Гюлшен Алиева

Мамо, бях в Измир.
Вървях перуникова по земята,
запаметила топлите стъпки на баба
тичах с босите песъчинки на Егейско море,
разговарях с безсънни продавачи на риба,
на хляб и на кодирани признания.
По сипеите на душата ми стъпваха щурчета -
удивително напомнят себе си и тук,
вървях с шамията от чувства
край гении, поети и зографи.
Мамо, дойдоха двете ти родни сестри,
откъртиха отломъци от спомените
и за тебе питаха,
за скъсаната ти житейска нишка плакаха
и аз много плаках,
плакахме за свищовските деца -
изгаснали звездици
върху синия чембер на небесата,
за войниците от Кербала,
за хилядите дечица,
които притихнаха безпомощни
сред жестоките цунами на Индийски океан,
жестоки като трагедия в амфитеатъра на Ефес.
И как да не заплачеш?
Мамо, и тук има влюбени, както у нас
и в очите им толкова бухнали блянове,
и тук строят чешми за севап
/дори се снимах пред такава с бежови камъчета/,
каквито срещах в Родопите,
и тук дъхти на синчец и тинтява,
и тук художникът рисува люляково-синя пролетта.
Мамо, бях в Измир,
но след дълго отсъствие пак се завръщам
/нали казват, че камъкът си тежи на мястото/.
На прага ме посрещат родните щурчета,
разхвърлени кленови листа от минало
и вятърът, който с пръсти барабани
по кората на сърцето ми.