Людмил Симеонов

ОРИСИЯ

Не дай си, боже, да си талантлив!
Ще си спечелиш хиляди омрази,
ще ти завиждат, докато си жив,
с презрение докрай ще си наказан!

Все този вечен български синдром!
И орисията ни - все такава:
бъди прокажен ти и нищ, и хром,
но не - с талант! Това не се прощава!

НАДЕЖДАТА

Изтичат дните ни… Един след друг
животът тихичко ги отброява.
На всяко отчаяние напук -
надеждата остава.

Какво пропуснал си дотук - недей
за него съжалява.
И утре слънце ще изгрей -
надеждата остава.

Жълтее лист. Заромолява дъжд.
Угасва звездната жарава.
Но ти докрай мига задръж -
надеждата остава.

ЗИМА

Над мен отново зима се надвесва,
дали ще е последната ми тя?
И питам се: дали живял съм честно?
Дали ще ме запомнят с доброта?

А нямам отговор. Ята от врани.
Навява преспи зимата навън.
И пак отеква селската камбана,
за кой ли път - със погребален звън.