърнал: „Изядох я”. „Иди тогава си измий паничката”, казал Джао-джоу. В този момент монахът добил просветление” („Джао-джоу и измиването на паничката”, дзенбудистка притча).
8. Георгий И в а н о в, „Друг друга отражают зеркала…”.
9. Вж.: Стефан Ц а н е в, „Носете си новите дрехи”.
10. Николай Л и л и е в, „Светло утро, ти прокуди…”.
11. „Зайченцето бяло / цял ден си играло…” (Леда М и л е в а, „Зайченцето бяло”).
12. Вж. бел. 4.
13. Вж. бел. 10.
14. „Красив роман е любовта…”, стара градска песен.
15. Вж. бел. 2.
16. Дамян П. Д а м я н о в, „Не си отивай”.
17. Предсмъртните думи на Йохан Волфганг фон Г ь о т е.
18. Вж. бел. 2.
19. „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Евангелие от Матей 6:6).