Любомир Духлински

БАЛАДА

Навярно е трудно човек да забрави
на първата младост далечния зов.
В градината тихо проплаква китара,
далечен глас пее за нещо било.

Китарата шепне все по-тихо баладата.
Дали вече старите струни заглъхват?
Сякаш съм стигнал на живота оградата.
А нещо отдавна било все още търся.

АРЛЕКИН

Когато свещите угаси мъгливото утро
и в просъница затанцува светлината,
умората пак ще прегърне раменете ти
и ще се върнеш във дневната приказка.
С нежелание надяваш отново маската,
от комата на нощта трудно изплуваш.
А самотата на деня става все по-остра.
Сам си и ще си все по-сам със себе си.
С жестоко постоянство се нижат годините.
Никой не се интересува кой си под грима.
Смаляват се безмълвни пространствата.
Сутрин е, време е да си наденеш маската.
И пак си Арлекин! Едва ли някой се пита
какво бие в гърдите и какво е в душата.
Размазват сълзите под маската грима.
Дали днес ще е от вчера по-истинско…

БЛАГОСЛОВИ МЕ

Благослови ме, когато си тръгваш.
Сама ще намериш пътя без мене.
Вдигаме за сбогом празните длани,
в които любовта тъкмо се стопляше.

Да не опитваме да будим призраци,
а да си тръгнем. Без поглед през рамо -
на кого ли са нужни още лъжи.
А и аз не съм сам. С мене е Зимата.

ВЪЛЧА ПЕСЕН

На Александър Маршал

На другия бряг на реката
отчаяно вият вълчетата.
В непрогледната нощ -
писък на жертвата.
Вълчицата беше убила
най-тлъстото агне
в кошарата.
И ловците на другия ден
нарамиха пушките.
Откриха сред
белите камъни
на речния бряг
дома на вълчицата.
Запалиха тор от кошарата
и острият пушек измъкна
звяра от дупката.
И я застреляха - нея,
злодеят, посегнал на агнето.
И никой не чу
как жално скимтяха
осиротелите
слепи вълчета.

Майката искаше само
да нахрани децата си.

ВЪПРОС

На прозореца,
свито на кълбо,
се гуши времето.
Какво друго може
да направи то за нас?
Въпросът все още
търси отговор.
А неоседланите коне
цвилят и искат
да препускат.
И хукваме
в наивното
пространство,
защото няма къде
другаде да идем.
Безтегловните
ни сенки
приемат похвалите
и клеветите с безразличие.
И любовта е подаяние…
На сутринта
забравено е всичко.

ВЯРА

В ума ни - хаос.
Все още вярваме
в наивната мечта,
че днешният живот
разбира себе си.
От мирозданието,
че сме още част.
Все още се надяваме
на мъдростта
на заснежените дървета,
че ще им повярваме -
в някой ден, когато
за мъдростта
узреем…

ГНЕЗДОТО НА КОСОВЕТЕ

Гръмотевици избухват в светлина.
Градината празнува лятна буря.
Вятърът, засвирил остро в клоните
нелепо преобърна птичето гнездо.

Разлетяха се яйцата на косовете
като прокълнато, летящо зло.

ДВОРНОТО КУЧЕ

През тънката ограда без страх
и през нощта, дори през деня,
идва някакво мърляво куче -
песът иска да обядва със нас.
Споделете с него паничката
и вашата бедна, постна храна.
То, за беда, не разбира, че тази
паничка отдавна е празна.
Как да му кажа на кучешки,
че днес няма да има за него?
Дълго слушам воя на кучето.
То - измамено, мокро и гладно,
със скимтене ме вика на двора.
И имаме дълга дискусия с него -
въпроси за ада и рая обсъждаме.
Въздишайки, влачим веригата
и маркираме мимоходом оградата.

ДЕМОКРАЦИЯ

Зад нас са изгорените мостове.
И върхове, които не превзехме.
И бързеи, които не преминахме.
Няма връщане, ни път обратен.
Пред нас е само дълга тишина.
И сивотата на безвремието.
Не полетяхме в стръмното небе.
Не ни достигнаха крила, защото
някой твърде рано ги попари.
Други по-приспособени бяха -
по-стръвни и от хищни зверове,
каквито вълците са във гората -
глутница по дирите на жертвите.

Зад нас са изгорените мостове …

ЧАСЪТ НА СТРАШНИЯ СЪД

Утре ще е часът на Страшния съд.
Утре ще се броим до Божия трон -
кой ще е отляво, при грешниците
и кой отдясно, при праведните.
Ще ни запазят ли от предателства,
лъчите изтляващи на диви надежди -
надеждите, които все още живеят
и умират без вик, но и без стонове.
И светът се спира на кръстопът -
да не би да се спъне във нищото.
Дали всичко е свършило? Макар
да цари в света неразбираемост,
ние пак строим Вавилонските кули.
И всеки иска да се качи още по-горе,
едновременно да е надежда и отчаяние.
Няма да свърши на лъжите коварството.
Кръстът, който влачим, ще е все по-тежък.
С отразена светлина ще блестят върху нас
чуждото щастие, любовта на началото,
пътищата, които не стигат до никъде -
просто не искам още да губя от Времето.
Стрелките на часовника нека да спрат.
Ако ли не, утре е часът на Страшния съд.

ЕСЕН

Есента - мълчалив Левитан -
безшумно наметна гората
със златно червената мантия.
Стихва шум. И заспива земята.
Есента - опърпана циганка,
знаеща много неща за света
сви своите златни одежди -
закъде ли чак толкова бърза?
Есента неусетно си тръгва,
сребристите сенки мълчат,
все още горе небето е синьо,
но са голи и сиви тополите.
Бавно поклащат се клоните
и леко помахват за сбогом.
Есента си отива, обещава ни
да се срещнем пак догодина.
Изпука клонче, разбудено
от леките стъпки на зимата.
Идва тя, девствено бялата,
със цветя по прозорците.

ЕСЕННА СОНАТА

Есента се промъкна някак нечакано.
Стъпва тихо - ароматна и старомодна -
девица, сменила младостта си за злато.
Обещава ни, че може би още от утре
ще забравим завинаги старите грешки.
Ще пием новото вино със лудия вятър.
По пътеката, която води към зимата
лековерни листа се въртят и танцуват.
Падат под нозете ни и умират, но все пак
те не са мъртви. Може би ще се наведе
и ще ги събере минувачът самотен…

ЗА СТАРАТА ЛЮБОВ

Забравена пътечка ни отвежда
сред горчивината на бадемите.
Суетната надежда се завръща.
И старата прибързана любов…

ЗАВРЪЩАНЕ

Добре дошли обратно, думи.
Все ви нямаше, проклетници.
Минаваха сезони и години,
а вие бяхте толкова далече.

Добре дошли сега, но вече
нямам какво да кажа с вас.

ЗАЕМ

И ставаме все по-тъжни,
но и по-лесни за разбиране.
И всичко, което някога
назаем ни е дадено от Бога,
каквото и да кажем днес
ще трябва вече да се връща.

ЗЕМЯТА НА ДЕДИТЕ НИ

И защо ни е галактическата далнина,
щом стоновете на Родината не чуваме?
Не ни облъхва и духът на родната земя -
винаги предубедени и неблагоразумни.
Защо в екстаза на космическия взрив
и тези звездни дупки с черни пламъци
не долавяме гласа на мъничката ни земя,
в която чакат да се преродят дедите ни…

ИЗМИСЛИЦИ

Как да се справим със страха си?
Понякога това са просто глупости.
Няма за какво да бъдем благодарни.
Ядно да корим съдбата - още повече.
Каквото трябва, всичко е направено.
И ненапразно дъждовете цяла нощ
клюкарстват за измислени тревоги.

Дъждът се моли, зло и тихо плаче.
И прошка не намираме за себе си.

ИЗПОВЕД

Недопита, бутилката
дреме на масата.
В нея затворен
е огънят.
И болката.
И дребнави обиди.
И грях.
Дори покаяние…

КАКТО В НАЧАЛОТО

Душа, мечтаеше, но не се сбъдна мечтата ти.
Няма за теб нито подслон, нито пристанище!
И затова е толкова остър и толкова яростен
зимният вятър, който ни връща в началото.

КАМЪНИ В ПАЗВАТА

Такива ни направи
времето -
все по-ядовити
и по-зли.
Гледаме се
под вежди,
готови за
предателство.
Дори когато
тръгваме на пир,
за всеки случай,
носим камък
в пазвата.
Ако не го използваме -
какво пък -
ще го върнем
пак в градината.
Може пък друг
да го използва.

КРАЯТ НА ЗИМАТА

Плахо се завръщат птиците
в гнездата, ледени от зимата.
Гарван обяви победоносно,
че пролетта се е завърнала.
Днес мога да се влюбя в теб,
но ме е страх да не избързам.

И като че ли май това е всичко.

КУКУВИЦИ

Колко далече успяхме да стигнем
през мъглите, през воя на бурята.
Да прекрачим в сърцето на болката.
А в душата остана само горчилка.
Някъде там, под вечните борове,
да поседнем за миг преди тръгване.
А може би не е късно и да запеем
една отдавна позабравена песен?
Вече едва ли си спомняме думите.
В тях се разказваха прости неща -
за нещо, за мене, за теб и за нас.
Песента на самотните кукувици.

КЪСНО ЛЯТО

А лятото си тръгва късно -
като последна милостиня.
Прелитат водни кончета
и вярват, че това е подаяние.

МИЛОСТ ЗА СВЕТА

Природата, осакатена, стене.
Изчерпан е агонизиращия свят.
Дори не чуваме вика за помощ,
отблъскваме все по-равнодушно
ръката, протегната за милост.
Във сивото, високо в небосвода,
витае вече само шепа черен сняг,
ръба на рая е пулсираща мъгла.
Светът край нас е все по-празен
и в несъгласие със себе си.

МИНАЛО

Не може да ни преведе през този
скучен, дълъг, многословен дъжд
представата за щастие, защото
все още не сме разбрали всичко.
Не всичко сме забравили. Мълчим.
И се разделяме почти приятелски …
Река и дъжд, и мокри разстояния.
Дълго минало, където нас ни няма.

МОЖЕ БИ НИКОГА

Всичко започва
с думите.
Несъмнено е.
Любовта е суетна.
Тя е беда,
но и щастие.
Излитане,
полет в небето.
И толкова.
Надолу - без парашут,
всичко е толкова просто…

Всичко започва
със думите.
Останалото -
по-късно.
Може би никога.

МОЛБА

Съдба, не бързай със годините ми.
Да продължават още - чак до залеза.
Не спирай още есенните дъждове
и майските черешови виелици.
Все още юни да звъни в градината,
глухарчето да вее бялото си чело,
люляк да бушува под прозорците
и луди гълъбите да кръжат над него.
Имам за какво да съм все още тук -
да разкажа каквото беше и не беше.
Съдба, не бързай със годините ми
и подари ми още малко време.

МОЛИТВА

Запази, Време, тези, които обичам,
не позволявай да се разпадне света.
Ще те благославям днес и завинаги
с най-съкровените думи в сърцето.
Време, запази ги. Не позволявай
на човешкото зло и на земната скръб
да ни помрачават най-светлите дни.
Дни, които остават, за да сме заедно.
Благослови им житейските пътища.
Пази ги, Време, пази. Пази ме и мен.
Още не съм готов за раздялата с тях.
Дай ни, Време, преди снежните дни
още миг да остане от топлото лято.

МОЯТА РЕКА

На село Лесичери
с цялата ми любов

Край моята река
където Господ
къпеше конете си,
където вярвах
във вечността, защото
все още имах право на това.
Тя беше център на земята.
Портата към тази
обетована земя
бе сплетена от клони.
Където детската тъга
по изоставено гнездо
и ласката на вятъра
предопределяше съдбата ми.
Където цветя и билки
ухаеха през зимата
и бяха себе си.
Конската подкова
беше сърп от светлина.
Сълзите -
лековити извори.
Където вечността се
вливаше направо във душата.
Моята река,
където Господ
къпеше конете си.

МЯСТО ЗА ПРАВЕДНИЦИ

Има достатъчно
място за праведните!
Където Бог
е близо и
пазарлъкът за рая
е неуместен.
Неуместни са и
нашите съмнения.
И страховете.
И ревността,
нарастващата болка!
Отново сме в очакване
на чудото -
дали ще се завърне
лятото.

Да сме щастливи,
сякаш се намираме
във усмирителната риза
на надеждата.

НАГРАДАТА НА ПОБЕДИТЕЛЯ

Който спечели,
нека вземе наградата.
Целият свят
е пламнал от алчност,
Всяка минута е по-ярка,
раздухвайки пламъка,
Светът ни гори,
не го угасява
дори дъжд от пари.
Все по-трудно става
да запазиш душата си.
А примката
около врата ни
е все по-стегната…

Е, който спечели,
нека да вземе
наградата.
За мен -
каквото остане.

НАЗДРАВИЦА

Наздраве за живота и смъртта…
Елена Вълкова

Наздраве! Да вдигнем чашите, приятели.
До дъно - за живота! И пак да си налеем.
И да запеем - не опело, а химна на живота.
Да го допеем, преди да ни затрупа зимата.

Смъртта, коварната, ще трябва да почака -
още горещата ни кръв бушува във децата,
а после ще тупти във вените на внуците.
До дъно - за живота! Защото сме безсмъртни.

НЕ БЪРЗАЙ, ЖИВОТ

Не бързай, живот.
Спри своя устрем
и лудия бяг на годините.
Има още толкова
неща недовършени -
недописани стихове,
жени недолюбени
недопити чаши със вино.
И неспечелени битки
със вятърни мелници.
Има толкова изгреви
за посрещане
и толкова залези
за изпращане,
толкова много поляни
с глухарчета.
Не бързай, живот.
Има още толкова
неща за живеене.

НЕБРЕЖНИ ДУМИ

Огромен свят, оплетен в намерения -
той беше и възнамеряваше да бъде…
А ние бихме искали да поговорим
за времето, да си простим обидите.
За паметта, която някак си успява
бързо и небрежно да забравя всичко …

НЕВЪЗМУТИМО

Какво още ще ни
вземе съдбата?
Зимното слънце?
Или щедрата есен?
Любовното лято
с изпепеляващо
жарко дихание?
От невъзмутимост
светът е обгърнат.
И забелязах -
само за себе си -
полета на
изплашени щъркели.

НЕНУЖНО ИЗВИНЕНИЕ

Поглеждаме живота във очите
и си признаваме, че не успяхме…
В края на нощта се реят сенки.
Безцелни, сякаш бъркат времето.
Сякаш няма повече големи цели -
неразличими са през поколенията.
Различни са посоките на времето.
А зад оградата - умора, недоверие.
Стихове, нахвърляни съвсем набързо.
Тайно вярваме, че с тях ще ни запомнят.
Без лъжата на ненужни извинения
и истината на неоправданите надежди…