В НАВЕЧЕРИЕТО …
110 години от Освободителната Балканска война
Немският философ Фридрих Ницше беше писал, че „Човекът на бъдещето е онзи, който ще има най-дълга памет”.
Струва ми се, че „българският човек” на двадесет и първия век би бил невъзможен без наличието на памет, на спомен, и за събитията и хората от Освободителната Балканска война (1912-1913 година). Памет и спомен, които не биха допуснали спадането на чувството за родолюбие под оня страшен критичен минимум, от който започва разпадът на всеки един народ. Независимо от неговите успехи в областта на модерните технологии и достигнат висок стандарт на живот.
Наред с това една добра памет за миналото позволява да се съхрани и една добра надежда за по-честито бъдеще.
1912-а година е паметна не само за хилядолетната история на българската държава, но в немалка степен и в историята на човешката цивилизация. Тогава един малък по численост народ повтори пред изумения поглед на света библейския подвиг на Давид. Голиат беше приел образа не само на една империя, вече слизаща от световната сцена - срещу която той се изправи, - но и натрупания в тъмата на петвековната нощ робски комплекс у самия себе си. И Давид не само победи Голиат, но и надмогна себе си - той разчупи робските окови в душата си и така премина на заветния и жадувай бряг на свободата.
Ето защо разбираем е интересът към този значим период от националната ни история, и по-конкретно към основните аспекти на подготовката на Освободителната Балканска война.
ДУМАТА СЕ ДАВА НА ОРЪЖИЯТА…
Не само историците, но и най-безпристрастният съдник - изминалото време, показаха, че за българската нация Балканската война беше белязана от знака на една висша справедливост. Иначе не можеше и да бъде. Разпокъсана, обезкървена - с повече от една трета свои исконни територии и етническо население вън от изкованите от Берлинския диктат български предели - България имаше своето свещено право да възвърне сама своето достойнство. Националното достойнство на народа си. И човешкото на своите граждани. В противен случай не четиридесет години, както беше при библейския Мойсей и воденото от него през пустинята еврейско племе, а векове щеше да тегне робският комплекс. И то над много поколения…
За жалост тук, на Балканите, в началото на бременния с войни двадесети век, беше почти невъзможно да се възвърне по един мирен начин националното и човешко достойнство на един изстрадал народ. Прекалено затегната бе тук, на Балканския полуостров, примката на противоречивите интереси. Тя бе задушила гласа на разума. За силите вън от България тези интереси в отделни случаи достигаха и своята полярна несъвместимост. Например Русия - търсеща обединение на православните балкански народи с цел улесняване руското проникване към заветните за официален Петербург проливи - подкрепяше тайно или явно срутването на статуквото на Балканите. Германия - напротив, посвети силите си за запазване на статуквото и на неговия главен стълб в лицето на разпадащата се Османска империя. Противоречиви бяха - в зависимост от търсената собствена изгода - и интересите на другите големи европейски държави. Вътре в България картината беше друга.
Да! Имало е и има различни интереси. И ще има, докато има и човешко съжителство, човешко общество. Лични, групови, национални - твърде пъстра е тяхната палитра. Такава бе тя и в първото десетилетие на двадесети век в тогавашна България. В тогавашното българско общество. Та нима монархът не мечтаеше за величие на царството - каква по-достойна мисъл от тази за една корона? Нима българските предприемачи, българските делови среди не виждаха и една определена чисто икономическа изгода в подготовката и постигане целите на войната? Но нима можеше да бъде другояче - България не разполагаше с колонии. Нещо повече - самата тя (по силата на чужди интереси) граничеше с български земи, включени в територията на други държави.
Това довеждаше до положението първоначалното натрупване на национален капитал да се извършва по вътрешен път и за сметка на високи данъци. В атмосфера на спекула и стремеж за нови пазари, за допълнителни суровинни източници. Но нима и претендиращите за демокрация големи европейски държави - всички те притежателки на колонии - не криеха зад благозвучни лозунги и едни твърде конкретни и себични икономически интереси. Кой правеше изключение от това вечно правило? Великобритания ли? Франция ли? Австроунгария ли? Германия ли? Никой!
Най-сетне нима и обикновените хора в динамично развиващата се българска държава не търсеха промяна в собствения си живот и по-точно в собствените си души чрез върховния акт на вземане участие в освобождаването на поробените едноутробни братя и сестри. Там - в Македония, в Одринска Тракия, в Родопите… Та каква по-висша проява на човешка солидарност, на обич към ближния от тази?
Интереси, интереси и пак интереси. Но в случая налице беше чудото. Чудото, че тези различни лични съсловни интереси съвпадаха по времето на своето проявление с висшите национални интереси, със светите национални идеали. Тези идеали диктуваха свободна България да направи решителен опит - ако се наложи и по пътя на войната - за освобождението на поробените български земи.
Всичко това безапелационно налагаше необходимостта да се започне (още повече, че и противникът вече правеше това) дипломатическа, икономическа и военна подготовка на приближаващата и ставаща все по-неизбежна война.
„БАЛКАНЪТ ЗА БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ!”
Ето лозунга, по-скоро девиза, под чието знаме премина цялостната подготовка на Балканската война от страна на съюзените срещу империята балкански народи. Това беше официалният лозунг - а действуващият принцип за създаването на общия съюз имаше по-друго звучене. И то се изразяваше най-пълно в древната максима: „Врагът на моя враг е мой приятел!”.
Но циментът на този принцип - показвал здравина в процеса на подготовката, а донякъде и в хода на войната - бързо се разруши при подялбата на плодовете на победата. Тогава именно и балканските народи, и най-вече българският, дал най-голям принос за извоюване на победата над Османската империя, разбраха за сетен път. неотменимата сила на вечната британска максима: „Няма вечни приятели, има вечни интереси!”. Но това е друга тема. Тема, твърде болезнена за всяко българско сърце.
В случая е важно да се подчертае, че началото на един общ съюз на балканските държави, имащ за главна цел изпълнението на справедливия от морална гледна точка лозунг „Балканът за балканските народи!”, беше твърде обещаващо.
След провала на Хуриета и новия курс на официален Цариград към поробените Епир, Македония, Източна Тракия, Родопите, Косово и Новопазарско ходът на събитията в посока една освободителна война се ускоряваше ежечасно. В Македония и в Одринска Тракия (включваща и родопските земи на юг от Рожен) кипежът на съпротивата вече доближаваше нова критична точка. Засилиха се и репресивните мерки от страна на турската администрация към българския елемент в империята. В резултат: масови емигрантски вълни от Македония към Америка и Канада. Зачестиха и изселванията от поробените родопски земи в свободна България. Скритият замисъл на турската администрация - а именно постепенно обезбългаряване на тези територии - вече даваше първите си резултати. И тогава, макар и под друга форма, се проявяваше принципът на всички тирании: „Няма го човека, няма го и проблема”. България не можеше да остане в никакъв случай безучастен свидетел на тези анти - български процеси.
Сърбия и Гърция също не можеха вече да изчакват… Размириците в Новопазареко и Косово засягаха основни сръбски интереси. Присъединяването на островите в Егейско море към елинския материк се превърна във въпрос над въпросите за Атина.
Изобщо търпението на София, Белград и Атина беше изчерпано до крайна точка. Балканските държави бяха чакали напразно над тридесет години Цариград да изпълни член 23 от Берлинския договор за даване статут на автономия на турските владения в Европа.
На 29. II. 1912 година в София бе сключен Договор за приятелство между България и Сърбия. По-късно - на 29.IV. същата година, бе подписана и „Военна конвенция” между двете страни, уточняваща оперативното единодействие между двете съюзени армии по време на войната.
На 16. V. 1912 година, пак в София, беше подписан Договор за отбранителен съюз между България и Гърция. Осигурено беше участието във войната и на малката Черна гора.
Притисната от бързия ход на събитията - макар и скована в немалка степен от остарялата феодална вътрешна уредба и господството на ислямските принципи в целокупния обществен живот - реагира и Турция. На първо място, тази реакция се изрази в едно засилено внимание към модернизиране на армията. За целта беше приет и специален план, в който важно място се отделяше на помощта в тази насока от страна на приятелски настроената Германия. В навечерието на обявяването на войната германски военни инструктори вече провеждаха и конкретно обучение на турските подразделения и щабове. Например край Одрин, през октомври 1909 г., се проведоха войскови маневри, разиграващи генералщабната задача: настъпление в посока към България.
В Цариград връх взе становището, че една отслабена България чрез победна за Турция война би усмирила завинаги стремежа за свобода и независимост на българското население в Македония и Одринска Тракия. Впрочем, това становище публично бе изразено от Кязим бей - валия на Солунския вилает, който писа във влиятелния турски вестник „Танин” следното: „За да се спаси турското владичество и отоманизмът в Македония, няма друго средство освен да се смаже онази балканска държава (България), която е главната причина за безредието и смущенията в нашата страна”. И по-нататък: „Неотменяема необходимост е да създадем случая, за да унищожим в корена идеята за разпадането на Турция”. Това мнение намираше все по-широка подкрепа в турските управляващи кръгове. То - чрез една целенасочена пропаганда - все повече завладяваше и населението…
Друг турски вестник - „Иктихамъ” - обобщи тези настроения по следния начин: „Ако България се опита да нападне Турция, политическите раздори между отоманците биха пристанали отведнъж, българската войска ще се озове срещу армия, която вече е изгубила търпението, защото от месеци война води, пък врага не вижда”.
Затова и отговорът на Високата порта на предложението на балканските съюзници за преустройство в дух на автономни начала на европейските владения на Турция беше отрицателен.
Изобщо над Балканите вече витаеше духът на войната. Започна се и усилена подготовка за решителната среща на бойното поле. Как протече тази подготовка за двамата главни участници в очакваната война - България (застанала начело на Балканския съюз) и Турция?
Един от тогавашните български държавници - Иван Ев. Гешов, отразява настроението, овладяло българския политически елит след Берлински конгрес, по следния начин: „Ние останахме смазани, гръмнати, поразени”. Навярно този студен душ - а той е най-чувствителен, но и най-здравословен след силния градус на емоциите, повдигнат от Санстефанския договор, подтиква не само управниците, но и целия български народ към спасителната максима „Помогни си сам!”.
Впрочем провъзгласяването на Съединението на 6. IX. 1885 г., последвалата го Сръбско-българска война, както и обявяването на независимостта на 22. IX. 1908 г., потвърдиха по един безспорен начин правилността на едно такова мислене и действия. Мислене, което обхвана всички сфери на тогавашния обществен живот, включително и училището - това чудотворно място за поддържане на всяка национална кауза, на всеки национален идеал. В тази насока Министерството на просвещението издаваше специални нареждания до учителите да учат младите поколения в дух на защита на националните идеали. „Българските земи под чужда власт” - така беше озаглавен специалният раздел, намерил място в учебниците по Отечествена география, в който се изучаваха българските територии в Македония, в Беломорска и Одринска Тракия.
Но какви бяха по-важните параметри и особености, очертаващи стопанския потенциал на България в навечерието на войната? Балканската война завари модерната българска индустрия - и по-конкретно машиностроенето и свързаните с него металолеене и металообработване - едва в зародиш. Наличната тогава индустрия бе силно зависима от вноса на редица метали. Това бе обяснимо - голяма част от рудните залежи и най-вече тези на олово и цинк се намираха в останалите под турско владичество български земи - в Родопската област. В наченки още беше и химическата индустрия.
Сравнително най-добре бе развита текстилната промишленост. Тя имаше достатъчни капацитети за задоволяване и на военновременните нужди на страната. За съжаление, главно поради пречки от бюрократично естество отделни части от армията отидоха на фронта недостатъчно добре екипирани. А даже и съвсем неекипирани по военните стандарти. Такъв например бе случаят с 16-и Орханийски полк - домашното облекло на войниците внесло угнетително впечатление сред столичното гражданство и чуждите мисии, акредитирани в София.
Впрочем, поначало тогавашният управляващ екип отдаде по-голямо значение на дипломатическата и идеологическа подготовка на войната за сметка на икономическата. В определен смисъл земеделието - набрало преднина по един естествен път - спаси българската армия от срив по отношение на снабдяването с хранителни припаси и животинска тяга. Това още веднъж иде да покаже първенстващата роля на едно хармонично развито земеделие за осигуряване националната сигурност на всяка една държава.
През 1912 година българското земеделие произвежда 1 218 075 т жито, 213 923 т ръж, 270 853 т ечемик, 126 385 т овес, 723 301 т царевица.
Значителен - и твърде поучителен за днешното състояние на нашето животновъдство - бе и броят на домашните животни в готвещата се за война тогавашна България. През 1910 година в страната бяха преброени 8 669 000 овце, 1 465 000 кози, 1 606 000 говеда, 413 000 биволи, 12 000 мулета (катъри), 478 000 коне. За отбелязване е, че България беше на първо място - в сравнение със своите съседи - по отношение броя на говедата и биволите на глава от населението. Един твърде важен факт, чието благоприятно значение се прояви през хода на войната. Защото именно и те - любимите на душата и сърцето на българския селянин коне, мулета, биволи, изнесоха една твърде голяма тежест от войната. Те бяха главната теглителна сила по отношение не само на снабдяването, но и при действията на артилерията и кавалерията.
Гордост, а сякаш повече вече и тъга в условията на днешната демографска криза, навява прегледът на демографското състояние на българската нация в навечерието на Балканската война. Интересно, но и твърде жалко е от друга страна как последвалите десетилетия донесоха разгром не само на националните ни идеали за обединяване, но удариха твърде зле и генетичния фонд на нацията. Затова определена вина носят всички правителства, управлявали страната след 1915 година… Една твърде голяма и историческа вина! Вина, която има и един твърде конкретен печален резултат: най-жизненият народ на Балканите през 1912 година, с най-активно и еднородно по своя състав население днес води битка не за равнение е водещите нации в Европа, а за физическо оцеляване.
Но нека хвърлим поглед върху статистическите данни. Те показват, че през 1912 година България разполага с 96 341 кв. км територия и 4 342 400 души население. За сравнение ще посочим и другите участници във войната. Гърция: територия - 62 211 кв. км, население - 2 632 000; Турция: територия - 937 000, население - 20 000 000; Сърбия: територия - 48 303, население - 2 912 000. Твърде тъжно е за нас, днешните българи, да правим сравнение за сегашното положение на България по тези показатели по отношение на горепосочените ни съседни държави. Но още по-тъжно - а направо и трагично - би било след време в случай, че държавата не вземе решителни мерки за радикален изход от демографската криза.
През 1912 година България отбелязва и висок за времето процент грамотно население. За градовете грамотността стига около 65 процента, а за селата - около 35 процента. През 1910 година броят на грамотните новобранци в армията вече е 75 процента. Един показател, решително поставящ България и нейната армия на първо място на Балканския полуостров.
Висок, в сравнение с други през разглеждания период, е и броят на активното население - над 50 процента! С други думи в тогавашна България всеки втори българин и българка ежедневно творят материални и духовни блага и не са в тежест на държавата. Останалите са деца и хора над 60-годишна възраст - но и те по един или друг начин са включени в общополезния за нацията труд: помагат в семейството - било в земеделските, било в занаятчийските дейности. Една жизнена, работоспособна и в добро здравословно състояние нация - това бе българската нация в навечерието на Балканската война.
И още нещо - при случай на мобилизация този висок процент активно население осигуряваше една твърде внушителна за страната боеспособна армия. Например изчисленията за 1905 година показват, че общият брой на мъжете - на възраст между 20 и 50 години, които можеха да бъдат мобилизирани в армията, възлизаше на около 714 000 души. Повод за удовлетворение даваше и картината относно годността на мъжкото население за военна служба. Статистиката показва, че от явилите се пред наборните комисии през периода 1898 -1910 година младежи (общо за периода те бяха 816 757) като негодни за военна служба бяха намерени едва 6,5 процента, или 52 877 младежи.
Въпреки тези обективно добри материални и демографски предпоставки като цяло подготовката на страната за предстоящата война с Турция страдаше от редица пропуски и недоглеждания.
По-конкретно ходът на войната показа конкретни неблагополучия по отношение на екипировката, както и на снаряжението и въоръжението на българската армия. Въпреки че страната обективно разполагаше с немалък ресурс за тяхното избягване, то борбата на различните групировки на българския капитал за извличане на по- големи печалби от сделки по снабдяване на армията, както и редица бюрократични пречки и случаи на чиновническо бездействие доведоха до плачевно екипиране на отделни войскови части на места. До липсата на модерен артилерийски парк и на добре организиран армейски транспорт. До необорудвани в достатъчна степен медицински пунктове и болници. Впрочем, за тези групировки на капитала и за хората в държавния апарат, свързани користно с тях, които не виждаха нищо друго освен личните си интереси в материалната подготовка на армията за война, важи мъдрата турска поговорка: „Мечката знае 40 песни - 39 от тях са за круши!”. Като общ резултат от действието на тези причини и интереси повече от 15 на сто от войниците от българската армия останаха без оръжие за предстоящата война. В хода на бойните действия те следваха бойния ред на ротите си и влизаха в сражение с оръжието на ранените или убитите в хода на тези действия свои въоръжени другари. Една наистина покъртителна картина и едно обвинение към властимащите!
Налице бяха определени пропуски и по отношение на законовата уредба. По-конкретно съгласно Закона за устройство на въоръжените сили - влязъл в действие през 1903 година, попълването на армията ставаше въз основа на принципа на всеобщата и задължителна военна повинност. Един необходим и доказал своите предимства за неголеми и небогати държави принцип! Но горепосоченият закон, в основата си правилен и необходим, оставяше вратички за освобождаване от военна служба при внасяне на определен военен данък. Една немалка за времето парична сума. Чии синове можеха да се възползват от тези вратички е ясно. Във всеки случай синовете не на тази част от българския народ, която с труд и пот изкарваше насъщния си. Просто фиксираната от закона парична сума не беше по джоба на грамадната част от семействата, имащи младежи подлежащи на военна служба. Впрочем, това състояние на нещата доведе и до преки последици в хода на войната. По този въпрос пред създадената през 1919 година парламентарна изпитателна комисии помощник-главнокомандващият на Българската армия през Балканската война генерал Савов ще отбележи, че поради многобройните освобождавани от служба под бойните знамена „ние имахме около 120 000 души млади хора, които не можехме да използуваме”.
Въпреки тези несъвършенства на законовата уредба, въпреки и наличието на някои вредни лични и групови интереси и боричкания, бойната подготовка на българската армия за войната срещу Турция се извърши на едно твърде добро за времето си ниво. Не случайно това реално обстоятелство се оцени по достойнство след приключване на войната и от представители на турската армия - военачалници в Балканската война. Така например, в изданието „Пленяването на Явер паша” - отпечатано в Шумен през 1913 година, намираме следното признание на бившия командуващ турската групировка, действала в Беломорието и Родопите, Явер паша: „Изумителна е бързината на движенията и нападенията. Това е ураган и ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командуващия. Забележителна е бойната подготовка”…
Впрочем за достигането на това ниво твърде много допринесоха и няколко благоприятни предпоставки. По - основните от тях бяха следните: Добре обучен и високо военнограмотен офицерски корпус - при това относително запазен от политическите страсти на деня и попълзновенията на отделните политически партии. Жизнен, предприемчив по отношение ситуациите в бойна обстановка и сравнително добре образован подофицерски и войнишки състав. Строго провеждана линия на единоначалие в армейския живот и достигане на една твърде висока дисциплина от редника до генерала. Стриктно спазване на военните устави и наставления по отношение на бойната подготовка и наличие на съответстващ строг контрол от страна на по-висшите командири и щабове. Разбира се, през разглеждания период от развитието на българската армия бе налице и известна борба - с конкретни изразители в лицето на висши офицери, за надмощие на отделни европейски военни школи. И по-конкретно борба между привържениците на руската, германската и френската военни школи и традиция. Нещо повече - даже един от уставите - този за учение и действия на конницата, беше превод от съответния френски устав.
Споменатият вече турски военачалник Явер паша ще заяви - в български плен - пред френския майор Матарел следното: „Мен ме учуди съзнателността и интелигентността на българския войник. Аз имах случаи да беседавам с тях, нека си призная, мислех, че това са преоблечени офицери”
Но най-близки до темперамента, а защо да не речем и до душата и сърцето на българските офицери, подофицери и войници бяха отделни положения от руската тактика и бойна подготовка. Но положения, съответно творчески пригодени към конкретните български условия и специфика. В този смисъл армията - от ротата до дивизията - се обучаваше на смели, решителни настъпателни действия - завършващи със стремителен и неотразим удар на нож. Руските военни инструктори бяха положили тази традиция още при създаването на новата българска армия. Тази традиция беше доразвита и обогатена в боевете по време на Сръбско - българската война. В резултат на това нямаше български офицер и войник, чието сърце да не трепнеше, овладяно от решителност и смелост при страшната, но славна команда: „Напред! На нож!”.
Затова и в най-славните страници, които записа българската армия по време на Балканската война, неизменно присъстваха обагрените в кръв, но и във величието на подвига, сцени от атаки на нож. Нека тук дадем място само на една от тях, при която главен участник и самоотвержен храбрец е родопчанинът Стефан Тодоров Чернев от с. Стойките. Отбранявал се повече от три часа, привършил патроните, той посреща две групи от атакуващи турци с поставен нож на пушката си. „Самотният български войник на пътеката - си спомня по-късно очевидецът на тази потресаваща картина Константин Попатанасов - скочи прав, взе позата за бой с нож и по всички правила, тренирани на казармения плац, започна да се върти встрани и кръгом и да отбива ударите с нож и приклад. Той ожесточено се бранеше от затварящия се кръг на дългите вражи ножове, докато го видях издигнат високо във въздуха. Той просто клюмна глава над стръмния скат, намушкан от всички страни - точно като майор Горталов при обсадата на Плевен. Приятели и врагове, свалете шапка пред това безименно, чисто българско юначество - пред този апотеоз на боя с нож!”.
Не случайно за това „чисто българско юначество”, за този „апотеоз на боя с нож” големият руски писател и историк В. И. Немирович-Данченко, запознал се с блестящите атаки на нашите войски при Ескиполис и Петра (10 октомври 1912 г.), ще даде висока, но справедлива и заслужена оценка: „При Ескиполис щикът превъзходно извърши своето. Суворовските чудо богатири не биха извършили това по-добре, а скобелевци от 1877-1878 година биха признали своите ученици за равни на себе си”.
За тази добра бойна подготовка на българската армия допринесе и отделеното в навечерието на войната специално внимание към воденето на срещен бой, като в стрелковата подготовка правилно бе даден превес на воденето на индивидуален огън. Едно особено ценно умение при военни действия в условия на планински терен!
Гръбнакът на българската армия в навечерието на войната бяха 36-те пехотни полка, организирани от своя страна в 18 пехотни бригади. Тези бригади, сведени по две, даваха 9-те пехотни дивизии на армията.
Един от основните бойни полкове в тогавашната армия беше и 21-и пехотен Средногорски полк. Бойната подготовка на неговия личен състав за участие в Балканската война се характеризираше с всички посочени по-горе и общи за тогавашната българска армия положителни черти. Доказателство, че това е така, са и спомените на войници, числили се в личния състав на 21-и полк в навечерието и по време на войната.
Ето само един от тях.
„Цялата пролет и лято на 1912 година - си спомня Стефан Станчев - ни обучаваха: „Наляво!”, „Надясно!”, „Кръгом!”, „За стрелба” й пр. Към м. август в най-големите горещини ни изведоха на маневри из Средногорието. Постоянно се говореше измежду нас, а и между хората, че ще има война, че скоро ще стане, но кога точно, не се знае. Като свършихме маневрите, тръгнахме към Пловдив. Вървяхме пеша. Минахме през Голямо Конаре, където замръкнахме, но продължихме, та посреднощ дойдохме в казармите на Пловдив. Строиха ни в двора и майор Долапчиев ни държа реч:
- Юнаци, доволен съм от успеха ви в маневрите, които току-що свършихме. Сега се връщате в казармите, за да си отпочинете, та да бъдете бодри и решителни за защита на отечеството. След тия маневри бъдете готови и аз ви пожелавам идущия път да направим едни истински маневри на юг, на юг, на юг! …
Съвсем наскоро това желание се сбъдва. Бойните редици на 21-и пехотен Средногорски полк се устремяват в освободителния си щурм - там над Рожен! На юг!…
Но нека хвърлим макар и бегъл поглед и върху подготовката на другия главен участник във войната - турската армия. Въпреки още неизживените през този период някои феодални порядки Турция навлезе във войната с несравнимо по-големи - в сравнение с тези на съюзените балкански държави - материални и демографски ресурси. Само населението бе над два пъти повече от общия брой население на съюзените балкански държави. Да не говорим за огромните територии, както и възможностите да се черпят материални и човешки ресурси - в случай на нужда - от васалните на Цариград владения - Египет, Кипър, Самос.
Такава бе картината на обективните предпоставки. Друг е въпросът, че тези предимства не бяха използувани в най-рационална степен в подготовката, а по-сетне и в хода на военните действия. Това стана въпреки взетите от управляващите в навечерието на войната младо - турци енергични мерки. По тяхна покана цялостната реорганизация на турската армия бе поверена на една твърде многобройна и впечатляваща по своя състав германска военна мисия. Тя бе водена от тогавашното военно светило генерал фон дер Голц. Отделено беше внимание, а и необходимите средства и за екипировката и съвременното европейско въоръжаване на армейските части. Това доведе до наличието на един добре окомплектован артилерийски парк. До една организирана по германски образец военносанитарна служба - напълно запасена с медикаменти. До една пълна екипировка на отделните войскови части.
И това бе обяснимо - империята разполагаше с парични и конкретно със златни ресурси - натрупани в течение на векове от поробените в нейните предели народи.
В последна сметка, по свидетелство на турския политически и военен деец Махмуд Шефкет паша турската армия никога не е била по-добре подготвена в материално отношение както през 1912 година. Но за съжаление и на официален. Цариград, а и на цялото турско общество, бойната подготовка на армията не отговаряше на достигнатото високо ниво по отношение на материалното й обезпечаване.
Точно в обратен ред стояха нещата в случая с българската армия. Там незадоволителната степен на осигуреност по отношение на екипировка, снабдяване и въоръжение на армията бяха компенсирани от достигнатото високо ниво на бойната подготовка на личния състав. Впрочем, какво друго и оставаше на бедните и лишени от колонии държави, освен да разчитат на качеството на човешкия си потенциал?
Но да се върнем на конкретната тема. В навечерието на Балканската война турският управляващ елит, включително и генералитетът, разчитаха в известна степен и подсъзнателно на старата имперска слава. На митологизирани качества на османците, проявени във вече отдалечени във времето битки. Осланяха се, че късметът в идващата война ще бъде на страната на правоверните. И още - налице бе подценяване на противника. В него още се виждаше образът на доскорошната рая, а не израсналият в условията на свободата титан.
В известна степен това измамно самочувствие се подхранваше и от германските военни инструктори. За сравнение ще отбележим, че бойната подготовка на българската армия се извърши изцяло от българските военни специалисти - генералщабни офицери и командири на войсковите части. Още един отличен атестат за свободна и независима България!
Незадоволителната степен на бойната подготовка на турската армия бе предопределена на практика и от някои специфични за нея в навечерието на войната черти и особености. Например единоначалието често се блокираше от официално делегираните представители на ислямската религия в армията - ходжи и специално подготвени офицери.
И нещо още по-опасно за всяка една армия - турското офицерство в периода след младотурския преврат от 1908 година беше заразено в голяма степен от бацила на партизанщината - на партийните и групови борби. По свидетелство на висшия турски военоначалник Абдуллах паша в тогавашната турска армия са били налице и отделни офицерски групи, открито враждуващи помежду си. А всички тези негативни за бойната подготовка явления и процеси се разгръщаха на фона на една повсеместно ширеща се неграмотност.
Неграмотност обхващаше не само войнишкия, но и немалка част от офицерския състав на турската армия. Това положение на нещата особено негативно се отрази на подготовката на инженерните и свързочни части, както в определена степен и на артилерията. Много бяха примерите по време на бойните действия, които показаха, че телеграфът и радиотелеграфът не бяха овладени даже и на тяхното елементарно равнище.
Най-накрая ориентацията към пруската военна щкола и традиция - улеснявана всячески на място и от мисията на генерал фон дер Голц - доведе до подчертано внимание към парадността, към механичното и колективно овладяване на строеви и бойни навици и умения. Това се извърши в определен ущърб на индивидуалната подготовка на отделния боец и командир от тогавашната турска армия.
В заключение нека си припомним част от стихотворението „Таз война …” (ноември 1912 г) на великия поет и родолюбец Иван Вазов:
„Война ужасна, зла, стихия разярена
бич изтребителен, ехтеж от гняв, риданье -
война безмилостна, море от плач, страданье -
о, боже мой - и пак война свещена!”
