Пенка Чернева

Първото обаждане ме свари неподготвена. Още бях зашеметена от случилото се. Силно се надявах да е вярно, че времето лекува. Още не знаех, че загубата е огромна и толкова опустошителна. И изведнъж:

- Приятелко, научих, че продаваш къщата. Нека да я взема аз. Повярвай ми, и добри пари ще ти дам, и добре ще я гледам.

Приятелят всъщност беше по-голям приятел на художника, който купи съседната къща. Как и защо опустя тази къща, умът ми отказва да го разбере. Нали Люба беше толкова хубава и нежна, че цяло село й се радваше. Нали свекър и свекърва трепереха над нея. Нали Въло я носеше на ръце в буквалния смисъл. Донесе си я след четири години гурбет по руските земи. И като ги гледах двамата, мислех си за белите и черните клавиши на пианото от песента на слепия музикант - “абанос и слонова кост…”. По-бяла кожа от Любината селото не беше виждало. Виж, Въловата беше с едно мазване на четката по-тъмна от средностатистическата. Но той компенсираше с бели зъби, които показваше често в моменти на самоирония.

- Интересна работа, черната дреха на простора избелява от слънцето, аз цял съм се прострял, пък по-черен ставам.

Родиха им се едно след друго две момченца в чудесна разцветка. Кой зловидя на толкова хубост и на такова щастие! Постепенно се разбра, че едното момченце не върви добре в развитието си, в един прекрасен ден го заведоха в някакъв далечен дом и селото повече не го видя. Старите се стопиха и си заминаха без време почти едновременно. Люба започна да се дразни от прахоляка и летния пек, от калищака и зимния мраз и от всичко останало през другите сезони. Така се озова с читавото момченце в окръжния град, отначало идваше навремени на село, докато още шумолеше от миньорските пари на Въло и имаше с какво да напълни торбите на тръгване. Абаносовият ни съсед се пропи, от нашия двор започна да липсва това-онова, майка ми не му прости изчезването на моето първо колело, купено с първата ми заплата. Накрая го намериха вкочанясал до един дувар. Читавият наследник натовари на един камион каквото можа и продаде къщата. На художника.

Художникът бягаше от нещо свое си в близкия град, стегна Въловата къща, преобрази двора и размаха четките под любопитните очи на селото. Моят и негов приятел пожела да си има и той спирка на комшулук в село. И един ден ми звънна:

- Чух, че продаваш. Ще ти дам добри пари и добре ще я гледам.

Но аз не бях готова.

А за гледането зависи с какви очи ще я гледаш. Той знае, че къщата ми не е нищо особено. Но тя е моята родна къща и през моите очи е единствената на света. Сарай в рая, колиба в планината, глътка в пустинята, сън на разсъмване. Родната къща.

Не знам какво точно казва науката по въпроса за паметта. Но каквото и да казва, аз помня невъзможни според нея неща. На леглото съм в старата къща и вдигам ръце уж да покажа колко съм порасла, мама ми нахлузва ризката, отвън майсторите майсторят новата къща, ще я майсторят още по-бързо, казват, ако аз им пея. Татко ме носи при майсторите, аз вдигам ръце с всичка сила - толкова съм пораснала и толкова висока ще стане къщата.

Моята къща.

След приятеля почнаха да се появяват и други купувачи. По правило зачестяват през лятото. И по правило проводени от някой братовчед. А братовчеди бол, тук всички сме братовчеди. Като се заслушаш внимателно, обаче, не можеш да разбереш братовчедите повече интересите на купувачите ли защитават или моите.

Е, как да си продам детството?

Може да е прашно и неуютно. Каквото и да е, мое си е. Може и гладно да е било - в смисъл, че унесена в игра, не помня например какво съм яла, докато нашите са били на нивата. Но помня, че мама ми носеше винаги букетче полски цветя. Знаете ли как ухаят полски цветя, греяни цял ден от слънчева жарава? И бас правя, че не знаете как сладко миришат белените слънчогледови семки, които татко ни носеше в торбичка заедно с дамаджаните олио на връщане от маслобойната. Представа си нямате дори как се спи в коша с царевична шума от мамулите, когато комшиите са у нас на беленка, а отгоре звезди, звезди, протегнеш ли се, ще си вземеш в шепа…

В някакъв изблик веднъж неблагоразумно се изказах неподготвена пред бъдещ нашумял автор, че който не е живял на село, нищо не знае и нищо не може да почувства истински. Той ме погледна полуиронично, полуснизходително. Сега същият този полукласик не пропуска да разкаже и да покаже в честите си светски изяви своята купена селска къща, която е отрупал с всички липсвали му в детството атрибути…

Но - всеки с детството си. В моята недоизкусурена родна къща - баща ми се разболя - съседките от по-уредените къщи най-обичаха да се събират вечер на седянка. Винаги съм знаела, че е заради безкрайната доброта на майка ми. Но тогава ме блазнеше мисълта, че идват и заради мене. Аз им бях прошенописец, аз им бях писар, аз им редях писмата до деца и близки. Започвахме неизменно с: „Днес като останах малко по-свободна, реших да ти напиша няколко реда.” Чиста лъжа! Никога не оставаха “по-свободни”. Затова ги болеше всяка частичка от отрудените тела. И идваше моментът на моята рехабилитаторска роля. Една по една жените лягаха по корем на кревата и аз ги газех. Ситнех с малкото си килограми по гърбовете им да наместваме кокалите, а те наставляваха - а така, дай по към плешката, стъпи сега малко по-надолу…

После годините изправиха майка ми до портата, където стоеше и махаше, махаше, докато колата ни се скрие зад завоя. Всеки път казваше едно и също: приятно ви и весело пътуване. Не заръчаше - елате скоро пак, да не би случайно да ни обремени с нещо.

После майка ми… И мислех, че светът се сгромолясва.

Какво беше къщата без майка ми? И как да остана и без къщата?

Не бях готова за офертата на приятеля.

Постепенно всичко тревяса. Кандидат-купувачите и братовчедите се надпреварваха да хулят изоставената къща и буренясалия двор. Капитална грешка. Тогава защо искат да я купят?

Знам защо. Къща на кьоше е, в центъра е, има кладенец в двора. Но не се продава.

От съученици и земляци заприиждаха тревожни вести. Дворът е разграден, къщата е ограбена. Един път, два пъти, три пъти. Преряза ме през сърцето, когато нечия нечиста ръка отмъкна и портретите на мама и татко от стената!

Така моята къща стана моята дълбока рана. Вече искам някой да я излекува. Художникът от Въловата къща ме подпитва, напира да ми дава неискани съвети. Няма нужда.

В моето равно, прашно и кално поле няма да се сбърка да дойде нито един англичанин. Нито японец. Нито някакъв друг чужденец. Те търсят въздух и гледка. Тук има земя за обработване, черна и мазна, жадна да ражда, сиреч петимна за много труд. Брат ми казва, никога няма да опрем до мургавелките от махалата. (Како, дай къщата, ега се сдобием с пари, одма ти плащаме…). Ще подарим и къща, и двор, и всичко на бесарабски българи, само да дойдат. Но ги няма.

Мисля си какво губят купувачите. Къде сте бе, хора? Знаете ли колко е голям орехът, който майка ми е засадила някъде по времето на моите невъзможни според науката спомени.

Телефонът ми звъни.

- Приятелко, научих, че вече…

- Някой те е заблудил, приятелю. Не се продава.