ИЗ „БЪРЗЕЙ” (1967)
***
Всеки по своему е различен,
но ни свързва една идея.
Жив съм,
за да я обичам.
Обичам я,
за да живея.
И светът
става моя участ,
мое кръвообръщение.
Идвам при вас
като частен случай,
за да тръгна
като обобщение.
——————————
ГНЕЗДО
——————————
ЗЕМЯ НА ЮГ
Аз бях далече от твоя юли,
от твоя вечен жътвен сезон.
Широки пътища
като люлки
люляха ме от склон към склон.
Моя земя на слънчогледи
и на мътна тунджанска кръв,
зная,
че до деня ми последен
все ще ме вика
деня ми пръв.
И нещо неугасимо ме пари.
Все нещо не ми дава покой.
Само един кът има България,
където аз съм напълно свой!
И в току-що засетите ниви
откривам истинския си ръст.
Падам в тебе, земя
и се сливам
както зърното
с твойта пръст!
ЩЪРКЕЛИ
Всяка есен се връщам.
Душата
закопнява за дюлев уют.
А над Тракия,
ято след ято,
тръгват щъркелите на юг.
Суховеят крилете им дърпа
все назад,
но ги гони далеч.
Отдалечават се белите кърпи
на щъркеловите криле.
Не проклинат ли своята орис,
когато прощално кръжат?
Аз не зная
дали като хора
могат щъркелите да тъжат.
Знам,
че всяка пролет
тука родените
и обречени да са без дом
дълго дирят
едно разрушено,
първо щъркелово гнездо.
РЕКА
Път ли е бялата ти стрела,
стръмно забита в юга?
Нейното тайнствено „ела”
ми обещава друга,
по-силна
и неизпитвана страст
в края на твойто поречие.
Ето средата.
Чуден страх
ме е обхванал вече…
Все по-широка ставаш ти,
все повече величава.
Но постепенно твоите плаващи
брегове се раздалечават.
Пръхне
лешниковият дъх
на водите ти с цвят на люляк,
донесен от оня приказен връх,
който е моя люлка…
Жаждата за бистрота ме зове.
Връщам се
да коленича,
където твоите брегове
единствено се пресичат.
БАКАДЖИК
Бакаджик,
ти се изгубваш на карта.
Ти си ми много дребен на ръст.
Пък и какво си! -
черна и стара
суха камара
камък и пръст…
…Зараснал белег
от смъртна рана,
шита
с троен синджирен шев.
Ти се сродяваш по ръст
с Балкана,
защото имаш
Индже.
ЖРЕБИЙ
Поети.
Не веднъж ги хулят,
че са далече от света…
Но нейде се насочва дуло.
Трепери
в мерника целта!
И все едно
дали над Кипър
или над Куба то кръжи.-
Отдавна трудно се умира,
но днес е трудно да си жив.
Да си поеме дъх
несмогнала
от тичането над света,
с юмруци бий тревогата
по моята врата!…
…- Поети.
Смъртни или вечни.
Безсменно бдящи
там и тук!
Не сте ли носили
човечество
в сърце
по-малко от юмрук!
КРЕПОСТ
На Христо Банковски
Аз не съм древен варварски вожд,
нито герой на епос.
Не десетилетие,
цял живот
превземам
една крепост!
И наблюдавам
с болка как
се топи всяко утро
непобедимата ми войска -
часове и минути.
Но ще опитам
без дървен кон
да спечеля боя,
защото не ща
върху пепел трон,
а цъфтяща моя Троя!
МАКАР БЕЗ КУРШУМ
На Сергей Есенин
Нима лудата страст за безсмъртие
рано прави живота ни пуст
и го жертваме,
за да откъртим
парче време за собствен бюст!
Или кучешка скръб по звездите
не ни дава нощем покой
и взривява кръвния ритъм,
но не със скимтене, а с вой!
Безпощадно, дълго, нелепо
ни осъждат и глупост, и ум.
А самите нас ни е сепнал
заблуден
или прям куршум.
Нещо наше
остава тука.
Нещо наше отива там.
Не за почест
и не да укор
заминаваме от света!
Заминаваме, без да мислим
за това,
дето остава след нас.
И въпросително увисват
нашата обич, омраза и страст
в тези песни, които са живи,
и объркано питат кое
разрушава и самоубива
всеки силен и честен поет!
ИСПАНИЯ
Сънувам ли те? -
Свири в миртите
картечно романсеро.
Миньори кремъчни умират.
Кръвта на селяни
в долапите се стича…
Обичам ли те? -
От очите ми
сълза не се откъртва.
Но мойта кръв
е неубита
любов
на интербългари.
Опушена в пожарно минало,
сега гориш сърцето ми!
Години ли?
Десетилетия
огъва се в родилно верую
световната история!
И пак севилски нож
трепери,
забит
в китарата на Лорка!
ВЯТЪРНИТЕ МЕЛНИЦИ
Преди да си нанесъл удара,
преди да съм строшена цел,
извиках диво и събудих се
с развъртележени ръце.
Пропя петел.
Стопен от здрача,
олющен и старинно блед,
изпод сънливите клепачи
препусна твоят силует.
Оставам жив!
А ти живееш
в измислен ореолен век.
Но календарният конвейер
подема твойте врагове.
Живеят вятърните мелници.
Гъмжи от тях околовръст.
А идат двукопитни делници
и веят гриви
в тежък тръс.
Закърмен с чудна древна плява,
изминал векове в галоп,
днес твоят кон те надживява
и търси земния ти гроб.
Защото омъдряха хората
и няма,
няма между нас
един луд
лудо да пришпори
пак
цвилещия Росинант.
КОКИЧЕТА
Аз идвам от полето с тихи
кокичета и минзухари.
Защо са ви венци?
Вий свихте
сами венеца на България.
И увенчана с ореоли,
не с бял цвят -
с бинтове обшита,
най-първата победна пролет
в полето слизала от Шипка,
да заживее като празник.
Живее тя.
Неотразимо
гръдта на българина пази
навеки шипченската зима!…
И през потомства съхранява
неизтриваемата дата,
та себе си да надживяват
сезоните на свободата.
Сезоните…
По дири стръмни
правнуците вървят към Шипка.
И като камък
от дъха ми
откъртва се
една въздишка!
——————————
ЕДИНСТВО
——————————
МЪЖКА ДУМА
Пропуснато е много нещо
в пътуването към Колхида.
Ала на миналите грешки
нима ще правя панихида!
Не мога да се оправдавам.
Невежа съм в това изкуство.
Все още имам свое право
над туй, което съм пропуснал!
Над туй, което не написах,
което никому не казах,
над всяка премълчана мисъл,
над всяка обич и омраза…
Но неизвестно ми е колко
досадни грешки са пред мене.
Дали ще ми достигне болка?
Дали ще ми остане време?
Да ги извърша! Да успея
устойчиво, по мъжки начин
над някои да се присмея,
над никоя да не заплача!
Без панихида, по човешки
ще ми е нужен миг поне
да запечатам всяка грешка
с последно „да!”,
с последно „не!”
СЛЕД ПЪРВИЯ
ПРОЛЕТЕН ДЪЖД
И аз съм свят.
Светът е в мен, тъй както
вода във облак,
облак във вода.
Трепти върху листо от явор
капка,
останала на слънце след дъжда.
Внезапно се изгубвам в нея целия:
и нямам време да съм отразен.
Потъват мисълта ми и сърцето ми.
Потъва в нея
всичко покрай мен.
Нахлуват хоризонтните сияния.
Нахлува следдъждовната дъга.
Нахлуват времена и разстояния.
Нахлува даже някаква тъга.
Прииждат нощ и ден
и много нощи!…
Светът се размножава като в сън.
От капката,
от капката все още
не мога да изляза вън.
Навярно е от дългото ми взиране,
но аз не мисля,
че съм се подвел.
Та в тая капка
светове умират
и пак се раждат
нови светове!
ПЪТ
Какво бих бил сега без разкаяния,
след нощите, превърнати на ден?
Без клетвените самообещания,
не винаги изпълнени от мен?
И без онази пазена отрова
на не един конвулсен, скръбен миг
да се събудиш пак разочарован,
след като си заспивал романтик!
Скърбиш за туй, което е пропуснато,
за всеки миг, непресъздаден в стих.
И бавно се успокояват чувствата
във люлката на нервения тик.
И се изчакват най-добрите есени
за най-добрия плод на всеки цвят. -
До днес аз не написах много песни,
но ненаписаните изживях.
КРИЛЕ
Скоро ще заминат, но сега
гонят се възбудено край мене,
крякат разни птици по брега -
питомни
и неопитомени.
А след туй ще огласят навред
с някаква фалшива неохотност:
„Е, какво!
Море като море…”
И ще те обезличат в живота си
птиците
с изсъхнали пера.
Ала ти не се гневи напусто,
че не могат да те разберат
и са неспособни
да те чувстват…
Пили от дъха на весел бриз,
чайките
се вслушват пак в прибоя.
Още небосвода ти е чист,
ала всяка чайка
неспокойно
ще напусне своята вълна.
И криле,
криле,
криле в лазура
ще засвирят
ехо на една
и предчувствие
на друга буря!
СТАРАТА ЖИЛИЩНА
СГРАДА
Тази жилищна сграда,
в чийто таван живея,
е стара.
По-стара от нашето раждане.
И хората в нея са стари.
И техните мозъци - стари.
Техните мозъци никога няма да свикнат
с нашата жажда!
Хората в нея още си казват
„госпожо” и „господине”…
Стара е, много е стара
тази жилищна сграда!
Аз се чудя защо досега
не сме я съборили!
Четири улици заради нея
носят прозвището „задънени”.
Четири улици заради нея
не могат да станат един кръстопът.
Тя стои на ъглите
и под проскубаните клепачи
на своите мрачни балкони
със злорада надменност
гледа към слънцето,
гледа към севера,
гледа към хората…
Сякаш казва:
„Бързайте, бързайте, хора и улици.
Аз ще ви гледам как ме заобикаляте…”
Тя го казва, но глухо -
вътре в апартаментите!
ОПИТ ЗА БЯГСТВО
На Георги Константинов
Шумните ми дни ме умориха.
Мислех,
че объркаха живота ми.
Зажаднях край мен да бъде тихо.
Зажаднях дори да съм самотен.
И заминах
зад девето село
да намеря своята идилия.
Заживях като отшелник
в скрита и от зверовете вила.
И не взех ни книга,
нито молив.
Радио
умишлено забравих.
Можех като никога на воля
миналото с клечка да разравям.
Можех да се смея
и да плача.
Можех да мълча
или да викам.
Но ме подлудяваше това, че
няма да ме чуе никой!
ГРАВИТАЦИЯ
Есен, зима, пролет и лято,
всяка нощ и всеки ден
аз пътувам върху земята
и земята пътува с мен.
Не сме заедно с нея родени,
едва ли заедно ще умрем,
но в съвместното ни движение
поединично не можем да спрем.
Тя се стреми към своя изток
като грешник към райски врати.
Обича слънцето,
ала иска,
то край нея да се завърти…
Аз съм земен, ала сънувам,
аз и денем виждам звезди
и понякога ми се струва,
че копнежът
ще ме подлуди!
Уморителна,
луда вечност!
Безконечен,
сърдечен винт! -
И на двамата нещо ни пречи
стремежа си да осъществим…
Но есен, зима, пролет и лято,
всяка нощ и всеки ден
аз пътувам върху земята
и земята
пътува с мен!
СЪРЦЕ НА ДЛАН
„И върху кон не можеш
да избягаш от себе си”
Горки
Нямам скрита тъга, скрита обич,
нито спотайвана мисъл зла.
Даже когато очаквам обир,
всичко мое слагам на длан.
Все са ме учили на предпазливост,
с много жестоки уроци дори -
колко да казвам и колко да скривам.
Ала аз нищо свое не скрих.
Не съжалявам и не възприемам.
Просто не мога да бъда друг.
Макар често вместо откровеност
е по-добре длан да свиваш в юмрук.
Аз съм я свивал да удрям в упор,
само в лицето, само в гръд.
Мен са ме удряли, често от глупост,
но са ме удряли винаги в гръб.
И е белязано моето тяло.
И е натъртена мойта душа.
Винаги дълго са ме боляли,
но съм успявал да ги утеша.
И след глупавите измени
на приятели и на жени
нещо вярно остава в мене -
аз на себе си не измених.
ПЪТУВАНЕ
Сега съм млад.
Сега съм дръзко млад.
Навярно някога ще дойде старост.
Животът е задъхан влак,
а всеки влак
си има крайна гара.
Пътувам,
без да знам къде е тя,
и разтоварвам
всеки дребен спомен.
Отляво и отдясно все летят
стотици привлекателни перони.
И знам,
че покрай хора и земи
когато само с поглед отминавам,
по нещо ми отнема
всеки миг,
и всеки миг
по нещо в мен остава.
Но съм така неудържимо млад,
че нямам време, за да изчислявам
дали това ме прави по-богат
или непоправимо обеднявам.
ЕДИНСТВО
Гледа луната
с две лица -
към нас
и към звездите.
Бият в жената
две сърца -
за любовта
и за флирта.
Има човекът
две ръце -
да взема
и да дава.
Два пътя
водят към всяка цел -
на зигзаг
и направо.
И не би могъл
да живееш
само с едно
или с друго. -
Палячо
винаги се смее
и винаги тъгува.
——————————
ПЕПЕЛ И СНЯГ
——————————
КУКУВИЦА
Ти не знаеше даже къде съм.
Само знаеше, че съм отвъд.
Зимни нощи и дни като преспи
все затрупваха моя път.
Цяла зима ме нямаше.
Ето,
че за втората пролет съм тук.
В тези тихи междинни полета
твоят север и моят юг
пак се срещат
и твоят север
се целува пак с моя юг.
Нова пролет и нови посеви. -
Аз съм същият, но съм и друг!
Ала слушай,
зад три чужди града
и зад тридесет чужди села,
преди девет лилави ливади,
преди девет брадати била
кукувица на път ме завари.
И след нейното първо „ку-ку”
аз си спомних поверие старо.
Спрях. Засмях се. И после току
преобърнах си всички джобове.
Но далече, далече отвъд,
със вродена у мене готовност
пропилял бях по дългия път
и последната своя стотинка.
Ни кора хляб. Ни зърно боб.
Само твойта измачкана снимка
беше в левия вътрешен джоб.
ПРАХ
Така се случва по света,
от нещо не остава нищо. -
В началото
ти бе олтар,
след туй
превърна се в огнище.
Незабелязано изтля
до сивичка житейска пепел.
Бях невнимателен и тя
разсипа се.
Сега съм петимен
за първото парченце смях,
за първата сълза в очите ти.
Но как се съживява прах?
Не зная как…
И, чудно, нито
съм весел,
нито съм сломен.
Не съм дори и безразличен.
Аз бях до теб.
Ти бе до мен.
Сега не сме.
Това е всичко.
ПЪРЗАЛКА
Вчера беше слънчево, но снощи
плисна вятър градските къщя
и внезапно с утринната поща
първата снежинка долетя.
Пак се свечерява.
Долу в двора
вече е започнал снежен бой.
И по някакъв негласен сговор
се нарежда боен детски строй.
Тука плитчиците са се свили.
Идат малчуганите оттам.-
Без да искат, са се разделили
двете половини на света.
Пали се, снишава се, притичва
смело малчуганският разчет.
Само най-голямото момиче,
само най-голямото момче
спират изведнъж да се сражават.
Гледат се.
В очите им расте
нещо непознато.
Продължава
боя, ала не го виждат те.
Само най-голямото момиче.
Само най-голямото момче…
ЖЕНА НА ТРИДЕСЕТ
И ДВЕ ГОДИНИ
„Цветя не ми е подарявал
никой…” -
възкликна ти,
една жена случайна,
която не успя да ме обикне,
а само ме превърна в своя тайна.
Сега не мога да си спомня вече
къде те срещнах из града и в колко.
От тази странна и нелепа вечер
остана само
притъпена болка.
Не давах нищо
и не исках нищо.
Не ти загатвах
нищо чрез цветята. -
Ти беше тридесет и две годишна.
Сега си тридесет
и тъй нататък…
И само тъй нататък си отива
от тебе всичко,
без да се завръща.
Ти никога не си била щастлива
и тъй нататък
те очаква същото.
И тъй нататък!…
Знам, че ще ме скъташ
като единствен розов цвят до старост.
Но не в сърцето,
просто в паметта ти
цветята ще лежат като в хербарий.
ВЯТЪР
Рошав вятър в улиците тича,
спира се лукаво по кьошетата
и прегърнал весели момичета,
нещо много смешно им нашепва.
После неочаквано целува
изненаданите топли устни
и им обещава да се върне
винаги,
преди да ги напусне.
КУКУВИЦИ
Зимни дни
и зимни нощи
надживяхме.
Но сега
без да сме добри и лоши,
нито с радост,
ни с тъга
в този пролетен и първи,
първи
кукувичи
ден,
няма как да се завърнем.
Всеки - в свойто „накъде”.
Двама тръгваме оттука.
Никой не остава тук.
Кукувици кукат,
кукат
и от север,
и от юг…
ПЕПЕЛ И СНЯГ
Валеше летен дъжд.
Целувах те.
Валеше летен дъжд.
Обичах те.
А вън светкавици танцуваха
и в устните ни се пресичаха.
Аз знаех, че не ме обичаш,
но се целувахме.
Това е огънят, над който
изпепеляват всички чувства
и мисълта, че някой ден
единият ще ни напусне.
Сега е зима.
Заминавам.
А някогашните светкавици
разсипаха се в снежен прах.
Очите ти са мътен страх,
че нищичко не ти оставям
освен три думи:
„Ще се върна…”
Защо дойде да ме изпратиш?
Нима единствено
заради времето,
което с тебе разделихме,
тъй близо
и така далеч -
един до друг,
един от друг!…
НЕБЕ
Ти ми каза,
че всички влюбени
си наричат по две звезди.
Аз не знаех
за тази красива илюзия,
но се съгласих.
И дълго търсихме с тебе
по огромния циферблат
на небето
и на поднебието
две еднакво туптящи сърца.
Много дълго не ги откривахме.
Преди очите да ни заболят,
видяхме
как звездите се сливат
в един Млечен път.
ПИСМО ДО СОФИЯ
Улица Х
Номер У
Димитър Яръмов
Пиша ти.
Дори не знам къде си.
Трудно ли ти е да пратиш вест? -
Чувал съм,
че всички честни песни
могат да пристигат
без адрес.
Знаеш ли какво небе над мене! -
Кумовата слама се люлей…
Цяла вечер,
опната доземи,
една луда
лунна струна пей!
Пиша ти.
Не мога да не пиша.
Не защото съм си романтик.
Писал съм безброй четиристишия,
търсил съм
един-единствен стих.
Търсил съм го.
Търся го.
Къде е?
Целият ще му се доверя.
Да ме учи вярно да живея.
Да ме учи вярно да умра.
Може би сега ще го намеря.
Може - утре.
Може - след смъртта…
Но до фанатизъм съм уверен:
неотменно
дните се въртят
все към този стих, за да им служи!
И да не съм жив,
не е беда.
Стига ми, че за това е нужно
да дам своя дял.
***
Връщам се много назад,
Блед и печално земен.
Връщам се в този град,
който ми даде и взе ми.
Нямам право да го виня
за болката на поета,
за скъпите му вина,
за скучните кафенета.
Сам аз влязох и пих
по новобрански наперено.
Добросъвестно си платих,
дори с почерпка за келнера!
***
Виня го за тясното му небе -
кръпки от звездния шатър.
Любимо място за мене бе
Парка на Свободата.
Често отивах вечер там
за отдих и за почивка.
Нямах чувството, че съм в храм
и не съм коленичил.
Но до една гранитна стрела,
в скулптурното подножие
не една клонка от млада ела
с проста признателност сложих.
После бавно минавах пак
край мраморния басейн
и наблюдавах хората как
като в нива стотинки сеят.
Взирах се в чуждите „ези-тура”,
докато водата шупне.
все не ми стигаше дребна пара
щастие да си купя!…
***
Щастие…
В момичета го търсих.
После всяко ставаше жена.
И повличаше ги лудо бързеят.
Тяхна ли бе моята вина!
Как несправедливо съм осъждал
спомени за обич и лъжа! -
Юношата любеше,
но бърже
в мене заговаряше мъжа.
Не от пресметлива романтичност.
Не защото съм недоверчив.
Просто не успявах да обичам
само две единствени очи.
Отегчаваше ме всичко трайно,
всяка застояла красота.
И обезценил открити тайни,
аз не можех дълго да съм с тях.
Но в това подобие на обир
разпилявах себе си без цел,
без да изчислявам
колко обич
някому съм дал
или съм взел!
Скитнишката жажда да обичам
и разлюбвам чуждите съдби
правеше от мен да бъда ничий,
нечий
щом напълно не съм бил.
В търсене на щастието.
Бързах,
без да подозирам в своя бяг
за опасността
от бързей
някой ден
да се почувствам бряг.
Опитвам се да ида по-назад
по пътя лъкатушен и разкалян.
Болея от това,
че в този град
непълноценно с тебе сме живяли.
Ний бяхме много.
И един ли спор,
от скука почван,
в скука незавършен…
А не един сред нас
не беше бор,
от буря кършен!
Сега разбирам, че и ние с теб,
макар да съдехме за фалша строго,
понякога лепяхме на челата си
парчета креп
от Хамлетовата тревога.
Да бъдем или да не бъдем!
Как?
На запад
и на изток
вдъхновено
разкъсваха един среднощен мрак
момчета с оксижени.
Дали ще спомниш честите ни срещи,
закърмени с безсмислена тъга!…
Аз все не можех
да ти кажа нещо,
което осъзнавам чак сега.
Дали ще можем да пресметнем колко
е тежката цена на младостта! -
Две дрезгави магнетофонни ролки
въртяха се безспир -
денят,
нощта!…
Дали ще спомниш? -
Масичка.
И келнер.
И чаши с двоен, отлежал коняк.
От днешното
към утрешното
нервно
отивахме
и връщахме се пак.
И все оставахме при тези срещи!
И все - при тая блудкава тъга!
Но в полунощ
безмилостно ни стресна
жестокостта на нечия шега,
написана на масичката с нокът,
отгледан нокът,
недокосвал кал…
Аз няма да забравя тази строфа
и до смъртта си, че съм я видял:
„От жажда гърлото ми изгаря,
страшно ми се пие пак.
Бих те продал, Българийо,
за един малък коняк!”
Бе полунощ.
Не бяхме още мигнали,
а вече се пробуждахме от сън.
И някой викаше и викаше:
„Нима съм аз това
или не съм!…”
…………………..
…………………..
…Забравям вече.
Нужно бе отново
да върна дните за последен път.
Това е тяхното прощално слово,
преди да съм отсъдил смърт.
Не ми е леко.
Трудно се изтрива
с един замах и време, и живот.
Пътеките остават криви
дори и под избистрен свод!
Но все пак аз не мога да упреквам
в безсмислие отминалия ден,
щом може да научи той човека
защо е жив,
защо е бил роден.
Аз просто търся път.
От памтивека
човека е размислял, мисли пак
над смисъла на своята пътека
и ползата от нейния зигзаг.
И свързала земята и небето,
все тази луда лунна струна пей.
И аз пригласям песента й в етера
и кумовата слама се люлей!…
А сутрин се събуждам пред петлите.
Тракийските общителни петли
по цяла нощ тревожно се разпитват
ще грей ли утре
или ще вали.
А все едно.
Дори в дъждовен изгрев
коминът пак излъчва светлина.
/За пътя Б Ъ Д Е Щ Е
не е измислен
друг по-внушителен
крайпътен знак./
Но ти не му мисли,
а идвай скоро.
И други, ако можеш, доведи.
Тук има нужда винаги от хора,
особено в напрегнатите дни.
Довиждане
Post scriptum
А земята
е като кошница под туй небе.
Завърши юбилейното ни лято.
Откриваме
сезон за звездобер.