Георги Гривнев

На Христо Стайковски всичко му идеше отръки, защото го правеше от сърце. Завъдеше ли стадо, овцете му се познаваха отдалече - охранени, с чанове, с тюмбелеци, а той - с дълга и красива гега. И терзийството му се удаваше - ушиеше ли дреха, този, дето я носеше, не я сваляше, докато не се скъса. Идваха мъже от Кошница и Могилица, от Смолян, откъде ли не, да им шие потури, елеци, калцуни… И абаджия беше. Жена му Руса не ставаше от стана - и тя чевръста като него, миндили и салтамарки ще натъкми, ядиво ще приготви, кравите ще издои и млякото ще свари… Къщната работа свършва тогава, когато излезеш навън, вътре ли си, краят й се не види…

Думата на Христо Стайковски тежеше като  топуза на оня, стария кантар, на който са нанесени чертичките на килограмите и на който металната пръчка се успокоява хоризонтално, за да измери правилно тежестта. Иначе  си имаше друг, по-точен кантар  - кое е правилно, кое вредно, кое прибързано, кое забавено, кое несправедливо, кое богоугодно… Хората най-общо делеше на две - честния наричаше „прав чиляк”, безчестния - „крив”. И признаваше два храма - църквата и училището. И не само държеше на тях, но и организираше хората да събират пари, за да се ремонтират - единият храм вдига погледа към небето, другият дърпа  стъпките към хоризонта.

А дарителството  като че беше генетично заложено във фамилната история. Прародителят Стайко Тунев отделя немалко пари за строителството на храма „Света Богородица” в Джиновската махала. И Христо Стайковски, синът, го следва, като дарява лири, без да ги брои, за църквата. След много години внукът  Никола Колев ще прекара вода и съгради чешма в църквата и над чучура ще вгради снимките на баба си Руса и дядо си Христо, ще помага да излезе от печат монографията на село Чокманово в два тома, както и на много издания, свързани с родния край.

И като всеки сайбия, Христо Стайковски си построи къща - какъв мъж си, ако не си вдигнал поне една къща? Освен това си построи и мандра, и кошара. Семейството му се нарои, а стадото стигна до няколкостотин овце. И се работеше от тъмно до тъмно, не им трябваше сахат - овцете искат нагода за зимата, кравите и те, мулетата трябва да се подковат… И кучетата го следят с очи - да им хвърли нещо за глозгане. И често казваше на синовете и дъщерите:

- Няма да биете животинките. Може да ги навикате, да ги сплашите, да се посуквате… Знаете, кравата и козите са въртоглави, овцете - кротки, но всички те не заслужават тояга. С хубавко - иначе и мляко няма да спускат. То така е и с човека - подкараш ли го с тояга, най-много да стигнеш до кривата круша, до която никой не спира.

Не знаеше защо родното  село се нарича Турян, разхвърляно в четири махали. Беше чувал, че Салих ага го е кръстил, като казал: „Тука турите селото.” Обичаше си своята, Джиновската махала. Задухаше ли топлият вятър от Бяло море, беше дълбоко благодарен на Кайнадина - тоя планински масив, който се изправя срещу студените ветрове,  нахлуващи от север. Кайнадина с овчарския си ямурлук загръщаше Турян и закриляше родопчани. Стожер в семейството е Христо Стайковски. Строг към своите деца, двама синове и три дъщери, и справедлив към всички. Сетивата му бяха изострени и с наковалня, и с брус - за истината и нейните превъплъщения. Лесно различаваше реалността от измислицата, искреността от престореността, предаността от раболепието, гордостта от горделивостта… Единица мярка в материалния бит за него беше хлябът. И се кръстеше единствено пред хляба и пред иконата на Света Богородица, която грижливо пазеше в една от стаите. Беше грамотен - можеше да пише и чете и затова единица мярка в духовния му свят си остана книгата, мъдрата и интересната, към която се връщаш както се връщаш към мястото, където е хвърлена пъпната ти връв, и към спомена -  най-скъпия, най-светлия… Руса беше по-ведра, Христо - по-скептичен към околния свят. Когато запееше или играеше хоро, Руса все едно извършваше езически обичай, ситнеше стъпките си като нестинарка, радостта й бликаше като извор - тя ли беше създала хорото или друг? Христо се наслаждаваше на песента, а когато играеше на хорото,  стоейки отстрани, си казваше: „Играй, Руске, и за мене, и за тези, дето са спънати в ногите, и за тези, на които им се иска, а не могат…”

Къщата на  Стайковски отваряше врати за комити, а техните сенки дълго потъваха в гъстата и дълбока до неизбродност  гора. Беломорски спомени блуждаеха и търсеха място в паметта - слабите  избледняваха и се стопяваха, а силните излизаха напред, без да избутват незначителното, неважното. Разказваха се приказки за джинове - неясни като силуети и с грозни, подобно дяволски лица, които плашеха непослушните хлапета и ги привеждаха  в атмосфера на послушание  и тишина. Гладни вълци виеха - вятърът отнасяше воя, но събуждаше страх за животните, въпреки охраната на верните кучета.

Чедата на Христо Стайковски - Стефан и Васил, Рада, Донка и Елена наследяват най-хубавите черти на майка си и баща си. Девойките - красиви, с оная прелест, с която природата се събужда през пролетта и с която позлатява през есента дърветата и родопските била. Мъжете и те левенти, работливи, а с раменете си показваха, че планината  е по-висока  с хората си - пъргави като пролетни потоци, будни преди още изгревът да огрее приоблачните върхове,  със светли пориви - да свършат онова, които други не могат да направят.

И всяка сутрин Христо Стайковски разпределяше работата - кой къде да иде, кой да окоси ливадата, кой да изведе стадото, кой… Момичетата слушаха пък майка си Руса. Работа колкото искаш - и мъжка, и женска, и каква ли не. Всъщност некоронованата глава на семейството бе Руса, ала Христо не  предаваше мъжката крепост на властта. Но и двамата, впрегнати, заедно бутаха ралото на живота. Без някой да е „на жегъл” - единият да опъва аврам-каиша, а другият да се опира на перваза. Типична задруга, която работеше здраво и затова имаше всичко - дървените съдове бяха пълни с масло; харкомите с мляко; долапите със  саздърма… Затворено натурално стопанство с най-висока принадена стойност - сгода и любов!

В известна степен Христо беше консервативен във възпитанието на децата си. Искаше дъщерите и синовете  да свъртят семейства, ала да са до неговата стряха. Елена е хубава и със свенливостта си, и с плитките, които се спускат като два планински водопада. Това с плитките бе признак на патриархалния бит - бащата и дума не даваше да се продума Лена да си отреже плитките, да е с къса коса. „Ако си отреже косата, ще й резна главата.” Това го казваше с мек тон, колкото може би да поддържа бащиното си първенство. Но коя дъщеря и кой син слушат? Елена клъцна плитките  си и когато Христо Стайковски я видя, изгледа я с любопитство, без да я укори. Как да накърни  бащината  си любов  към най-малката дъщеря заради някаква си коса, която расте, буйно или пестеливо, независимо от волята на човека? По-голямо притеснение преживя Христо Стайковски, когато Елена се запознава с Васил от близкото  Кремене, откъдето по-късно се пресели  в Турян. Това стана на  хоро на мегдана. Наредени един до друг, но нехванати за ръце, а за една кърпа, каквато е била традицията по онова време. Но и двамата усещат топлината, която прелива от Васил към Елена и обратно.  Зърнал ги е Христо - по размяната на погледите им разбира, че се галят и че той ще е избраникът, бъдещият зет. Семейството се запъва и не я дава на пришелеца. „Ябанджия е, ще отведе дъщерята надалеч. За какво сме я кутили и гледали?” И една вечер  Елена необичайно  закъснява. „Откраднал я!”, минало през главата на брат й Стефан и грабнал брадвата. Потропал на Василовата пътна врата. Отвътре приближила Елена.

- Отвори, Василе! Ще  разбия портата! Защо си…

- Щефу, сама си дойдох. Върви си, Васила си го галям и ще остана при него. Не ма е отсурнал!…

И по-късно  Стефан ще се укорява, усмихвайки се. „Тя работата вървяла към годеж и сватба, а аз съм нарамил брадва, дето е за баира.”

И този път Христо се примирява с волята на  дъщеря си. Бащата скептично, но бавно и с разбиране се разделя със стария ред, когато децата за всичко трябва да питат родителите си. „Може би е дошло друго време - ново и непознато, когато младите сами решават с кого да се съберат, с кого да се обичат и къде да свият семейно гнездо.”

Когато дъщерите се задомяват, Христо Стайковски на всяка дарява гердан с пендолира. Майка Руса пък им дава чеиза, който дълго е подготвяла - одеяла, черги, възглавници, престилки, терлици…, с които младоженката отива в съпружеския дом. Синовете са с повече ихтибар - на тях се приписват имоти, нали трябва да имат полог за новото огнище.

Христо Стайковски най харесваше, когато вечер всички се събират на постлания трапезник.  Идваше последен - никой не отчупваше от хляба, преди да седне. Посягаше към полицата, над леглото и откачаше сребърната лъжица,  но откъде я имаше, никой не разбра. Прекръстваше се и чак тогава започваха да вечерят. Преди да стане, отново се прекръстваше -  хлябът бе повече от свещен - като молитвата и причастието. Не знаеше защо, но когато отчупваше от хляба, усещаше душите на мъртвите, едни от които бяха на седмото небе, други на деветото, а някои и по-нагоре. Христо Стайковски беше сигурен, че когато ги споминаше безгласно, те му помагаха, но не знаеше кои - дали тези, които бяха на седмото небе, слизаха, или тия, които бяха на деветото небе, отлитаха по-високо.

———————————

Ползвана литература: „Стайковският род”, Смолян, 2012 г.