Йордан Петров

- Златна ми е тя - напевно редеше баба Дечка за своята голяма, със златисто оперение поладка, която отгледа от малко пиленце. Сега, след като стана вече голяма кокошка и започна да снасяне едри яйца й стана още по-драга. Много й се радваше и за големите яйца, и за това, че  първа сред другите пернати в двора на бабата, се разкроква и излюпва всички положени в гнездото й яйца. После пак старателно и все така грижливо ги отглежда без да загуби нито едно.

- Златната ми - редеше баба Дечка и я наричаше така без никаква умисъл за огненото й оперение.

Затова, че й е по-мила от другите бабата го показваше и никога не я оставяше без храна. Когато през четвъртата седмица, откакто е легнала да мъти квачката леко повдигнеше големите си и тежки криле, между рижавите й оперения вече подаваха любопитни главички рой пиленца. Тя бавно ставаше и тежко прекрачваше гнездото. След нея като от пълна кошница се изсипваха многото пухкави кълбета и се втурваха подире й. На двора добрата майка ги къткаше и им показваше къде и какво да кълват. Почукваше с клюн там, където баба Дечка предвидливо им бе ръснала отдавна приготвени, още от есента просени зрънца. Това можеха да кълват малките писукащи пухчета около квачката и тя ги развеждаше из целия двор и градината. Малките пиленца старателно й подражаваха и като нея упорито ровеха в пръстта. Успяваха бързо да изкълвават всичко живо, което мърда около тях - от мравки до дребни буболечки.

Нагрени от силното лятно слънце, уморени и с пълни гушки грижливата квачка ги отвеждаше и прибираше за почивка под навеса, там където в един от ъглите, сянката се задържаше по-дълго. Отдъхнали си за час-два квачката пак ги юрваше из двора, където те отново ровеха и изкълваваха всичко, което ставаше за храна. После пак на сянка под навеса, който баба Дечка си го наричаше сайвант. Под него те не винаги стояха мирни. Застояваха ли се по-дълго ровеха и чоплеха заедно с нея по пръстената настилка и бързо я превръщаха в ситна, сякаш насипана от градината пръст. Пръскаха я и разпиляваха по целия сайвант.

Баба Дечка не харесваше разпиляното и вземаше големия бръскач, с който метеше двора и бързо връщаше изровеното обратно. На другия ден всичко се повтаряше, заедно с разпиляното, както и работата с бръскача и с неизменното бабино подвикване:

- Ах, милите ми, пак сте ми направили беля, отворили сте ми работа - и баба Дечка се размахваше с бръскача. - Колко много сте ми нашуштили и днес, навсякъде що сте могли - без капка злоба редеше старата жена. - Разпръснали сте го по целия ми сайвант.

Един ден пред голямата метла на баба Дечка се търкулна нещо кръгло, едва забележимо сред дребните бучки пръст и тя го погледна с недоумение. Такова кръгло нещо не се търкаля всеки ден пред бръскача й. Наведе се да го вдигне и много се озадачи какво може да е. Вторачи се в него, огледа го и като не можа с нищо да го оприличи вместо да го хвърли го пъхна в джоба на престилката си. После ще му се чуди и гадае какво може да е и продължи да мете с бръскача. Вечерта го показа на дъщеря си и я погледна с недоумение..

- Какво може да е? - попита старата жена.

Дъщеря й го взе, поодуха го, макар по него да нямаше прах, беше вече достатъчно протрито в джоба на престилката на бабата. Личеше, че това кръгло нещо просто някога е било употребявано от хората. Сега то бе само кално и зацапано. Любопитството на младата жена надделя и тя го изми. Сега в ръката си държеше нещо червенеещо до жълто с цвета на любимата им кокошка.

- Какво ще да е? - попита майка й.

Малкото, колкото нокътя на средния й пръст и тънко, с някакви протрити знаци по него, или може би на нея така й се стори, не подсказваше да е нещо познато. „Да е паричка, не е! Каква ще да е тази толкова малка и тънка паричка?” - се чудеше старата жена и все така озадачено гледаше дъщеря си.

- Хвърли я! - посъветва тя майка си.

Но баба Дечка не я послуша и на другия ден тръгна към селския дюкян. Показа намереното на дюкянджията и глупаво попита дали може да е някаква паричка. Той в селото разбираше повече от тези неща. Нали през неговите ръце минаваха повечето пари на съселяните му, а те при баба Дечка немилостиво бяха все кът. Тя тайно се надяваше някой ден да й провърви, и те, от малко-малко, да се боландисат. Селският търговец, колкото и да бе дребен, бе врял и кипял в това, което го питат. Видял бе какви ли не пари и парички и всякакви такива знаци. Не би сбъркал в това, което бедната и наивна стара жена сега иска да знае. Той взе излъсканото петаче, огледа го и драсна по него с друга монета. После го стисна със зъби и го сгъна на две. Чак тогава, въпреки че още като го видя му бе ясно какво е, го обяви за чисто злато. Баба Дечка напрегнато попита какво може да си купи с него.

- Много гас, оцет и сол, - каза той - че и шекер.

Тези неща бабата най-често купуваше от дюкяна.

- Колко много?

- Поне за два месеца.

Баба Дечка опули очи.

- Че давай тогава! - рече тя и нито за миг се поколеба.

И през ум не й мина, че селският бакалин може да не й казва цялата истина за стойността на паричката, че може да я мами и с нея, щом е златна тя може да поиска и повече неща.

След няколко дни събирайки пак разпиляното от квачката баба Дечка пак смете с бръскача нещо такова кръгло, но по-голямо и тя много заинтересовано го вдигна. Не се колебаеше вече какво може да е, но пак  го показа на бакалина.

- Златно е - отсече той. - Сега можеш да си купиш повече неща или нещо по-голямо.

- Трябва ми булчинска рокля - рече старата жена. -  Скоро ще женя голямата дъщеря.

- Булчинска рокля нямам - отвърна бакалинът. - Никога не съм имал такова нещо за продан. За булчинска рокля само в града - посъветва я той.

Вечерта баба Дечка показа паричката на дъщеря си.

- Пак е златна? - каза тя на дъщеря си. - Бакалинът го потвърди.

- И този път ли от нашата кокошка?

- Няма грешка и този.

- Какво да правим сега?

- Ами, иди в града и си купи сватбената си премяна. Толкова ти е нужна и не отлагайте повече с градския си годеник това, от Бога отредено тържество.

Дъщеря й отиде до града и бързо се върна с много хубава и скъпа булчинска рокля и други дарове за скорошната сватба. Въодушевена тя обяви, че това толкова отлагано събитие вече им е насрочено още за другата седмица.

Радостната новина, че баба Дечка ще жени за добро момче от града дъщеря си бързо обиколи селото. Дълго говорената и отлаганата до сега сватба най-сетне щеше да стане наяве.

Баба Дечка обаче бе загадъчно замислена. Тя взе малката копаилка, с която опрашваше латинките пред къщата и се отправи към оная част на сайванта, в която любимата й кокошка често ровеше, и където се появиха незнайните откъде парички.

„Не може - мислеше си тя -  нейната кокошка да изрови по една малка и голяма златна паричка и там да няма други.”

Тя копна веднъж, копна втори път и изпод спеканата от годините пръст на пода на сайванта, който тя всяка пролет старателно измазваше с глина, се показа извита, покрита със засъхнала кал дъгичка на дръжка на някакво медно бакърче, досущ като нейното, с което тя всяка сутрин доеше козичката си. Дръжката на това, което тя видя може би някога е била калайдисана като нейното, но това бе по-малко, и като го вдигна се оказа тежко. Тя го измъкна и вече не се съмняваше какво може да има в него. Бръсна с длан пръстта отгоре и загреба с шепа. Погледна какво държи и не ахна, а само трескаво смотолеви:

- Алтъни!

Вечерта майка и дъщеря дълго обсъждаха какво може да направят с тези пари. И двете бяха на мнение, че са им от Бога пратени за сватбата и в това добро дело много им е помогнала тяхната голяма квачка с пиленцата. Сега трябваше само да дойде денят на сватбата и да се изиграят всички сватбени хора, покажат пред хората много чеиз и други дарове. „Така - мислеха си и двете - тяхната сватба дълго ще се помни в града и се говори за нея на село.”

Сватбата наистина стана много пищна, с голяма музика и неочаквано скъп чеиз, такава каквато я желаеха и искаха и младоженците, и баба Дечка. „Значи - мислеха си съселяните й - сега парите в ръцете й са се боландисали по някакъв начин.” В града се понесе слух, че видите ли тяхното много добро градско момче се е оженило за най-богатото селско момиче от околността. На село говореха друго, че дъщерята на баба Дечка е се е омъжила за най-богатото градско момче. Само дюкянджията замислен мълчаливо свиваше устни. Той бе виждал в ръцете на баба Дечка две златни парички. „Не са били само те”- си каза той и щеше да е най-близо да истината, но си замълча и не посмя да я сподели с никого.

Далече от всякаква хорска шумотевица беше „златната кокошка” на баба Дечка. Старата жена вече с пълно основание я наричаше така и никак не й се сърдеше, когато тя пак, с грижа за пиленцата си, усърдно рови по пръстения под на навеса. Оставяше я на воля да шета и шушти из целия навес, който баба Дечка кой знае защо все си го нарича сайвант.