Любомир Духлински

Не един и два са примерите в световната история на несправедливо осъдени от властите религиозни или обществени водачи. В такива случаи обикновено се използват обтекаеми обвинителни формулировки, които нямат нищо общо с действителното положение на нещата. Примери колкото искате - като се започне от Христос, мине се през Сако и Ванцети, Георги Димитров и се стигне до наши дни. Ако човек разгледа по-внимателно процеса срещу Иисус, кристално ясно става, че това е, както се казва на съвременен език, изпълнение на политическа поръчка.

Във всички общества е имало съглашателство между властта на завоевателите и елита на завоюваните. Ярък и разбираем в това отношение е примерът с чорбаджийството и част от елита на духовенството в България по време на турското робство. Това съглашателство е изгодно и за двете страни - от една страна завоевателите си нямат главоболия с политически, обществени и религиозни размирици, от друга страна елитът спокойно си гледа живота. Какъв е обаче случаят с Христос?

Йерусалим. Петък. 7 април 783 година от основаването на Рим. Подсъдим - Иисус от Назарет, ненавършени 33 години, син на Йосиф и Мария. Съдия по делото - Марк Понтиус Пилат - Пилат Понтийски. Главен свидетел - Юда Искариотски.

Делото се гледа в Йерусалим, където за празника Пасха пристига наместникът на Тиберий в провинцията - Пилат. Към канцеларията му се приближава тълпа, водеща обвиняемия Иисус. Преди това 70 еврейски мъже, влизащи в състава на синедриона, на съвещание в двореца на най-високопоставения от тях - Каиафа, вземат решение да заловят Христос с хитрост и да го убият. Неназованата причина за присъдата на еврейските първенци е само една - те чувстват заплашена властта си над юдейското население. Формалното обвинение звучи съвсем иначе и е смехотворно, но както винаги в такива случаи - върши работа. Иисус е обвинен в богохулство, което според юдейската религия е най-тежкото престъпление и е осъждано както от гледна точка на управниците, така и от народа. Съдия в процеса става Пилат, римски прокуратор и префект на римската провинция Юдея.

Провинцията е подчинена на римския император, следователно и на римското право. Иисус обаче не е римски гражданин. Произходът му е юдейски, местожителството - галилейско. Като жител на римска провинция „тежките” му провинения са в юрисдикцията на римското право и той подлежи на смъртно наказание, ако обвинението докаже вината му. Само че то въобще не си дава труд да доказва каквото и да било.

Не е и необходимо. Осъдителната присъда на Иисус е в кърпа вързана, както се казва. Изнеженият от изтънчените римски нрави Пилат въобще няма намерение по време на „командировката” си в Юдея да си създава главоболия с някакви откачалки, които врещят по площадите, убиват се едни други с камъни и през ден идват да се клепат с доноси пред него. Той постъпва „демократично” - дава право на юдеите сами да решат съдбата на Христос.

Само че този път си намира майстора. Свещениците и старейшините също нямат намерение да останат в историята като най-обикновени убийци, прикрити зад юридически формулировки. Подстрекавайки свои привърженици, те ги събират на площада в Йерусалим и ги заставят да крещят с пълно гърло „Разпни го, разпни го!” Тарикатски, нали? От една страна, те прехвърлят вината за неминуемата присъда на Рим и излизат сухи от водата, от друга страна показват на народа, че римската власт стои зад тях и всяко неподчинение на синедриона ще бъде наказвана жестоко.

И Пилат се връзва. Политика на Рим в новозавоюваните територии е да не се меси в религиозните ежби и междуособици на покорените. Първо, за да изглежда „добрият господар”, и второ - да не дава поводи за бунтове и кръвопролития, защото добре знае, че всеки бунт значи пролята кръв, а пролятата кръв иска отмъщение. А след първата кръв спиралата се завърта все по-стремглаво и по-стремглаво. Световната история го е доказвала многократно. Само че Пилат не схваща хитрините на фарисеите в тънкост.

И така - делото. Обвинители по него преди Пилат са високопоставените еврейски свещеници и старейшини на синедриона. Те вече са разполагали с решение на синедриона, осъждащо Иисус на смърт. Буквата на закона обаче заставя старейшините, въпреки тяхната присъда, да предадат Иисус на Пилат. Като римски прокуратор той единствен може да произнася присъди и да ги привежда в изпълнение.

По закон право за произнасяне на смъртна присъда има само римският наместник. Богохулството като религиозно престъпление обаче няма значение за римляните, тъй като те не се месели в религиозните въпроси на местните народи. Затова за осъждането на Иисус е бил нужен процес пред римската власт и ново обвинение. Новото обвинение звучи така: „Иисус подстрекава народа, отказва да плаща данъци, а освен това се самообявява за цар.” Приписваното на обвиняемия престъпление от религиозно се превръща в политическо.

Самообявяването за цар и призоваването към съпротива срещу данъчните нареждания попада под удара на закона за властта Lex Julia de maiestate (Юлиев закон за величество). Според римското право това е престъпление.

Процесът се превръща в политически, тъй като това засяга римската държава и императорската власт. Пред съда Иисус се явява без адвокат. Подсъдимият щял да има такова право, ако бил римски гражданин. Съдопроизводството по отношение на неримските граждани обикновено било опростено и лишено от процедурни формалности.

Римският прокуратор си давал сметка, че истинският повод за обвинението са вътрешните проблеми на евреите, които се опитват да го подхлъзнат, че това са действия, насочени срещу Рим. Затова се опитва да спаси Иисус, използвайки правото на амнистия. Първо нарежда Христос да бъде бичуван за назидание на всички останали, решили да не си плащат на Рим или пък, не дай си, Боже, да си въобразят, че освен римския цезар може да има и друг цар. Пилат предложил народът да избере човек за амнистия - Иисус от Назарет или бандитът Варава, арестуван за убийство по време на размирици в града. Тълпата еднозначно поискала освобождаването на Варава. Тълпата, събрана на площада е подготвена. Колко много прилича цялата работа на днешните протести. И тълпата иска разпятието на Иисус. Първото обвинение в богохулство си казало думата!

Това е предисторията. Разглеждайки внимателно евангелията, особена на Лука, Марк и Йоан, може да се проследи генезиса на смъртната присъда на Иисус.

Изминало е почти цяло столетие, откакто Палестина, Юдея и другите държавици в Близкия изток са в пределите на Римската империя и са загубили политическата си независимост. Само че по добре познатия сценарий и там политическата и религиозната върхушка влиза в сговор с поробителя. Народът страда от непосилни данъци и липсата на социална справедливост и затова все повече се шири митът за идването на Месията, на водача, който ще ги вдигне на бунт и ще ги поведе към свободата. А това определено не е в интерес на социалната и религиозна върхушката на поробените от Рим народи.

За това тревожно състояние на народа били виновни преди всичко неговите духовни водачи, които произлизали из средата на фарисеите, caдукеите и есеите - три обществени партии, различаващи се по нееднаквото прилагане на Моисеевия закон в живота. Те не желаели Иисус Христос да бъде приет за Месия. Неговата известност обаче нараствала. Именно тази тенденция и бързо нарастващата популярност на Иисус са главната причина срещу него да се надигне могъща опозиция сред ръководните израилски кръгове.

Два дни преди празника Пасха първосвещеник Каиафа свикал членовете на синедриона на спешно заседание в своя дворец. Взето е решение за залавяне на Христос чрез предателство. За целта е вербуван апостол Юда, подкупен от първосвещениците, който дава съгласието си да сътрудничи за изпълнението на това решение. Излязло им евтино - само 30 сребърника. Днешните предатели струват къде къде по-скъпо.

При съдебния процес срещу Иисус Христос пред юдейските духовни власти различаваме няколко съществени момента:

Длъжността първосвещеник била заграбена от тесен кръг хора, свързани с близки роднински връзки. Още при цар Ирод Велики тази система бива превърната от авторитетна религиозна длъжност във временно отличие, раздавано от светските владетели. Нещо като активисти на съвременните партии, на които първо се раздават длъжности след спечелването на властта.

Такъв е първосвещеник Ана. След залавянето му в Гетсиманската градина Христос първо е отведен при него. Само че тук нещата не се получили по план. При юдеите никога един обвиняем не давал свидетелство сам за себе си, още по-малко срещу себе си. И Иисус иска законен, макар и формален съд, в който показания да дадат свидетели. Такива няма, по-скоро - още не са подготвени - и Христос е отведен на съд при първожреца Каиафа.

И така, Ана изпратил вързан Иисус в двореца на първосвещеник Каиафа, където - по думите на евангелист Марк - се събрали всички първосвещеници и стареи. При хитрия и коварен садукей, а не в зданието на синедриона на храмовия хълм, се събират членовете на синедриона - върховния юдейски съд. Само че и тук нещата не са подготвени както трябва - няма свидетели. А юдейското законодателство изисква да има поне двама. И започва трескавото търсене на свидетели.

Каиафа знае какво се е случило при тъста му Ана и смята, че работата няма да мине без законния разпит на свидетели. Само че са му нужни свидетели, които да кажат каквото трябва, за да се формулира обвинението. И всички хукват да търсят свидетели. Те трябвало да дадат лъжливи показания и така да предадат на съда законна форма. Народът трябва да бъде убеден в справедливостта на съда. Намират се и свидетели, но свидетелски показания не се съгласували помежду си и не съдържали улики за углавно престъпление. А юдейското право изисква свидетелите във всичко да са съгласни помежду си.

Намерили се накрая правилните свидетели. Смъртна присъда била вече предрешена. Мълчаннето на Иисус пред мнимия съд говори, че трудно намерените лъжесвидетели не били съгласни помежду си и това несъгласие правело показанията им недействителни пред закона.

Процесът не вървял добре за обвинителите. Каиафа, който виждал, че разпитът на свидетелите е безполезен и делото се забавя без да му се даде желаното направление, загубил търпение. Първосвещеникът задава коварния въпрос: „Заклевам Те в живия Бог, да ни кажеш Ти ли си Христос, Син Божи”. И тук Христос няма полезен ход - отговор „да” би бил взет за богохулство, както и станало. Ако кажел „не”, тогава би бил обявен за лъжемесия, който мами народа. В единия и в другия случай обвинението било углавно. Фарисейщина отвсякъде. От този въпрос в историята е останало понятието „фарисей”, синоним на низък, коварен и двуличен човек.

Присъдата била произнесена. Иисус Христос бил осъден, но Каиафа все още бил неспокоен и искал да облече тази присъда в законна форма. При углавни дела произнасянето на присъдата трябва да стане не по-рано от втория ден от започването на делото. След един ден настъпвала Пасха и смъртни присъди не можели да се изпълняват. Съдебната процедура трябвало да се спази поне формално. Ето защо членовете на синедриона се разотишли по домовете си и рано на следващата сутрин се събрали отново. Присъдата била потвърдена.

От гледище на римската власт пък Иисус Христос се оказвал бунтовник, който, ползвайки се от вярата на юдеите в идването на Месия, искал да ги призове да се вдигнат на бунт срещу римляните. Смъртната присъда, произнесена от синедриона, могла да бъде изпълнена само след одобрение на римския прокуратор. От този момент съдебният процес срещу Иисус продължава пред светските власти.

Пилат трябвало да седне на съдийския си стол и да обяви присъдата - вероятно по стандартната в такива случаи формулировка: Иисус да бъде разпнат на кръст. После наредил изпълнение на присъдата.

Иисус нямал право на обжалване - в римското право по принцип нямало обжалване на присъдите. Ако е бил римски гражданин, той би могъл да се обърне към императора с молба за помилване. Присъдата била изпълнена незабавно. Начинът на изпълнение и незабавната екзекуция били типични за процеса, проведен по изискванията на римското право.

Според юристи обаче, това и до днес е един от най-оспорваните процеси в световната история от гледна точка на формулировката на обвинението и придържането към буквата на римското право.

Това е юридическа гледна точка. От политическа, нещата са пределно ясни - смъртта на Иисус не е била необходима на Рим. Пилат едва ли се е впечатлил много от приказките на еврейските старейшини, че Иисус се е самообявил за цар. И едва ли го е вярвал. Понеже не е искал да има нови размирици в провинцията, той се е опитал да спаси Иисус от разпъването, ала това не е било угодно на еврейските първенци. Те са чувствали религиозната си и политическа власт заплашена от все по-нарастващото влияние на Христос и неговото ново учение върху населението. И именно те са осъдили Иисус. Пилат просто си е измил ръцете, което, пренесено в наше време, звучи много познато.