ЗАЙКИНЯТА
Пием кафе сутрин рано в заведението на центъра. Компанията най-различна: един продава обувки, друг - цветя за радост, повече взимали за последно сбогом… Гълчим си приказки - какви хапчета пием, подхващаме и какво месо и салам ядяхме едно време. Спомени за младостта, за отминалото време. Как не си заключвахме вратите, а после разграбиха набързо общото, кой какво взе… Същото било и преди 140 г., когато бягаха турците - всеки взима каквото намери: един диканя, друг рало, трети къща… И до днес ровят и търсят изоставено злато, заровено от бегълците съкровище. На кого дядо му какво е казал - къде падат гръмотевици често, къде идвали съмнителни чужденци да оглеждат имоти…
…Набора си мълчи, не говори. Ако отвори уста, ще е за лов и ловно оръжие, за ловни кучета. Такъв си беше и като ученик, не щеше да е най-отпред, а знае и може всичко. Син на партизанин. Каквото и да говорим, търпи, търпи, че и ония като него забравиха откъде са и оглавиха грабежа, тухла върху тухла не оставиха. Общество с водачи измамници…
Ама къртичина пълни ли се с вода! Така и на богаташите гърлото - все им е малко, малко им давала държавата. Да си чул някой да е доволен - робовладелци, експлоататори на човешки труд. И здравето ако могат, ще присвоят. Тъпчат народа, тъпчат, играят върху нещастието му.
…Набора мълчи. Бръкне в джоба и плати сметата. Вземе вестника и отива на работа. Директор. Никога не закъснява…
…Преди десетина дни насаме ми разказа за тъща си, както й казваме тук - бабата. Останала да живее сама на село. Уж не е заврян зет, а все за селото говори, за баба си. Как готви, как гледа животните, какви зеленчуци отглежда, за овошките. Как е отгледала децата им и как всички я обичат.
Не съм я виждал, но като го слушам, като че ли е пред мен. Българка от село - препълнена от доброта, човечност и любов. Сама живее, грижи се за всичко, не иска от никого нищо…
Насълзиха се очите на Набора… Гледала зайци и - за радост на внуците - зайкинята родила седем малки. Наближил ловният сезон и козарчето им донесло един пальок на три-четири месеца. Игриво, носи обувки из двора, гони кокошките - и той ловец, мре си някой да го изведе на лов… А какъв глас! Кафяво на цвят, хвърлиш му клечка и ти я донесе веднага.
Един ден бабата ревешката се обадила по телефона: елате си веднага, и го затворила. Какво ли не ни мина през главата! Сама жена, какво ли се е случило?
Тръгнахме веднага. Заварихме баба на пътя - реве, текат сълзите й по плочника…
Кутрето удушило зайкинята. Как е успяло, влязло в зайчарника и удушило майката на току-що родените зайчета. Стъпкало ги в борбата и занесло зайката пред къщната врата. Залаяло, заблъскало вратата. Като излезла, баба едва не припаднала, разправя Набора. Започна жената да я успокоява, а аз - да изхвърля удушената зайкиня и стъпканите й рожби.
Пальока се свил под смокинята, все едно и той удушен… Голяма зайкиня първескиня. Сложих я в чувал и върху й - стъпкатите зайченца. Едно от тях - колкото пръста ми - се размърда. Развиках се: - Бабо, едно е живо - и го понесох да го види. Грабна го до гърдите си - хам плаче, хем го друса. Корав мъж съм, ама… напълних очите…
Внесе го в къщи, зави го с пелена от децата и с капкомер взе да го храни с козе мляко. Песни му пееше, отгледа го в кошчето на децата. Както люлееше тях, така правеше и със зайчето.
Кутрето дадох в Голобрадово на тамошен ловец. Случвало се е да ловуваме заедно и то - като ме види - бяга.
Малкото зайче отрасна и стана зайкиня. На няколко пъти ражда и все по седем рожби. Отглеждахме ги, но децата не искаха да ги ядат, не даваха и да ги колим. Оттогава и на заяк не гърмя.
…Сега децата живеят в столицата, често се чуваме. Питат за баба си, но шеговито и с любов ни заръчат: гледайте и пазете Зайкинята!
А оня с цветята от нашата маса… Ще ми разправя той всяка сутрин колко цветя е продал вчерашния ден! Колко бели карамфили, колко червени…
