интервю на Михо Грозев с поета Димитър Данаилов

- Другарю Данаилов, Вие сте от поколението поети, които дадоха заявка за сериозна поезия още на университетската скамейка. Дори в определен смисъл сте имал водещо място в литературния кръжок „Васил Воденичарски”. Как възникна този кръжок?

- Бях студент по славянска филология, когато мой приятел ме срещна и ме попита имам ли нещо против да създадем литературен кръжок, който да носи името на Васил Воденичарски. Какво против можех да имам? Образувахме този кръжок със Славянския институт и започнахме да се събираме всяка седмица, като използвахме Семинарната зала на Института. В кръжока отначало членуваха Огнян Бояджиев, Мирослав Янакиев, моя милост, Давид Овадия. По-късно дойдоха Иван Давидков, Тодор Монев, Росен Василев. След като кръжокът се разрасна, се включиха и Вътьо Раковски, Павел Матев и други влюбени в поезията и прозата студенти. Отначало имахме за цел да се запознаем с теорията на литературата. Четяхме произведения, правехме анализи. Характерно още е това, че отделяхме голямо внимание на формата.

- До тогава Вие имахте ли представа от ритмични стъпки?

- Тогава се научихме да скандираме, да познаваме различните ритмични стъпки. Аз започнах да пиша още като ученик в прогимназията, без да си имам хабер от тези неща. Едва в Университета, с помощта на опитни приятели, можех да разбера какво представлява ямб, хорей, дактил, анапест и т.н.

- Как осъществихте контакта с читателите? Имахте ли печатен орган, трибуна за изява?

- Отначало издавахме стенвестник „Васил Воденичарски”. Обикновено там имаше една уводна статия, която се пишеше или от Огнян Бояджиев, или от Илия Трифонов… В стенвестника се поместваше поезия и проза. Имаше и куриози. Идваха по работа в Университета и някои писатели, които четяха произведенията от стенвестника и ние, без да сме представяли в редакциите тези творби, ги виждахме по страниците на някой вестник или списание. Такъв случай имах и аз със стихотворението си за Испания „Тринадесет рози”, което беше в стенвестника и после го видях цъфнало във вестник „Народна армия”. Главен редактор там беше Веселин Андреев. След време, когато се запознах с него и го попитах по какъв начин то е попаднало там, той се позасмя: „Ами, казва, ние четем всичко. Суровият партизански живот ни научи да проявяваме интерес към всичко. А аз, казва, го преписах от стенвестника, пък зная, че студентите сте безпарични и реших да го отпечатам, за да вземеш и малко хонорар”. Хонорара не го получих. Радостта ми, че стихотворението беше видяло бял свят и то на страниците на един значителен орган като вестник „Народна армия” беше по-голяма от радостта, че ще получа хонорар. Подобен е и случаят със стихотворението „На един поет”, което беше всъщност и първото печатано в „Литературен фронт” мое произведение още през 1945 година. Харесал го Борис Делчев, преписал го от стенвестника и каква беше моята изненада, когато го видях в „Литературен фронт”. Това стихотворение беше посветено на Маруся Тодорова - знатната тъкачка. Радостта ми беше удвоена и от това, че в същия брой имаше статия и за големия български актьор Иван Димов, и - простете ми нескромността, викам си - „Митьо, ти се нареди до голямото име на Иван Димов”. Двама чирпанлии в един брой. И, знаете ли, тази работа ми беше много приятна.

- Сега младите творци обикновено свързват проявата с хонорара. Вие помните ли първия си хонорар?

- Първият хонорар, който получих, беше от редакцията на вестник „Работническо дело” за отпечатаното ми там стихотворение във връзка с първия пътнически самолет София-Бургас. „Самолета София-Бургас // тази сутрин пак бучи отгоре. // Стана навик този шум за нас,// хората от равното Загоре”. И това стихотворение беше взето от стенвестника „Васил Воденичарски” и пак по неведоми за мен пътища беше стигнало до „Дело”. Това беше първият хонорар, който помня, че получих. Знаете, че студентството е винаги в недоимък…

- От Вашите приятели от студентските години знаем, че Вие сте имал водеща роля в кръжока „Васил Воденичарски”. По-късно издадохте и двете книги, печатате редовно в литературния печат, на почит сте всред пишещите братя. Защо тогава толкова късно дойде признанието? Вините ли някого за това?

- Късното признание дойде изключително по моя вина. Не виня никого за това късно признание. Аз известно време водих бохемски живот. Не ме интересуваха никакви литературни успехи. Пишех само тогава, когато „ножът опираше до кокала”, тогава когато се получаваше някакво особено материнство. Чувствах, че трябва да напиша нещо, да го излея от себе си, за да се успокоя. Казах Ви, че съм един от първите от кръжока „Васил Воденичарски”, които печатаха в столичния печат и мисля, че студентите от Университета много ме обичаха. Простете нескромността ми, но тогава бях някакво известно име. Защо в продължение на годините Димитър Данаилов започна да се забравя? Изключително по моя вина. Пишех много рядко. Бях станал, като че ли по-чувствителен към всичко, по-мнителен, ако щете. Когато не ми отпечатваха някое стихотворение, махвах с ръка и си мислех, че силите ми са толкова. След това обаче пак се получаваше материнството, пак са идвали някакви хубави хрумвания и можете да си представите какво удоволствие е, когато съм написал нещо, а след това си запаля цигара и кажа: „Ех, Митьо, Митьо, продължавай, брат, не си загубен още за литературата”. Получаваше се това, че аз като че ли робувах на една японска мисъл: „Да напишеш едно, само едно стихотворение, но да е истинско стихотворение, ти си поет. Ако напишеш две, си гений”. Аз се хванах на тази въдица и месеци, години не пишех, даже и първата ми книга излезе по настояване на поета Давид Овадия.

- Искате да кажете, че ако не е бил Давид Овадия, Вие сте щял да издадете книга по-късно?

- Да, така е. Срещнахме се веднъж с Давид, той беше вече редактор в издателство „Народна младеж”, и ми каза: „Абе, Митьо, какво става с теб? Срамота е, казва, всички вече издадохме книги, а ти отиде в тази провинция, стана учител и не пишеш вече. Отказа ли се вече от поезията? Я, ако имаш стихотворения, да ми ги дадеш. Ако са като старите ти работи, процедурата няма да е дълга. Обещавам ти, че до два, три месеца книгата ти ще е готова.” Усмихнах се, стана ми приятно. В края на краищата, не са ме забравили. Поласка ме това, че Давид Овадия, когото много уважавах не само като поет-партизанин, а и като прекрасен човек, не ме е забравил. Събирах каквото бях писал. Получи се един обемист ръкопис и го изпратих. Може би само след две седмици, тогава издателската процедура не беше така издължена, получих рецензия, написана от Божидар Божилов. Той искаше да махна няколко стихотворения, които му звучали тривиално. Махнах ги, защото разбрах, че Божидар е прав. Книгата излезе за три-четири месеца. Сложихме заглавие „Милиони гълъби”. Борис Ангелушев направи корицата. Няколко гълъбчета полетяха върху една синя корица и книгата тръгна. Започнаха да излизат рецензии и ласкави, и упрекващи, но не гневни. Възприех рецензиите не от респект, разбира се - към големите имена, а чисто и просто разбрах, че тези хора са прави. Тогава някои мои другари са ме предложили да бъда приет в Писателския съюз, но… Знаех, че някои от моите колеги станаха членове на Съюза само с по една книга, но те живееха в София, имаха приятели от ръководството на Съюза, живееха в средата на писатели и поети, поддържаха контакт с тях, а това не е без значение. А аз си учителствах в Раднево заради една любов…

- Значи София не подразни апетита Ви?

- В София аз можех да остана. След като завърших университета, имаше голяма липса на кадри. Истинската причина обаче, за да я напусна, беше тази, че аз бях започнал бохемски живот. Бяхме много големи приятели с поета Иван Пейчев. Той също беше от бохемата. С него сме прекарвали по цяла нощ пред чаша вино, за да се обясним сутринта в любов на зората. „Митьо, казваше Иван, тази вечер трябва да бъдем верни до край, за да можем спокойно да се обясним в любов на зората.” И ние останахме верни. Честичко ни спохождаха и конфликтите, дори веднъж с него се сбихме след един много голям спор за поезията. Сбихме се от обич, от голяма обич се сбихме. След този живот, който водех там, си казах, че ако остана повече в София, ще загина. Затова реших въпроса си с отиване в провинцията.

- Т.е. Вие сам, по повик на собственото си сърце, тънете по това време в най-глухата провинция? Какви чувства навява споменът за тези години - лоши, добри или не желаете нищо да спомните?

- О, Раднево!!! Не мога да се оплача от преживяното в Раднево. Там вече бях в контакт с живота. Никога няма да забравя тези селски деца, живи, с будни очи и чисти сърца. Та моя ученичка в гимназията беше Надежда Драгова. Тя е от рода на Магда Петканова. С бащата на Надето, книжар, бяхме много добри приятели. Надето беше една прекрасна ученичка. Знаете, по-късно тя се изяви като литературна историчка. Та Раднево не беше тогава загубено село, а беше един буден център. Тогава написах и една малка поема, част от която беше публикувана в „Учителско дело”.

„Дълго ти не мисли и пресмята
где ще идеш да изкарваш хляба -
знаеше, че няма на земята
пеещи гори със златни ябълки.
И дойде със есенния вятър
в Раднево една спокойна вечер.
Не видя разтворени обятия,
нито чу приветствия и речи.
Сам намери кръчмата, където
каза на един портрет „Наздраве”,
после в разговор сърдечен с кмета,
че си тука непознат - забрави…”

Трите ми години в Раднево не бяха напразно пропилени. Там намерих много хубави приятели. Никога няма да забравя разходките в равнината. Наблизо до Раднево, в Тополяне, имаше една интересна горичка - Тополянската горичка. Никъде не съм виждал толкоз много кокичета, както в тази гора. Съжалявам, че не съм млад да започна пак да учителствам в Раднево и пак да се усмихвам на тополянските кокичета.

- След като напуснахте Раднево, Вие отново попаднахте в провинциален град, малко по-голям, но все пак провинциален. Лесно ли намерихте в Стара Загора контакти с литературни среди? Тук по онова време имаше утвърдени вече имена…

- Наложи се така, че от Раднево в 1950 година се преместих в Стара Загора. Преди това бях изпратен на курс за млади писатели в Рилския манастир.Бяхме заедно с едно много талантливо момче - Христо Фотев. Слушахме лекции от такива авторитети като Пенчо Данчев, Богомил Райнов. Завършилите курса имаха право да бъдат ръководители на литературни кръжоци в страната. Още като ме преместиха в Стара Загора, ме направиха художествен ръководител на литературния колектив „Георги Бакалов”. Членовете на този колектив бяха утвърдените български писатели: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев и писателя-фантаст Георги Илиев. Имаше в кръжока едно слабо поприведено момче Янко Димов, двама неразделни приятели - Рашко Стойков и Михаил Берберов. Там имаше талантливи хора. Чувствах се неудобно заради младостта си и заради имената, които членуваха. Съгласете се, неудобно е един младок да разглежда произведенията на Иван Хаджихристов или на Иван Мирчев. Те се съгласяваха с някои мои виждания, но аз все пак разбирах тяхната мисъл „Какво ли иска сега това хлапе? Акъл ли ще ни дава как се пишат стихове?” Разбира се, аз бях много внимателен към тях. Сближихме се. Всяка седмица ставаха официални сбирки, но ние се събирахме всяка вечер. Разговори за поезията, за световната литература. Паметта ми тогава беше силна, знаех почти цялата българска поезия наизуст. Декламирахме, четяхме, въздишахме, изпивахме някоя друга чаша вино и на следващата вечер пак. Незабравими ще останат за мен срещите с двамата Ивановци. Бай Иван Мирчев много обичаше природата. Какви разходки сме правили към „Аязмото”, към „Бедека”. Той ми е говорил за книгите на Фламарион, показвал ми е звездите и винаги, когато видя октомврийското звездно небе, като че ли чувам гласа на бай Ивана: „Тази звезда, драги ми Данаилов, е звездата, която сочи пътя на моряците. Погледни другата до нея, като сестри са. Камил Фламарион обяснява някои явления с разположението на звездите…” и т.н. Това, драги ми Грозев, бяха незабравими вечери. То беше поезия на живо. Отдавна, отдавна мисля да напиша нещо за звездите, сочени от ръката на бай Ивана. По това време Иван Мирчев издаде „Срещи с Гео”. Наше любимо стихотворение стана „Писмо до Гео”. Имаше нещо затрогващо в това, Иван Мирчев - човек, който тръгваше към своя заник да напише писмо до отдавна мъртвия Гео Милев:

„Понякога става излишен
трудът за подобни писма,
но трябва все пак да пиша
душата ми чезне сама…”

Винаги, когато си декламирам това стихотворение, си въобразявам, че бай Иван ме слуша от някъде и се усмихва с неговата загадъчна усмивка, като че ли иска да каже: „Давай, Данаилов, давай…”. В квартирата ми е идвал и онзи як люлякчанин - Христо Кацаров, за да ми показва стихове. Казвал съм му: „Бре, Христо, какъв акъл ще ти давам аз за стиховете ти? Та ти пишеш по-добре от мен”. И наистина, оказа се, че Христо Кацаров стана голям поет.

- Споделяте ли общото мнение, че провинцията убива таланта?

- Не мога да се съглася с това твърдение. Този, който има честно отношение към своето творчество, този, който чувства, че не може да живее без него, независимо от обстоятелствата, при които ще бъде поставен, ще твори.

- Вие сте, бих казал, поетът скитник из провинцията - Раднево, Стара Загора, а от над двадесет и пет години и Чирпан. Какво за Вас е Чирпан? Защо му се обрекохте?

- Роден съм в Чирпан. Този град е един малък провинциален, обикновен град. Но този град е „La capital de moncoeur”, както казват французите за Париж. Столицата на моето сърце е Чирпан. Та, знаете ли, аз тук за пръв път чух за възрожденския художник Георги Данчов-Зографина. От дете научих, че първият нарисуван портрет на Левски е от този художник. Тук, още като невръстен хлапак, чух голямото име на Яворов. Минавал съм с моята майка да видя къщата на поета. Едно дете, едно хлапе, което не разбира нищо, но знаете ли, че в нашия дом често се говореше за него. Още като ученик във второ отделение моята учителка Деля Вълчева ми даде да декламирам „Арменци”. Едно дете, което няма достатъчно въздух, едно крехко гласче декламираше „Арменци”. Накрая, когато трябваше да кажа: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!”- силите ми не издържаха и аз се разплаках. Е, как може тези неща да бъдат забравени?

В детството още, чувах големия артист Иван Димов. Сърцето ми преливаше от радост. Мама беше много добра позната на Никола Фурнаджиев. Тук той е карал гимназия. Виждате ли, Чирпан си има своя културна физиономия. Това малко градче заслужава да се живее в него. Не го казвам от местен патриотизъм. Това е цялата убеденост на душата и сърцето ми.

-  Как сега от позицията на четвъртвековната си работа като музеен работник гледате на онова време? Кое Ви накара да се отдадете на Яворовия музей?

- От Стара Загора дойдох в Чирпан заради голямото име на Яворов. Даже си спомням, че след като станах уредник на музея, се срещнах с поета Славчо Чернишев. „Какво, казва, си направил, бе Митьо? Екскурзовод ли ще ставаш?” През онези времена уредник беше все едно екскурзовод. „Ти, каза Славчо, ще посрещаш и ще изпращаш посетители и няма да имаш време да пишеш стихове”. Но Славчо не излезе прав. В този музей контактувам с целия свят, защото името на Яворов е известно навсякъде. Стиховете му са преведени на всички културни езици. Кажете ми, къде другаде щях да видя Назъм Хикмет и да разговарям с него, къде щях да разговарям с големия певец на Чили Пабло Неруда? Къде щях да видя измъчения поглед на Паустовски - пак в музея. Когато Паустовски дойде в музея, беше болен, беше с тежки пристъпи на ангина пекторис, дори една лекарка го съпровождаше. На учудения ми поглед защо в това състояние е дошъл тук, той ми отговори: „Вие, казва, знаете ли, че има места на земята, където и въздухът има душа!” Златни думи на автора на „Златната роза”! Златни думи за Яворов. Виждате ли - има места на земята, където и въздухът има душа. Ето, Чирпан придобива вече някакво сияние чрез тези думи на Паустовски, нали? Че аз тук съм разговарял с големия поет Димитро Павличко, който написа в книгата за впечатления: „Истински поет е този, в чиито дом може да се види не само перо, но и карабина”. Тук е идвала и голямата приятелка на нашия народ, не само на Багряна, Десанка Максимович. Тук Михаил Улянов, изправен на фона на гигантския фотос на Пирин планина в експозиционната зала, декламира в руски превод Яворовия цикъл „Хайдушки песни”, а когато дойде целият колектив на „Таганка”, Висоцки не издържа, върна се до автобуса, взе китарата, настрои я и изпя една  песен по текст на Серьожа Есенин, като каза: “Я хотел бы эта песня услышал дух вашего Яворова”. Виждате каква атмосфера, та Славчо не е прав, като казва, че тук само ще посрещам и ще изпращам хората. Какви хора? Та това са първенците на човешката художествена мисъл. Да се абстрахираме от това, че те са големи имена. Това са хората в истинския смисъл на тази дума. Това ми дава работата в музея. Благодарение на Яворов аз не чувствам, че живея в един малък град, а в един космополитен център. Къде другаде бих се срещнал и бих разговарял с тези първенци на човешкия дух. Веднъж дори Орлин Орлинов ми каза: „Митьо, губиш се като поет в тази провинция”. Добре бе, Орлине, казвам му, ти като живееш в София, срещал ли си се някога с Пабло Неруда? Аз, казвам, съм се срещал. Пабло Неруда - не дойде тук заради Димитър Данаилов, а заради Яворов. Всичко това го казвам с нескрита гордост и то благодарение на това, че работя в музея на Яворов. Питахте ме за причините, поради които работя в този музей. Ето, това са.

- Няколко думи за безсънните Ви нощи тук, в присъствието на Яворовия дух?

- Аз от безсъние не страдам. Безсънието, когато съм над белия лист - то е друго, то е истински живот. Какво безсъние е то, съзнателно да се лиши от сън, за да излееш душата си? В края на краищата това те доближава по настроение, по чувство до онова, което Яворов е преживял в стихотворението „Нощ”. Никога няма да забравя безсънието на Пеньо Пенев. Пожела да прекара една нощ сам в музея. „Искам, казва, да общувам с Яворов!” „Бе, Пеньо, казвам му, у дома има седем легла. Ела да се наспиш като хората.” „Не, отговаря Пеньо, искам да общувам с Яворов, разбираш ли? Ще легна на скамейката, ще си приказвам с вятъра, ще ми бъде по-добре”. И наистина Пеньо прекара една безсънна нощ в градината на музея. Тогава, може би, са дошли интонациите на поемата му „Дни на проверка”, защото наистина тя може да се сравни с Яворовото стихотворение „Нощ”.

-  Става ясно, че работата Ви в музея, докосването до Яворовия въздух, всичко това Ви създава една емоционална атмосфера, която води до емоционално съвършенство. Може би, това е крайъгълния камък на Вашия емоционален стих?

- С риск да бъда тривиален, ще Ви кажа, че стихотворението винаги се е създава от нещо, което е разтърсило автора, което го е развълнувало до такава степен, че той вече няма мира ако не го напише. Веднъж се връщах уморен от музея и видях на пътя захвърлена една свежа роза, още неомачкана, неувяхнала. Кой е намерил сили да хвърли тази роза? Взех я. Стана ми мъчно. Може би някое момиче е преживяло нещо трагично и е хвърлило розата. Обзе ме едно странно чувство. След това в музея седнах пред старата „Ерика” и тази роза стана моя позиция. „Само гледай цветето - не го откъсвай! Ако е хвърлено, сложи го в твоя стих! Дай на птицата поне една трошица! Ако е мъртва, епитафия й напиши!” Стихотворението може да стане само ако дълбоко се преживее. Има случаи, когато стихотворението се пише за няколко минути. Има моменти обаче, когато то с години може да стои в гнездото на душата. Рецепта няма.

————–

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.