КАЙСИЯТА
Седя на площада, до шадравана. Около десет сутринта. Петък е, пазарен ден. Свежи, добре облечени младежи са блокирали площада като жътварки на чакъм и просят помощи от опосканите граждани. Най-отдясно тъпчат тревата събиращите протестни подписи. Плащат ли им или само на ония, които ходиха до столицата да протестират. Не, онези бяха с червени маратонки, освободени от работа! Кой ли плаща?
До мен двама млади гледат широк телефон и четат на глас. Не само аз ги чувам.
„Измръзнала кайсия, изсъхнала, три години плод няма. Докога ли ще я търпим? Да я махаме, само за сянка ли ще я държим! Стига… Сто на сто и тази година няма да даде плод. Кой ни излъга да я посадим? Какво очаквахме, а какво стана? Лъжци, не се търпи…”!
Те и друго четат от телефона, ама смея ли да го пиша. Професори го написали, умни хора - наш хляб яли, наше вино пили, а аз не смея. Да я изкореним, да я няма…
…Каква кайсия имаше в Медовската болница, каква! Още с откриването на болницата я посадили, не помнят година без плод. Огромно дърво до шадравана, а какви плодове, като кафяна чаша - розови, червени, кой не е брал от тях! Сушели санитарите ошаф от тях, варели компот за болни, за родилки от околните села. Там си живеели лекарят, зъболекарят Стамен, акушерката Сламкина Минка. Гимназия в селото, дом за деца - що народ и каква кайсия, какво дърво…
Една пролет взело да съхне, три дни го очуквал кълвач, от север пробил дупка, колкото да се мушне и изкарал от вътре червей дървояд.
Оздравяло дървото, дупката била на бой височина, като веел вятър, издавала звук.
Ако млади нямали деца, се провирали през камъка на Вкаменената сватба, местност край Медово, и чудото се случвало. Случва се и днес. Оставят дарове дойде ли денят на родилната помощ, бащата кришно отива до дупката и и си пожелава успешно раждане, пожелава си бебето да е момче или момиче… Не само бъдещи бащи са изричали молитви там. Близки на болните шепнели пред дупката на дървото, ядели от вкусните му плодове, почивали си под сянката му, пиели вода от шадравана.
Години наред там е и детската градина на Медово. Какви здрави деца, чист въздух, чиста вода, много плодове, зеленчуци…
…Спомени, спомени, шепа сълзи по онова време…
…Циганинът Кадир пасеше биволиците в село. Кадирица беше народила десетина деца, живееха в Саганцовата къща, там отглеждаха и децата си. За два лева и купон за хляб на месец пасеше биволица. Даваха му и по парче сланина, така се изхранваха, така отгледаха и децата си. Разправят, че след раждането на последното си дете Кадир взел от фурната един топъл двукилограмов хляб и отишъл до родилното да види Кадирица и решат как да кръстят новороденото. Било е през лятото, имало нападали узрели кайсии. Кадир насъбрал за него, за децата и докато чакал под сянката да излезе Кадирица, попитал дупката: Нещо ще искаш ли? Толкова деца ми даде, имена вече не мога да им измисля… Разправят, че се чул глас от дървото: извади ме! Кадир бръкнал в дупката, каквото извадил, го сложил в джоба на изпокъсаните дочени панталони. После с Кадирица и новороденото на гръб се прибрали в село.
Оттогава в Медовската болница раждане няма, няма гимназия, няма училище, няма дом за деца. Изсъхна кайсията, спря и водата на шадравана.
Едно булче от Кадиревите наследници преди дни пред пощата ми вика: Научихте ни да раждаме в болница, но да сте видели циганин в старчески дом? Млади и стари сме едно и в лошо, и в добро. И да се бием и караме, прощаваме си, щом сме от една кръв - на нас адвокат и съд не ни трябват…
…Премислих какво слушах и какво бях чул.
Какво е взел Кадир от дупката? Щастието на задружното семейство и помощта помежду ни.
Още малко и на площада да се развикам: не пипайте кайсията! Студ, слани, използвачи, слугинаж… Ако и догодина не даде плод те, сянкаджиите, ще я зарежат…
Пази Боже… Кадир чер, биволите бели, бели…
Чук-чук! Кълвач ли чука?
