Павлина Павлова

Исторически роман - откъс

* * *

Събитията се развиваха мълниеносно.

Беше назрял моментът да се вдигнем на въстание и след като татко вече не можеше да ни поведе, а цар Петър беше мъртъв, начело застанахме ние, синовете на комит Никола - Давид, Мойсей, Аарон и аз.

Все още остана свободна западната половина от огромната ни империя и трябваше да решим как да бъде управлявана. След като нямахме цар, след като повечето от приближените до двореца бяха убити или отведени в плен, трябваше да изберем кой да поеме управлението. За престола се търсеха потомци с благородна кръв и такива бяхме само ние - Комитопулите на Никола.

Да, бяхме загубили Преслав, престолнината ни, но това не означаваше, че цяла България е покорена. Бяхме се оттеглили на запад от Истър и от Струма, откъдето се готвехме да нападаме и освобождаваме нашите крепости.

Най-важните, останали свободни, бяха Средец, Охрид, Девол, Битола, Скопие, Воден, Струмица, дунавският Белград, Ниш, Браничево, Бдин, Велбъжд, Перник, Щипон, Белград до планината Томор, близо до Адриатическо море в югозападна посока от Охрид.

Бяхме си възвърнали и някои стари български крепости отвъд Дунава.

Долетя скръбна вест - княз Светослав бил нападнат и убит. Печенегите го причакали на Днепровските прагове, където знаели, че русите ще слязат на брега, и го убили. А техният Хан Куря, по подобие на нашият прославен Каназ у  Биги Крум, си направил от черепа му бокал за вино - както бокалът от черепа на Никифор. А уж имаха военен съюз!

Опасно място беше царският престол, а защо толкова много хора искаха да седнат на него?

И вестта за още един династичен брак - между дъщерята на Роман ІІ Теофано и наследникът на Отон І - Отон ІІ прелетя между Константинопол и Магдебург. Йоан Цимисхий добре си подсигуряваше спокойствието. Сега на италийските земи щеше да настане мир, който да даде възможност на Цимисхий да хвърли всички сили срещу нас. Надеждата ни беше единствено във Фатимидите, които нямаше лесно да преглътнат падането на Алепо и Антиохия.

А император Йоан Цимисхий този път бе повел армията си на изток, към Северна Месопотамия.

На първо време трябваше да си подсигурим мира на запад, затова Давид и Мойсей използваха Великденските празници на 973 г., за да посетят германския император Отон ІІ, коронован за трети император на Свещената Римска империя, да му поднесат обичайните дарове и го запознаят с фактическата обстановка. България съществуваше, България беше свободна, но вече имаше нова столица и нови мъже, които временно заместват пленения ни цар.

Мисията бе завършила успешно - императорът бил любезен и това щеше да ни даде възможност да се заемем с вътрешното възстановяване и подготовка за война с ромеите. Защото трябваше да си върнем отнетите земи, дължахме го на поробените хора, които бяха останали там.

Това даде повод на Давид и Мойсей да ни разкажат любопитни истории за папски войни в самото сърце на Рим. Ние се чудехме на патриаршеските нагласи, а там били къде-къде по-войнствено изобретателни. Последните бяха сързани с Лъв VІІІ, който само в рамките на един ден от обикновен мирянин трябвало да бъде ръкоположен в шест последователни църковни чина, преди да се пристъпи към избора му за папа? Колкото и да звучи невероятно, случило се е, макар и в пълен разрез с църковните канони. Но…, радостта му била кратка. Щом Отон І и войската му напуснали Рим, по петите им препуснал папа Лъв VІІІ, понеже предишният папа Йоан ХІІ се завърнал и римляните признали него, а той свикал нов църковен събор и анатемосал “антипапата” Лъв. Скоро Бог или дългата ръка на Отон І въздала справедливост - докато папа Йоан ХІІ една нощ се забавлявал с жената на свой мирянин извън стените на Рим, някой го ударил силно с камък в слепоочието, вследствие на което той починал осем дни по-късно. И тогава римляните избрали нов папа - Бенедикт V-ти.

Само дето това никак не се харесало на Отон І. Той се отправил към Рим, но портите на града били затворени за него. Наложило се да го обсажда и превзема, а след това на пореден църковен събор Бенедикт V бил свален и на престола на Св. Петър императорът отново сложил своя избраник Лъв VІІІ.

Има-няма осем месеца след повторното му възкачване на светия престол, папа Лъв VІІІ взел че починал. Римляните пак поискали да си върнат Бенедикт V, заточен в Германия, но и той внезапно се преселил на онзи свят. И тогава последвали пет месеца задкусилни борби, но с препоръката на император Отон І новоизбраният папа се нарича Йоан ХІІІ.

Толкова за папските войни. Защото те са по-ожесточени и от нашите с Василий. Ние поне го правехме явно на бойното поле, а те - с помощта на отрова, на тайни заговори, на предателства и убийства по всевъзможни начини.

Все пак Йоан ХІІІ на Коледа 967 г. короновал сина на Отон І - Отон ІІ - за съимператор и с него братята ми бяха установили първи надежден контакт при посещението си в Мемлебен.

А Йоан Цимисхий очевидно нямаше лесно да се откаже от нашите завоювани територии, защото веднага беше започнал да заселва около Филипопол еретици-павликяни и арменски военни формирования със семействата им от областта Дерджан. Но и едните, и другите, бяха прочути със своята храброст, както и с грабежи, и това нямаше как да не ни тревожи.

Научихме, че Цимисхий е претърпял тежко поражение в Амида.

Време беше да поведем България към свободата. Законните съимператори Василий ІІ и Константин VІІІ вече бяха пораснали и скоро и те щяха да предяват претенции за повече власт.

И за да бъде всичко законно свикахме Народен събор - като поканихме болярите и духовниците.

Мъдрият татко Никола от малки ни беше възпитал в братолюбие. Насърчаваше ни да си помагаме, да се браним заедно от хора извън семейството. При всеки удобен случай ни разказваше за нашите предци, за да имаме техния горд пример.

Тази здрава връзка помежду ни пролича, когато Съветът на Великите боили взел решение да повери на батко Давид, като най-старши от синовете на Комит Никола, управлението на държавата. Тогава той им рекъл, че приема, но само ако подели властта с братята си.

Такова нещо досега не се било случвало - четирима да са начело, затова им трябвало време да го обмислят. Допитали се и до Болярския съвет. Тогава великият боил Праджо, като най-уважаван, отсякъл:

“Щом така иска, да бъде! Ако четиримата си имат доверие, дори е по-добре за царството ни. Сега се нуждаем от мъже с лъвски сърца!”

Така всички гласували да ни поверят властта.

Боилите (първенците) и багаините (военачалниците) се деляха на велики и мали. Великите боили бяха шестима и участваха в Съвета на Великите боили, който решаваше най-важните за държавата въпроси. Най-високопоставените боляри участваха в Болярския съвет - Синклита. Тези два съвета - на Великите боили и Болярският съвет играеха голяма роля при управлението и бяха в помощ на царя.

Всички бяха единодушни, че няма по-подходящи от синовете на комит Никола, все пак бяхме от царското семейство. Ние нямаше да бъдем царе, защото царят ни беше жив, но поехме неговите задължения.

И пак тогава бяха утвърдени традиционните за управлението ни титли като кавхан, върнаха и българската данъчна система, която е много по-справедлива от ромейската.

След като ние, четиримата братя Комитопули, бяхме избрани законно да управляваме България след падането на Преслав, трябваше да се заловим здраво за работа, за да възстановим изгубените територии и престиж.

За да можем по-резултатно да ръководим държавата, с братята ми си поделихме управлението така: Давид пое Тесалия и Южна Македония, като се установи в Костур и в Преспа. Мойсей се установи в Струмица, на него разчитахме да охранява нашето Беломорие. Аарон пое Средец, като трябваше да не допуска ромейски войски да настъпят на северозапад от Адрианопол и Филипопол - в посока на Белград. Аз пък поех управлението на темата “България” с център крепостта Скопие.

Но това разделение беше само за удобство - всички заедно се заклехме да се борим за освобождението на изгубените български земи.

Бях сигурен, че нашето време ще дойде. Затова се въоръжавахме, затова провеждахме тренировки с мъжете и се готвехме.

Бяхме се оттеглили в западната половина на империята ни, решени на всичко, за да запазим на първо време нея, след което да пристъпим към отвоюване на заграбеното от ромеите. Средецката област беше най-обширната в царството. Свободни бяха крепостите Воден, Битола, Охрид, Дебър, Скопие, Враня, Струмица и околността, на север Белград, Ниш, Браничево, Бдин и други на север от Дунава, както и в земите около Средец - Велбъжд, Перник, Щипон.

Решихме да разширяваме териториите си като се насочим към Воден, Сяр, Драма и Кавала.

И тогава дойде новината, че Цимисхий отново е навлязъл в Месопотамия (земите, разположени между реките Тигър и Ефрат) и се насочил към Армения - но се оказа, че не е искал да я напада, а да сключи военен съюз с арменския цар Ашот ІІІ.

С братята ми много се разгневихме. Мама Рипсимия беше дъщеря на арменския цар Ашот ІІ Железни от рода Багратуни, от който е сегашният цар. Но хитрият ромеец ни беше изпреварил и вече нищо не можехме да предприемем.

След постигнатото споразумение и 10-хиляден военен корпус, предоставен му от Ашот ІІІ, Цимисхий започнал да жъне победа след победа - владетелите на Мартиронопол, Амида и Мосул признали ромейското господство и се задължили да му плащат ежегоден данък. Носеха се слухове, че с помощта на арменците той разрушил над 300 градове и крепости, преди да достигне до околностите на Багдат. Ала липсата на храна и вода го отказали от плановете му да превземе приказния град. Но пък се завърнал в Константинопол, водейки тълпи от пленници и обоз, натоварен с невиждана плячка.

И през 975 г. Цимисхий предприе нов поход, последваха нови завоевания, победният му поход продължил към Емеса, овладял е Баалбек и достигнал до Дамаск.

Но при нас долетя на крилете на вятъра добрата новина, че българите в Тесалия, Епир и Пелопонес, водени от някой си Балдо, са се вдигнали на бунт срещу Империята.

Това беше знак и ние да им се притечем на помощ. Значи нашите братя също не приемаха пораженческото поведение на Борис ІІ и искаха да отвоюват свободата си. Моментът беше удобен, защото Йоан Цимисхий беше ангажиран с внушителни военни действия далече от нас.

Победният ход на армията му продължил през Тивериада, Назарет, Кесария, Бейрут, Сидон… Всички те също признали властта му и се задължили да му плащат ежегодни данъци.

Най-голямата му победа беше завладяването на първата столица на Арабския халифат Дамаск, който отворил портите и му дал откуп от 40-хиляди жълтици, които Цимисхий раздал на войниците си. А той сложил ръка върху меча на Мохамед - една от най-ценните мюсюлмански светини. За съжаление радостта да притежава този трофей била кратка - арабите пленили Никита Халкудес и за да го освободят Фока трябвало да им върне меча на Пророка.

Мощта на Римската империя растеше, а това не беше добре за нас.

Във всеки от завладените и покорени градове Цимисхий оставял ромейски гарнизон, като намерението му било на следващата година да завърши покоряването на цяла Палестина.

Раждането на Локсандра беше станало, докато бях на поход. Получих кратко известие от Агата, че отново съм станал баща на момиченце. Без нито една мила дума за мене…

И скоро потеглих към дома, за да се запозная с дъщеря ни.

* * *

Моето малко юначе отдалече ме забеляза и се втурна устремно да ме посрещне. След като го вдигнах високо и завъртях в кръг, го пуснах обратно на земята, а той нетърпеливо ме запита:

- Татко, нали аз съм батко на Йоан?

- Може да се каже - усмихнах се и го погалих по меката като пух косичка.

Гавраил Радомир се нацупи:

- Искам да знам!

- Да, ти си му батко. Роди се цели седем дни преди него.

Усмивка грейна върху устните му и той се затича към седналия върху гърба на дървено конче Йоан Владислав.

- Аз съм ти батко! Аз съм ти батко!

Йоан се изхлузи от гърба на коня и го прегърна:

- Добре, батко си ми. Хайде да си играем.

- На какво?

- Ти кажи. Батковците знаят всичко.

- Да се надбягваме. Който пръв стигне до беседката, ще има право да си сложи шлема на татко.

- Той ще разреши ли?

- Разбира се! Нали ми е баща!

Двамата се втурнаха в надпревара към беседката, а аз тръгнах подир тях, за да поздравя седналите там Агата, Йоалита, племенниците ми Екатерина и Мария и техните прислужнички.

Каква идилия цареше тук, далече от кръвопролитни битки, от тежки преходи, от проблеми с изхранването на войската и добитъка, от събиране и опазване на реколтата, защото и през зимата трябваше да има храна за всички…

Бурната пролетна зеленина се надигаше отвред и светът ставаше красив и вълнуващ. По поляните разцъфваха пъстри цветя, а в гората след всеки дъжд израстваха гъби.

На толкова много неща ме бяха научили мама и татко, баба Ясмина и батковците ми, както и моите учители, за което съм им благодарен и до днес. Ала никой не беше ми казал, че е особено важно да живея заради неща, които повечето хора дори не забелязват. А аз не само ги забелязвам, но им се наслаждавам всеки ден и нощ.

Обожавам миговете на изгрева и никога не пропускам да зърна чудото, когато Слънцето разсича тъмнината и ни облива със своята животворна светлина и топлина…

Ала това не означава, че по-малко обичам миговете на залеза, когато облаците се багрят причудливо, а природата се смълчава и готви за сън…

Никога няма да се наситя да гледам и звездното небе - уж толкова еднакво, а не е, защото звездите “пътуват”, някои се откъсват и политат към нас… Тогава ми се струва, че съм съвсем сам на Земята и ми се иска да мога да протегна ръка и да срещна друга една, която да откликне с любов. Това би ме направило неизказано щастлив…

Ами удоволствието да си набера дъхави горски ягоди… да пия от кладенче ледено-студена вода… да наблюдавам играта на катерички по дърветата… Да почувствам предаността на моя кон и кучетата ми, които ще са ми верни до гроб…

О, има още безброй дреболии, за които не се замисляме, но без които бихме били по-тъжни и по-самотни…

* * *

Упорството ни даваше резултат, духът на хората беше приповдгнат и всеки  - от най-богатия до най-сиромаха се включваше с каквото може с едничката мисъл за  свободата на отечеството ни. Денонощно се изработваха шлемове и ризници, саби и мечове, щитове, резервни стрели, копия за мятане…

Вече бяхме готови да започнем борба за връщане на отнетите ни земи. Затова се събрахме в Средец да обсъдим съвместните ни действия.

Прегърнахме се с батковците ми и веднага се почувствах много по-уверен в успешния завършек на замисленото.

Батко Давид пръв заговори:

- До днес всеки направи не само каквото се очакваше и изискваше от него, но и много повече. Сега искам всеки от вас да се изкаже как вижда нещата от своя гледна точка. Да ги осмислим, да преценим силите си, резервите, с които разполагаме… Едва тогава ще започнем да чертаем изхода.Нека видим кой с колко войска разполага. Ти, Мойсей?

- Близо десет хиляди.

- Аарон?

- Тринайсет хиляди с на Кракра.

- Самуил?

- Моите са над петнайсет хиляди.

- Браво, много добре. И всички са въоръжени, нали?

Закимах енергично:

- Всички са въоръжени и дори разиграваме стълкновения като истинските. От тях 500 са с ризници, 1000 с каски, имам и близо 200 ризници за коне!

- И аз имам около дванайсет хиляди. Сега е моментът да се обединим и да ударим Тесалия, Епир и Пелопонес. Йоан Цимисхий е предал Богу дух и е започнала гражданска война.

- Как е починал, беше в цветущо здраве? - поинтересува се батко Аарон.

- На 11 януари, бил е отровен… В Тесалия и Епир вече са се вдигнали на бунт поробените ни братя, водени от Балдо.

- Тогава да не губим време!

- Кога и къде ще се съберем?

- Ще ги попилеем!…

Всички бяха опиянени от новините и от представата, че най-после оръжието ни щеше да влезе в употреба.

Какъв късмет за нас, че управителят на Месопотамия Варда Склир се разбунтувал срещу младия император Василий ІІ, обявил се за император и дори изпратил сина си, начело на силна армия, за да подготви обсадата на Константинопол. Добра новина, от която трябваше да се възползваме.

А ето как се стигнало до кончината на Цимисхий.

На връщане към Константинопол, минавайки през Киликия, бил възхитен от плодородието на тези ромейски земи и се поинтересувал кои са собствениците на именията. И за всяко получавал един и същ отговор: на паракимомена Василий, който в момента, в качеството му на императорски адютант, заемал длъжността председател на Сената и пръв министър в държавата. Това никак не се харесало на Цимисхий, защото Василий бил незаконороден син на император Роман Лакапин, който му помогнал още по негово време да се издигне до най-високите стъпала на държавната йерархия. Цимисхий бил възмутен и изразил недоволството си, че докато войниците му проливали кръвта си по бойните полета с мисълта, че го правят за величието на империята, в същото време един презрян евнух и незаконороден императорски син посредством злоупотреби трупа несметни богатства… Та нали при тези постоянни войни, които водел императорът, и отсъствието му от столицата, на практика империята я управлявал именно евнухът Василий, служил преди него на трима императори и спомогнал за неговото възкачване на престола…

Разбира се, намерил се доносник, който веднага съобщил на евнуха Василий в Константинопол, че нищо добро не го чака. Ала Василий взел мерки. Изпратил нарочен виночерпец и когато императорът спрял в Никея, където се отбил в имението на роднина на Василий, му било сипано вино с бавно действаща отрова. И на сутринта императорът не можел да стане от леглото. Почувствал близкия си край, Цимисхий наредил незабавно да бъде пренесен в Константинопол. На 11 януари 976 г. Цимисхий издъхнал веднага, щом се завърнал в столицата - според едни слухове бил починал от коремен тиф, но друг упорит слух разнасяше, че е бил отровен от Василий Лакапин.

Така престолът беше освободен за 20-годишния първороден син на Роман ІІ - Василий ІІ. Зад него веднага застанал евнухът Василий, който вероятно се е надявал, че и при новия император всичко ще продължи постарому, но…

Оказало се, че има и друг претендент за престола.

Генерал Варда Склир - способен пълководец, който по времето на Фока беше разгромил войските на Светослав при Аркадиопол, а в началото на царуването на Цимисхий бе потушил бунта на Лъв Фока в Мала Азия. Варда Склир беше и много богат поземлен собственик на обширни имения в Мала Азия. Та нали още докато беше жив Цимисхий, Варда Склир правел опити да го свали от престола, но бил разкрит и осъден на ослепяване. Оказало се, че в последния момент, заради старото им бойно другарство императорът го помилвал и му поверил главното командване на малоазийските войски, като доместник на източните схоли. Пък и беше женен за сестрата на Йоан Цимисхий, нямало е как да откаже на нея.

Поради тази причина той беше потенциална заплаха за евнуха Василий - пръв министър и председател на Сената, който веднага след смъртта на Цимисхий отнел командването на Склир и го назначил за началник на една новосъздадена гранична тема в Месопотамия - колкото е по-далече от двореца, толкова по-добре. Само че Склир прозрял каква е целта на това преназначение и като събрал войските си, се провъзгласил за император. След което заловил императорските бирници и други финансови чиновници и конфискувал намиращите се в тях пари. Така през лятото на 976 г. потеглил от Месопотамия, начело на армията, към Константинопол.

Евнухът Василий наредил всички войски, верни на новия император, да се съберат при крепостта Лапара в темата Ликандос за отпор на самозванеца, който дал 40 дни срок да го признаят за император, иначе щял сам да завладее трона.

Първата битка между претендента за трона и неговите защитници завършила с огромен успех за Варда Склир - много от императорските военачалници още по време на сражението преминали на негова страна.

И втората армия на правителството била разбита от войските на Склир и така той станал господар на цяла Мала Азия. Било само въпрос на дни Склир да влезе тържествено в Константинопол. Но евнухът Василий се решил на последен, отчаян опит - освободил заточения на остров Хиос Варда Фока, стар враг на Склир. И като го назначил за доместник на схолите, му дал шанс да се изяви.

Така Варда Фока тайно се добрал до Цезарея в Кападокия, където събрал останалите верни на императора войници и се оказало, че те никак не са малко.

Двете войски се срещнали при Аморион, където Фока бил разбит. Последвало второ сражения - при Василика Терма в Кападокия, където претъпял второ поражение. С остатъците от армията си той отстъпил на север  и с помощта на княза на Грузия, който бил негов стар приятел, събрал голяма армия и се върнал в Мала Азия.

И третото сражение клоняло към победа на Склир, ала Фока повикал своя противник на двубой и той се съгласил. За лош късмет, Фока успял да го свали от коня, но не го ранил. Подплашеният кон препуснал сред войниците на Склир, те помислили, че е убит и хукнали да бягат. А самият Склир с шепа верни хора успял да се спаси и приюти при арабския емир Ал Омар. Така въстанието пропаднало.

Комитатите ни бяха намалели: най-големият и пръв по значение си оставаше Средецкият комитат. Следваха Скопският, Бдинският, Белградският, Деволският или както го наричаха Кутмичевски. Във всеки от тях от две години се вършеше трескава подготовка за момента, когато щяхме да се изправим срещу ромеите и да си възвърнем отнетите наши крепости.

И този момент настъпи.

Гражданската война в ромейската империя започна за едни очаквано, за други - изненадващо. Аз бях сред онези, които я предвидиха, още когато Йоан Цимисхий седна на трона в края на 969 г. Новината, че е предал Богу дух ни свари готови за този момент.

Но и ромеите от гарнизоните, оставени от Цимисхий, не седяха със скръстени ръце. Балдо скоро паднал убит, а неговото място се заело от местните първенци Петър и Боян, които влязоха във връзка с нас, за да можем да си бъдем полезни едни на други. Така заедно започнахме да гоним ромейските управители от градовете, а хората с радост признаваха властта на Комитопулите - синовете на комит Никола.

Бяха заловили стратега на Воден и в него намериха списък с управителите на новосъздадените административни области - те се числяха към вторите по ранг и бяха: дукът на Солун, дукът на Одрин, стратегът на Тракия и Йоанопол, стратегът на Стримон и Хрисава, стратегът на Солун, стратегът на Драч, стратегът на Другувития, стратегът на Евксинтски Понт, стратегът на Лариса, стратегът на Едеса (Воден), стратегът на Берое, стратегът на Нови Стримон, стратегът на Дръстър, стратегът на Западна Месопотамия.

Всъщност новата ромейска административна структура беше следната:

* Стратегия Месемврия с пръв стратег Никола, императорски протоспатарий;

* Стратегия Берое в Северна Тракия начело с протоспатарий Андроник, стратег на Берое;

* Стратегия Филипопол, включваща части от Северна Тракия и Родопската област с пръв управник Константин Петър, императорски протоспатарий и стратег на Филипопол;

* Стратегия Нови Стримон, разположена между Рупелското и Кресненското дефиле със стратег Стефан, императорски протоспатарий;

* Стратегия Другувития, простираща се северозападно и северно от Солун, поверена на Исак, императорски протоспатарий и стратег на Другувития;

* Стратегия Тракия и Йоанопол, от двете страни на Балкана, включваща части от Северна Тракия, източните разклонения на Хемус и областта около бившата българска столица с пръв управител Петър, императорски протоспатарий и стратег на Йоанопол;

* Стратегия Илиупол, около старата българска столица Плиска, ръководена от Катакалон, императорски протоспатарий и стратег на Илиупол;

* Стратегия Доростол, обхващаща Североизточна България по двата бряга на Дунав, управлявана от Лъв Саракинопул, императорски протоспатарий и стратег на Доростол;

* Катепанатът Месопотамия в източните отвъддунавски земи между Дунавската делта и река Днестър, част от който е стратегията Западна Месопотамия.

Като обсъдихме документа с братята ми стигнахме до извода, че това раздробяване на множество административни единици не беше случайно, защото във всяка от тях щеше да има или вече го имаше ромейски гарнизон и така Цимисхий си беше изградил отбранителен пояс както спрямо евентуални бъдещи нападения от варягите от север, така и от нас.

Този списък щеше да изиграе голяма роля за повдигане народа ни към непримирима съпротива срещу ромеите. Срамният позор от развенчаването на нашия цар можеше да се измие само с кръв и ние бяхме готови да се бием до последния българин, за да отмъстим и си възвърнем изконните български земи.

Тогава решихме да се разделим. Батко Давид тръгна със своята войска към крепостта Костур, откъдето щеше да реши накъде да се насочи по-напред - към Тесалия ли или към Дурацо. Батко Мойсей пое към Сяр, Аарон и аз се отправихме към Воден.

Ала късметът сякаш ни изостави. Когато Мойсей обсадил Сяр с неговата войска, уж случайно хвърлен камък от крепостта го убил на място. Дали пък е бил “случаен”? - този въпрос все повече ме измъчваше, ала така и не успяхме да се доберем до името на неговия убиец.

Още не бяхме се съвзели от загубата му, когато наемни убийци бяха причакали батко Давид в местността “Красивите дъбрави” между Костур и Преспа и той също беше мъртъв! Мир и светлина за душите им!

Остана ми само Аарон. С него бяхме по-близки, може би заради малката разлика в годините ни. Сега трябваше да се сплотим още повече и да прогоним ромеите.

Време за скръб нямаше. Защото след смъртта на императора в Константинопол и започналата гражданска война трябваше да се възползваме максимално и да си върнем заграбеното.

Настъплението ни напредваше успешно. След като превзехме Воден, се насочихме към Верея.

Преди да я обсадим, поривисто се обърнах към Аарон:

- Нека се простим преди битката…

- Да се простим, братко. Простен си и ти ми прости, ако има нещо.

- Простено да ти е!

Братска прегръдка и се почувствах много по-добре. Защото мисълта, че никога повече няма да прегърна Давид и Мойсей, беше непоносима.

Не можеш да си сигурен дали си храбър или си страхливец, докато не се озовеш за пръв път на бойно поле. Сам срещу всички противници. Не можеш да разчиташ на никого, освен на своите ловкост, умения, издържливост, съобразителност и упорство. И мъничко късмет! Едва когато битката приключи и ти не си един от мъртвите, значи си издържал изпита за храброст. Затова когато чуя някои голобради момчета да си придават важност, спирам и им разказвам какво е усещането срещу теб да са насочени десетки стрели и копия, а ти да имаш само една вярна посока: напред!

Трябваше час по-скоро да прогоним византийските гарнизони и управители от нашата земя. Вече бяхме освободили големи територии на юг, затова насочихме погледи на изток и на север.

Ред беше да си върнем Филипопол.

Филипопол беше прочут и много голям град още от древността. Крепостта се издигаше върху три хълма, като всеки от тях беше ограден от висока и здрава стена, а долу, където къщите се спускаха в ниското, беше ограден с ров покрай реката.

Стана по-лесно от очакваното. След като разгромихме ромейския гарнизон на крепостта, манихеите, които императорът бе заселил в нея, минаха на наша страна и отвориха градските порти.

Първото, което направих след битката, беше да потърся Аарон. И когато го видях, се втурнах, полудял от радост:

- Батко!

- Самуиле!

- Жив си!

- А ти ранен ли си?

- Не съм!

Братската прегръдка беше най-щастливото ми преживяване от доста време.

- Ама им дадохме да разберат с кого си имат работа! - казах гордо.

- Пленихме двама техни стратези!

- Еха, ще разменим всеки за по 500 наши пленници.

- Ако има какво да разменяме. Не видях да плениха от нашите.

- Ако не са пленили войници, ще пленят от селяните по обратния път към Константинопол.

- Прав си.

- Да пийнем медовина!

Настанихме се на сянка и ординарците ни донесоха медовина и сушени плодове, орехи.

Какво блаженство ме обземаше в такива моменти - чувството, че съм дал всичко от себе си и съм допринесъл и аз за победата над нашите врагове.

Понеже управителят - императорският протоспатарий и стратег Константин Петър не ни оказа съпротива, а се предаде, го взехме в плен. И сложихме за управител нашия таркан Шанко.

Преди да продължим, с батко решихме да се разделим. Така щяхме да бъдем по-резултатни.

Аз щях да поема на север, а батко Аарон да остане в земите, най-близо до Тракия, откъдето се предполагаше, че новият млад император Василий ІІ ще се опита да ни атакува.

Армията ми трябваше да се изправи срещу опитния ромейски военачалник Лъв Саракинопул, императорски протоспатарий и стратег на Доростол - вече Теодоропол (или Дръстър), на когото беше поверена да управлява Североизточна България по двата бряга на Дунав.

На пътя ни изникна прочутото селище Боруй - замогнал се с плодородните си ниви, които даваха богати реколти от жито и ечемик, също с лозя и овошки. А по пасбищата пасяха стада от волове, породисти крави и тънкорунни овце. Свине, патици, гъски и кокошки имаше във всеки двор.

Бързо го овладяхме и продължихме. В списъка, който заловихме пишеше, че е образувана Стратегия Тракия и Йоанопол, от двете страни на Балкана, включваща части от Северна Тракия, източните разклонения на Хемус и областта около бившата ни столица с пръв управител Петър, императорски протоспатарий и стратег на Йоанопол.

Първата ми цел беше освобождението на Преслав. Престолнината ни беше стожер, много по-голям от царска резиденция - там се намираше символът на държавността. Сега тя беше превърната в център, който да снабдява ромейската армия с провизии и въоръжения.

В далечината се очертаха белокаменните крепостни стени на Преслав. Бяха не само красиви, но и вдъхваха страхопочитание у всеки, който ги видеше. Сякаш напомняха за могъществото на народа, който населява тези земи. Защото милионите поданици на царя - князът от Бога - бяха най-надеждната жива крепостна стена, която пазеше границите на царството ни.

Оказа се, че лесно си върнахме и Преслав. Поне онова, което беше останало от него. Разрушенията бяха големи. Нито дъждовете, нито снеговете бяха заличили следите от пожара във Вътрешния град. Пленихме ромейския стратег на Йоанопол Петър и го пратихме в тъмницата. И възстановихме старото име на града.

Незабавно разпоредих:

- Издирете и доведете всички каменоделци от царството - искам крепостната стена и пораженията във Вътрешния град да бъдат възстановени по най-бързия начин.

Трябваше наново да се съгражда и събрах най-добрите майстори, за да въстановят Големия дворец, Тронната палата и Кръглата църква. Разбира се, нямаше как да възстановим липсващото съкровище от царската хазна; нито ограбените от храмовете златни и сребърни ритуални съдове, позлатени икони, кадилници и всичко онова, което беше ограбил Йоан Куркуа, родственик на император Цимисхий и прочут пияница, който бил застигнат от Божия гняв край стените на Дръстър, когато се водела битката с русите.

Засега реших да оставя за по-нататък връщането на крепостите ни Дръстър и Переяславец, както и крайморските. А и научих, че Леон Саракинопул се е погрижил за подсилването им с ромейски гарнизони, а нашите сили не бяха достатъчи, за да се изправим срещу него.