Лалка Павлова

Според историците номадският начин на живот възниква още в първобитнообщинния строй с първото разделение на труда в племето. За него говори в своята „История” и Херодот (484 - 425 г. пр. н. е) в описанията на обичаи, непознати за Гърция, вероятно пренесени от скитнически племена или миграционни процеси в резултат от персийските нашествия и Пелопонеската война. И тогава, и сега, в основата му стоят политико-икономически причини, борба за източници на материални блага и пазари. Номадът обаче, като част от скитническата общност в личната си борба за оцеляване, има и свои причини, по-малко или повече проектирани в съдбите и на неговите събратя по съдба. Според Теодора Танева - „Живот в чужбина - какво може да се обърка (в психологически аспект)” - днес „повече от един милион българи са разпръснати по света”. Те не са заминали просто на екскурзия, от любопитство или желание за промяна, а са били принудени да търсят по-добър начин на съществуване, по-добро заплащане, по-добра възможност за себепостигане или по-достоен живот. Битието им в чуждата среда поставя отделната личност пред психологически проблем, свързан с необходимостта от приспособяване, от адаптация към новото, което от своя страна води до интуитивно оттласкване от своето, за да може „чуждото” да се приеме като „свое”. Затова и Людмила Калоянова, която от 32 години живее в САЩ, в разговора си с Нина Цанева в „Нашият ден” по БНР, отбелязва нещо от особена важност не само за нея, но и за всеки емигрант: „Години наред се определям от пътуването. Това е едно пътуване между две родини, които те притежават, а ти не принадлежиш напълно на нито една от тях.” Тази житейска истина прозира в стихотворенията от нейната първа стихосбирка „Anadromous” (изд. „Захарий Стоянов”, 2017 г.):

Името е вечно сбогуване,
пожълтяла пътека
и спомен…
То е обърнато време,
срязана вена,
по която се движа в есента на съня си;
то е мой двойник,
за когото всеки ден правя помен.
„Песента на емигранта”

Драматизмът в двойствеността на живота на емигранта, разпънат между двете си родини, които не притежава напълно, стои в основата на поетичните й текстове и в новата стихосбирка, при това изведен дори на паратекстово ниво - „Номад”. Сборникът съдържа 46 стихотворения, разпределени в 6 цикъла, всеки със свое собствено название: „Реката на паметта”, „Рапсодия в бяло”, „Живот на ръба на езика”, „Скачени съдове”, „BONFIRE OF THE VANITIE” („Огън на суетите”) и „Уплашени от славей”. Изборът на заглавие на всеки цикъл, както и съставящите го стихотворения, са внимателно обмислени и подбрани. Може би интуитивно (като реално живо същество), Людмила Калоянова следва етапите на психологическата адаптация в отношенията „свое” - „чуждо”, през които преминава почти всяка отделна личност при избора си да бъде емигрант в чужда страна. Според Атанас Михалев („Психология на един емигрант - петте основни фази”), процесът на социално-психологическата адаптация преминава през пет периода: „Еуфория”. „Турист”, „Ориентация”, „Депресия”, „Активен-мотивиран”. Всяка от тези фази е оцветена експресивно, което откривам и в поетичните текстове на Людмила Калоянова.
Първият цикъл - „Реката на паметта” - започва и завършва със стихотворения, които имат семантична синонимия в заглавията - „Чужденец” и „Номад”. Сблъсъкът между „своето” и „чуждото” е драматично оцветен още в първия поетичен текст, който изпълнява функцията на програмна творба, извеждайки на преден план знаков проблем за лирическата героиня - пътуването! Пътуването между две родини, които си приличат само по това, че си остават „чужди” за нея. И тук, в Америка, и там, в България тя е „чужденец сред свои и / сродник на / чужденци”, тя е „дръвче в пъртина на бетон”, самотен вълк, който в неистовата си болка по раздвоения път е готов „да разкъса луната”, защото със сърцето си усеща „непостоянството” на обещанието за родина. Сякаш в словото на тази въвеждаща в книгата творба дочуваме отзвук от бойната песен на прерийните индианци „Аз съм самотният вълк, аз бродя из много страни…”:

ЧУЖДЕНЕЦ

Пропътувах го този живот
пропътувах
първо и преди всичко
себе си

пропътувах близките
и сълзите им

бях чужденец сред свои и
сродник на
чужденци

бегач по раздвоен път
вълк
готов да разкъса луната

бях
дръвче в пъртина от бетон
утроба без
плът

тичах
надпреварвах се с вятъра
търсех
в непостоянството му

обещание за
родина.

Ако в началното стихотворение акцентът на внушенията се носи от повторението „бях”, което отвежда към минал период от време, то финалният текст на първия цикъл, дал название и на цялата книга - „Номад” - откроява категоричността на избора на лирическата героиня чрез повторението на стиха „Всеки тръгва само веднъж…” с емоционално оцветената апосиопеза на многоточието, както и с акцентуваните като анафори глаголи в минало свършено време: „потеглих”, „вървях”, „търсех”, „видях”, „тръгнах”. Въведената представа за есента още в първата логическа цялост („потеглих / без да подозирам / за художника изписал / името си / върху картина от есен”) създава асоциации както за зрялост, така и за приближаваща се зима на живота, което налага да бъде взето окончателното екзистенциално решение: „без да подозирам, господи, / направих / от спомените си / курбан - / върху номадско огнище.” Бих казала, че първият цикъл представлява темпорално семантично обобщение на стихотворенията от цялата книга като представа за психологическото „пътуване” на емигранта от онази поема за „вуйчо Теодор”, през сънуваните „пътеки на Централ Парк” и файтоните на „Кълъмбъс Съркъл,/ където обикаляхме с шепи надежда”; през „синкопирани / от неравния зигзаг на / историята” авантюристи поети, бегълци, „останки от революциите на Европа”; през пуерториканките с колички, които разхождат „приветливи френски булдози” край Статуята на свободата - „отронена памет / ентропия на пренесени гени / парадокси на скъпо / платена свобода” („East River”, „Бруклин”), за да наложи представата за новото преселение на народите „до отсрещната страна на реката / кипящи артерии от воля / жажда за преуспяване / кръстоска от свобода / кръв / и зловоние”. Интересно би било да се отбележи фактът, че тази драматична книга за битието на емигранта (сякаш неслучайно!) съдържа 46 стихотворения. Ангел номер 46 е знак за предупреждение, че човекът не трябва да се фокусира твърде много върху материалния аспект на живота, защото е зареден със символиката на силни и мощни енергии. Съставено от две други числа (4 - като показател за духовност, интуиция и увереност, свързани с материалния свят, и 6 - което насочва към грижа, любов и сигурност в топлината на дома и семейството с материалните им аспекти в професионалния живот на човека), 46 обединява вибрациите за любов, топлина и сигурност с амбициите за пари, власт и слава. Човекът, като единство от дух и материя, за да съществува, трябва да поддържа равновесието между двете начала на своята сложна същност. А никак не е лесно битието на белязания с този цифров знак, особено ако той е избрал живота на емигрант:

Каква бе тази участ -
отломъци от вчера
да ни наричат „невъзвращенци”,
а после ловко да притварят
непроветрените си
тягостни кепенци.

Каква бе тази орис -
докато отглеждаме децата си
в любов и свобода,
да жертваме бащите си и майките,
които ни изпращаха към
неизвестното
с печал и безутешна горест.
На таз земя
за емигрантската ни болка
няма изцерение.
„Емигрантски стих”

Първият цикъл от стихотворения събира като в калейдоскоп меда и жилото на емигрантската участ, като обединява конкретното с исторически закономерното, за да подчертае движението на психологическите изпитания, които постепенно водят до обобщаващи философски изводи, изразени с метафорично-символни образи и експресионистична поетическа стилистика. Следващите пет цикъла следват логиката, очертана от Атанас Михалев, за психологическите фази, през които преминава индивидът-емигрант в чуждата среда. Драмата на раздялата с близките, усещането, че губиш сигурната почва под краката си в пространството на чуждото и търсиш опора в спомена за родното, е откроена още в названието на цикъла - „Рапсодия в бяло”. Неслучайно „рапсодия” (инструментална музика върху фолклорни мотиви) и неслучайно „в бяло”! Бялото е цвят на прехода, то има граничната стойност и е инициационният цвят на преобразяването. Според Кандински белият цвят е „нищото преди всяко раждане”, преди новото начало, цветът на този или това, което ще се промени. А всяко раждане е съпроводено с болка:

ужасът на нашите
раздели
отчаяние
превърнало се в навик

недоизказаности
вкочанелости
маски
от страх и вина

сълзи
влели се в голямата
вода на
незавръщането
……..
Кога ще си идвате?

„Един баща иска да знае”

Все още доминиращото родолюбиво чувство, през призмата на дома и близките, поражда болката от раздялата и усещането за лична вина. Въпросът „Кога ще си идвате?” виси без отговор в пространството и като тъмна сянка потъва в „голямата / вода на / незавръщането”, а сърцето я озвучава с хриповете на „трептяща риба с мъртви хриле”. Щрихите от случващото се са нахвърляни във фрагментите на една експресионистична картина (фрагмент означава „да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логически мостчета” - Гео Милев, „Фрагментът”). Людмила Калоянова разчита на интелигентния читател, който ще „разчете” съдържанието им и ще ги свърже в една обща картина. Поредицата от житейски драми (послания с 4 - 5 реда, изписани с разкривени букви, които сякаш че търсят помощ; остаряващи в мъката си родители - ранени корморани, на път към небето; гробищният парк, поглъщащ тъмните им сенки; болните от чакане домове в мъртвородени лозници без клони и ръждясал обков по иконите…) оставят след себе си оная болезнена празнота, в която постепенно се стопява споменът за къща, „пълна със светлина и любов”. От този момент, който обгръща лирическата героиня отвсякъде „с празни думи / празни погледи / и празни улици”, пътят може да има само една посока - номадско съществуване с „летища / изгубени / и отново / намерени родини”, които обаче говорят на различни езици, „цветни лалета” на преселението.
Цикълът „Живот на ръба на езика” е най-драматичният, в него лирическата героиня вече е поставена на ръба на трагиката, може би защото езикът, родното слово, е последното, което защитаваш или губиш. И съвсем не е случайно, че в статията си „Живот на ръба на езика” Васил Славов признава, че подобен цикъл от стихове не е срещал до сега. Имплицитно вписаната аналогия с мита за Вавилонската кула и ужасът от объркването на езиците („Падна, падна великият Вавилон, който напои всички народи с виното на своето разпалено блудстване. (…) И димът на тяхното мъчение ще се издига до вечни векове.” - Библия, Откровение на Йоана, 14: 8, 11) носи със себе си усещане за вина, за наказание. Днес хората са като лалетата („те също не знаят / свойта родина”), превърнали са се в хибриди, които вече трудно разпознават „гласът на мама / от приспивната песен”. Езиците също са мигранти „с багаж за ръчно / чекиране” в многобройните летища на „изгубени / и отново / намерени родини”. Въпроси без отговор се забиват като отровни стрели в сърцето на лирическата героиня:

На кой език сънувам?
На кой - пътувам?
На кой от вас, езици мои, обичам?
На кой език разговарям с детето си?
„Лингвистична поема”

Страшен е този живот „на ръба на езика”, от който за обречения на скитничество няма изход:

вой
заекване
забавен ритъм
свистене на секира

език прекършен
между пазвата и зрелостта
обречен
винаги да търси майка
„Живот на ръба на езика”

Трудно до невъзможност е слепянето на парчетата от двете кървящи половини на лирическата героиня. Трудно до невъзможност е „сакралното завръщане” към нейната цялост, когато думите-паяци те карат да лавираш между нишките на „мисълта в коприна” и гравитацията, която те тегли надолу към „бесило от паяжина”. Според Фройд обаче „мащабът на личността се определя от размера на проблемите, които успяват да изкарат човека от равновесието”. Финалът на цикъла „Живот на ръба на езика” („Анатомия на реколтата”) неочаквано ми напомни стихотворението на Станка Пенчева „На дъщеря ми”. Да, в безвремието, в което живеем, нашето ДНК е проядено „от скепсис и порои”, емоциите ни са „отровени с хербициди”, думите ни са превърнати в „осквернително аутодафе”, на което наказваме себеподобните си. Лирическата героиня на Людмила Калоянова обаче има силен характер и остра оценъчна мисъл, която я води до „свое разбиране за анатомия / на реколтата”. Никой и с нищо не може да купи нейната гордост, която я дистанцира от „есенната импотентност на жестовете”. Дори и след най-жестоките удари на съдбата, тя не губи онази своя гордост, която изправя главата й „като железен гръбнак” (Станка Пенчева) над безверието на околните и тяхната „(почти) / свята посредственост”.
Следващите два цикъла - „Скачени съдове” и „BONFIRE OF THE VANITIES” („Огън на суетите”), са обвързани с темата за любовта. Любовта като спасителна лодка сред океана от посредственост, суета и омрази. Любовта като търсене на смисъла на битието. Любовта като прозрение „в безплътието” на твоята нова пролет. Любовта като скачени съдове, чиито жестове-думи изписват „прелетни / птици / върху / плътта”. Като светло разлистване сред тъмното на живота, като „изтръпнало от студа кокиче”, отпило от „снежния ручей на тялото” в опита си да спаси целостта. Две патици на фона на небостъргачите, които в залеза зад него виждат миража на родното:

Хелиос разтваря

отмалелите
следобедни
бедра на
Странджа

люби я бавно

после изсипва
в морето
трептящи слънца от
любов
„Залез”

В поетичните текстове на Людмила Калоянова, свързани с темата за любовта, читателят няма да открие нищо познато и прочетено за това велико чувство. И нежността, и еротиката са пречупени през призмата на човек, обречен да бъде скитник, който се радва на всяка капчица светлина в грозния свят на празно високомерие и незаслужено презрение. През културните пластове на света (Италия и Петрарка, Гърция с храмовете на Фрида в Санторини, Южна Каролина, Куба, Кий Уест във Флорида, Париж, Неапол…) любовта е видяна като опит да приспиш болката под езика, като друга реалност, в която се опитваш да избягаш от себе си, като разпятие върху кръста на времето, след чиито клади „остава красотата - / единствената форма на божественост”.
Вярна на себе си, Людмила Калоянова търси най-подходящия паратекст и за последния цикъл от стихове в книгата си - „Уплашени от славей”. Според Хауърд Филипс Лъвкрафт (американски писател на ужаси и фантастика, 1890 - 1937 г.) „Най-старата и мощна човешка емоция е страхът, а най-старият и могъщ страх е страхът от неизвестното.” Затова в назоваването на този цикъл не е случайно съчетаването на това човешко чувство с образа на славея. Обикновено, поради красивата мелодичност на песента му, той се свързва с представата за любовта, но всъщност е и изразителен знак за тясната връзка между любовта и смъртта. В пета сцена от трето действие на Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета” славеят е противопоставен на чучулигата (символ на връзката между земното и небесното) и поставя двамата влюбени пред избор - ако слушат славея, ще останат заедно, но в смъртта; ако повярват на чучулигата - ще останат живи, но ще се разделят. Всички знаем какъв е изборът на Ромео и Жулиета.
В есента на живота си, когато дърветата поднасят своето „сезонно жертвоприношение в червено” („Усещане за есен”), лирическата героиня на Людмила Калоянова също е поставена пред избор - дали да се гмурне „в прегръдката на слънцето” и да напълни тялото си с прана (понятие за жизненост на мисълта и разума), или да избере участта на каприфигите (мъжки неядливи смокини с кратък живот, които опрашват ядливите женски смокини-фиги): „млади / и красиви / каприфигите умират / рано” („Избор”). По този начин, още с първите две стихотворения във финалния цикъл на книгата, е въведен проблемът за избора. Животът обаче изисква място, дом под небето, а лирическата героиня няма къде да се оттегли, без да кърви разполовена:

Там, където някога бях,
всички отдавна
умряха

Където съм,
няма
как да остана -
друг сок изпълва
жилите ми
„Къде, по дяволите”

Преминала през жарещите пепелища на емигрантския живот, тя осъзнава, че всъщност той не е спасение, а убийство, и то не на други, „а на себе си”; че единствената печалба от него е вменената вина и жигосващото „невъзвращенци”, с което я преследват навсякъде:

Вината си я носим и
без плеядата джуджета
готови да ни я напомнят всеки миг.
Затова спестете си ако обичате
моралните каскади и присъдите
на глухото домашно лицемерие!

Щом дойде време, ще приготвим от въжето
на емигрантските си спомени бесилка.

И пак ще стигнем свойто изкупление.
„Емигрантски живот”, Първи цикъл

Така внушенията от началната част на книгата се свързват с финала й, като поставят големите въпроси за живота и смъртта, за да се стигне до Яворовото прозрение, че „няма зло, страдание, живот / вън от сърцето ми - кивот / където пепелта лежи / на всички истини лъжи” („Песен на песента ми”, сп. „Мисъл”, кн. 4, 1906 г.):

Защото потеглянето
означава
завръщане - целта
на всяко
пътуване е
да опознаеш пределите
на твоето
собствено аз
„Видение в лилаво”

Смъртта не е страшна, когато си постигнал най-важното познание - за себе си. Тя е като истината за човека в сюрреалистичните картини на немския художник Макс Ернст (1891 - 1976 г.) - „Безсмъртие”, „Гора”, „Гора, слънце, птици”, „Птица в гората”, в които символът на живота - Слънцето - е изобразено като око, което ни гледа от платната на художника. И ако за поета Иван Здравков „няма безсмъртие - всичко е памет”, то за Людмила Калоянова безсмъртието е „в усмивката / на дете / и в усмивката / на неговото дете”. И е безсмислено да бъдем „уплашени славеи”, защото Смъртта е просто прекрачването на глухарчетата от „тревната площадка пред / църквата / Сейнт Пол” към избора да бъдем „деца на слънцето”.
А човекът - човекът по презумпция, от момента на Сътворението до ден днешен, е номад. Номад между Земята и Небето.