Павлина Петкова

Из „Река многоцветна” (2021)

Хайбуни. Импресии. Фрагменти

АЛЕЯ В ПАРКА

Отново е октомври. Поемам по алеята в парка. Не с едно, а вече с две внучета. Как всичко е приказно! Чувствам се толкова щастлива! Какво повече да желая от живота?
По земята - килим от самородно злато. Тук-там из храстите паяжини провесени, сякаш дантели изплетени, шума. Птиче се стрелне из оределите клони. Кълвач почуква и после всичко утихва.
В количката спи малкото внуче, навярно сънува слънце.

Есента е зрялост,
открила Познанието
към пристана на Душата.

Две припкащи крачета пред мене - на голямата внучка.

——————————

БИСЕРИ НА ЕСЕНТА

Облаци пепел скриват от погледа позлатената дреха на гората. Вятърът е подгонил врабците от близките храсти. Звукът на копита заглъхва сред осеяния с дупки селски път. Небето променя цвета си - наситено синьо, сиво, опушено матово.
Вятър-скитник сее първите дъждовни капки. Опложда се земята.

——————————

РЕКА МНОГОЦВЕТНА

Дали има някъде брод между добро и зло в този наш живот на абсурда? Реката от приказката безмълвно сменя цветовете си…
Не реката с многоцветна вода е виновна, че несполуки ни дебнат иззад ъглите и довеждат човешки беди. Не гласове от небето предрешват съдбите ни.
Нека прозорците широко да разтворим и душите да изтупаме от сиви мисли. Ръкави да запретнем. Не неволята да викаме с продрани гърла, а за работа да се захванем! Да съградим живота многовръх!
Ненавист, ветрове и пожари с минало време да покрием. По реката да се носим към море устремени. Висока цена всеки плаща, ако на кредит е живял. Кръчмарят-съдник накрая тегли чертата. Вината си за живота пропилян накрая с лихвите плащаме. С безсънни нощи, с недочаквани любови, привели от товара глави… Съдбата дава еднопосочен билет. Всеки сам своя път извървява.
Време е вече прошка да поискаме, макар и шепнешком. Добро от реката потича.

На птица - зрънце и небе.
На човек - добра дума.
Малко ли е?

——————————

ГРОЗД

Думата, в гърлото спряла, избликна с въздишка върху устните със засъхнал кехлибарен нектар. Искам да отпия от медоносната сила на грозда, добита от любовта на слънчевите лъчи, оплодена в земята.
Как упойващо тече, тече… сладка, златна, като мед.

——————————

АЛЕЯ В ПАРКА ИЛИ ПЪТ КЪМ ОТВЪДНОТО

Понякога си спомням картината, която видях преди години на страниците на едно списание: алея, очакваща своя пътник да отмори под клоните на дърветата. И до днес, когато минавам през някой парк, си спомням точно тази картина.
В живота ми се смениха много пролети и зими, и всеки ден аз вървя по една такава алея, но вече със своето… внуче. А времето сякаш е спряло. През клоните се процеждат първите пролетни лъчи, земята се пробужда за нов живот, дърветата още са в покой и само кипарисите и елите са в зелено. Как жадува погледът ми за цвят и избуяла зеленина! Чувствам как в мене се заражда мечтата по слънце, светлина и топлина. За повече доброта в душите, за сърдечност. Пустотата на късия ден ме потиска. Вятърът полюшва изсъхналите вейки и аз се пренасям в друг живот, загърбила делничните проблеми, шума от коли и забързани стъпки. В клоните пробягва катерица, припява някаква птичка, а до мене внучето спи. Под клепачите на детското личице е сбран смисълът на живота. Един слънчев лъч се процежда през дърветата и пощипва бузките на малкото дете.
Мисля си за преходността и се питам дали животът ми преминава по тази алея в парка, или е път към отвъдното?

——————————

ЗНАЦИ НАД СЪДБАТА

Вечер, когато сенките прекрояват хоризонта и слънцето за последно наднича през прозореца след заглъхващите птичи песни, помръкват къщата и дворът. Зад затворената врата се настанява тишината - сестра на самотата. В огнището отдавна огънят е догорял - спомен за отминали дни. Часовникът, безвъзвратно отмерил времето, сега почива в прах. В ъгъла паяк изплел мрежа. Вятър свири в комина и като крадец се промъква през изкривените панти на прогнилите прозорци. Но все пак времето пулсира. Смехът на птица потрепва в мрака. Смътно долавям импулси, явни знаци на съдбата - как след отчаяния ритъм на вечерта луната оловно-сива изгрява.
Политам, превъзмогнала земното притегляне.
Летя с крилете на мисълта… и слънце е в очите ми…

——————————

БОЛКА

Боли, когато се раждаме и с писък известяваме света за своето утро. С писък започваме дните си, забравили дългото мълчание в утробата. Извоювали свободата си, с писък посрещаме своето утро.
Боли, когато първото зъбче напира да покаже като мъничко кокиче белотата си. Боли, когато се препънем и охлузим колене. Боли от обидна дума, от първа раздяла. Боли дори когато губим девствеността си. Боли от загуба на скъп приятел, или когато се прощаваме с илюзия.
Защо всички хубави неща започват или свършват с болка? Дали светът от болка е създаден?
Навярно и Адам е чувствал болка, когато са вземали реброто му.
А може би болката идва от сблъсъка на микро и макро частиците в Космоса - преди зараждането на Вселената. И се ражда отново и отново - в битките през вековете, на кладите, в душите, закотвени на Титаник…
Болката е навсякъде. Пропит е въздухът. Нечуто стене падащо листо. Облак плаче с дъждовни капки. Плаче светът. Плаче за усмивка, дори от болка родена.

——————————

ИЗГРЕВИ И ЗАЛЕЗИ

В ръцете ми снимки чернобели и пожълтели писма. Спомени свидни от детството ме връщат в бащиния дом. Отново чувам песента на пресипнало щурче в нощи светлолунни. Долавям мирис на сено и чернозем. Потичат мислите като придошла река. Лавандулови сънища, безгрижни дни. Добро и зло поставям на везни.
Татко от прага изпраща последните слънчеви лъчи. Зимата замислено посреща и хлад душата му сковава. Ръцете на мама в клони се вплетоха - гнездо за птиците.
Вятърът в лозницата шуми. Неми са самотните стрехи.

Две ръчички ме държат по пътеката към утрешния ден!

Мълчанието на небето
в празни щъркелови гнезда.
Време за ново начало.

——————————

НАДЕЖДА ЗА ПРОЛЕТ

Ех, това време, как неусетно отлита! Не на крилата на птица, а със светлинна скорост. Как не можем да го спрем и да го задържим при себе си по-дълго, за да ни стигне за всичко.
А то - не се съобразява с нищо и с никого. Бяга по циферблата. Искам да спра един единствен миг. Не за себе си. Да мога да кажа на приятелите си - Здравейте! Радвайте се! Усмихвайте се!
Ето, Пролетта чука на вратите и скоро ще разцъфне с белия цвят на надеждата!

——————————

ЗАМЛЪКНАЛО СЕЛО

Нямо село. Скуката се е настанила в празните гнезда. Комините, срутени от порива на природните стихии, безмълвно напомнят за отминал живот.
Няма дворове, нито улици. Пущинак. Слънцето - житена пита, не наднича в прозорците. Изтърбушени домове с избодени зеници, в които само ветровете играят на жмичка. Няма електрически стълбове, ни телеграафни, но и на кого ли вече са нужни?
Няма куче, което да залае след самолетите високо горе, или да гони светулките нощем.
Небето помни ли детския смях и нестихващите песни, огласяли по петльово време околността? Забравен край, от който и последният жител се е отправил към отвъдното.

Старци поливат цветята в небесната градина. Господ ги гледа и рони сълзи - капки дъжд върху съсухрената земя. Дано надежда за нов живот кълни!

——————————

НОВ ДЕН

Утро. Слънцето рисува в позлата върховете на старите борове. В тих шепот се поклащат, отърсвайки се от нощната дрямка. Отпращат с усмивка сънищата, приветстват деня.
Как мечтая за прочистващ дъжд!
В клоните кос песен подема. В долчинката - прохлада.
Нов ден. Нови надежди.

——————————

ЦВЯТ ЗА ПРАЗНИКА

Вятърът свири с вълшебна флейта. Събужда пъпките на дърветата. Под брезата все още изсъхнали листа. Кой ли не е разбрал, че с нежна милувка и топлина, с дъх на зеленина, идва пролет.
Дете букет бере.

Розов цвят
пази аромата си
за утрото.