Владимир Башев

ЗИМНА ПРИКАЗКА

В нашия двор
имаше огромен човек.
Направихме го,
като търкаляхме една снежна топка.
Хладното кълбо
растеше неочаквано бързо
и на края изпълни детското ни небе.

Изправи се снежен човек.

Ние откраднахме
медалите на своите бащи
и му ги подарихме
с наивна щедрост.
Той веднага
окичи гърдите си.
После поиска звание
и ние го отрупахме със звезди.
Поиска слава
и ние му връчихме жезъл.

В нашия двор
стана весело.
Толкова весело,
че вместо да цепим дърва за в къщи,
ние се ровехме във снега
замеряхме се със топки,
дращехме се със посинели пръсти,
а после се прегръщахме
и марширувахме.

И всичко това -
зарад една бегла усмивка
на нашия снежен човек.

През нощта
сънувахме щастливи сънища.
Всички сънувахме.
Дори и тези
които бяха настинали
от беглата му усмивка.
Те се мятаха като риби,
забравени на брега,
заобиколени от въздух,
който не могат да дишат.
Но и те се радваха,
че имаме снежен човек.

На сутринта започна топене.

Бавно,
защото снегът
беше преминал в лед,
святкащ и твърд като диамант,
но сигурно,
защото слънцето
не прощава
на никой снежен човек.

Леденото сърце се стопи.
Ледените мисли и мускули
безславно умряха.
Истински си останаха
само медалите.

Ние ги върнахме в къщи
и ги дадохме на бащите си.
Те ги поеха
с развълнувани пръсти,
помилваха ги с очи
и ги прибраха.

Казаха:
„Друг път не си играйте със тях!”

И отидоха на работа.

ВРЕМЕ

Не вярвам в пресметливите часовници,
защото те са връх на хитростта,
защото с тиха подлост на чиновници
те често сменят свойте небеса,
те бягат ту напред, ту изостават,
ту мамят с часове, ту мамят с дни,
луните бедни за слънца представят,
доказват, че слънцата са луни.

А времето във устрем непрекъснат
върви под неизменни знамена.
Зелените часовници го късат
на четири годишни времена
и клоните им искрени чертаят
огромни непознати часове.
Те имат свято право да мечтаят
защото знаят всички ветрове.

Защото заплатиха с тежки листи,
с попукани от работа кори
завинаги короните си чисти,
завинаги стеблата си добри.
Защото бурята не ги почупи,
не ги помести и не ги уби,
нито успя дори да ги подкупи,
когато в сняг подкупващ ги обви.

Те вярваха в съдбата си зелена,
въртяха се по свой разумен ход,
додето справедливата вселена
не ги повика всичките за плод.
Сега се будят и цъфтят уханни,
те - извоювалите този срок -
чрез корени до болка постоянни,
чрез върхове със помисъл висок.

Небето от желязно става златно,
в нозете ми се сипе пъстър цвят.
И мойто време става необятно,
неизчислимо с ничий циферблат.
И натежал от мисли, тъна в мракът,
вървя и чувам - клоните шумят,
зелените часовници тиктакат,
зелените часовници вървят.

РАЗСТРЕЛЯНИ ЧУВСТВА

Революцията се решава не само вън.
Революцията се решава и вътре в нас.

И сърцето ми става препълнен площад
и с разкъсани ризи стоят на площада
бивши чувства, които ме дърпат назад
дори само с това,
че очакват площада.

Аз ги помня от дните на тяхната власт.
Те посичаха всичко със жестове къси,
арестуваха мисли, заточаваха страст,
подозираха
в себе си даже врага си.

Няма милост за вас!
Вие бяхте лъжци,
изменили на своята клетва войници,
вие служехте сляпо на жестоки светци
служба с малки глави
и големи пестници.

Революцията няма това да прости,
безогледният глас като изстрел е кратък.
Тя минава през вас със грамадни пети,
ще ви стъпче съвсем,
за да иде нататък.

И площадът кънти и в последния час
изпод честите удари
на сърцето червено
вие падате мъртви
и усмихвам се аз -
чисто,
честно,
освободено.

ТАРАЛЕЖИ

Шепа таралежи упорити
във това, което сте били,
вие лазите все още скрити
в кожи със настръхнали бодли!

Те са изковани от предишни
много стари мисли и слова,
всичките далечни и излишни,
жалки като ланската трева.

Клюмват те, огъват се и падат,
сливат се завинаги с калта.
Голите стопани тайно страдат,
стреснати от свойта голота.

Те се лутат из света огромен
кретат из големия ни път
и поне един бодил за спомен
по гърба си искат да спасят.

Но това, което ни тревожи
няма със бодли да се реши.
Долу таралежовите кожи,
празни таралежови души!

Истинското бъдеще ни вика
със високи хубави тела,
всичките - с изящна и велика
с откровена форма на стрела.

И стрелата удря ненадейно -
връх събира нейните черти
но върхът за враг предназначен е,
а самата - може да лети!

ЯНУАРСКО ПОСЛАНИЕ
ДО ВЛАДИМИР ИЛИЧ

Аз се уча да мисля.

След като знам да чета и пиша,
след като знам да обичам и вярвам.
След като времето ме попита:
- Мислиш ли?

Аз се уча да мисля.

Вместо мен мислеше друг.
Слушах
умуването му властно.
Слушах смутен и несвой,
вместо мен
да решава той.
Да отговаря той.
Беше лесно и страшно!

Аз се уча да мисля.

Скъпи Владимир Илич,
аз се уча на мисля сам.
Може би мисля глупаво,
може би - още слабо.
Искам
всичко, което започвам да знам;
да откривам
и да изстрадам сам.
Дело трудно и сладко!

Аз се уча да мисля.

Аз се ровя
в сложните формули
на заслугите
и на славата -
освобождавам свитите пориви,
да отидат на работа.
Пускам ги като птици -
да придадат крила
на подпори и жици,
лостове и длета.
Пускам цялото ято,
това ято дължа
на любовта, на която
принадлежа.

Аз се уча да мисля.

Скъпи Владимир Илич,
аз се уча да мисля!
Чувствувам,
че и другите хора мислят.
Чувам
как и другите хора мислят!
Мислят сивите каменни къщи.
Мислят белите домове.
Мислят уличките ни къси.
Мислят дългите ветрове.
Мислят вчерашните дървета,
Мислят утрешните листа.
И от зимния мраз отнета,
идва истински пролетта.
Ей - зелените й основи
се подадоха над леда.
Ний сме вече съвсем готови
да я имаме за съдба!

БЯГСТВО

О, ако бягаше от мен.
като от жалките си спътници,
аз бих те спрял!
Развеселен,
отново бих те взел по пътя си!

Но има ли таквиз въжа,
къде са сигурните ремъци
да мога да те удържа,
когато тичаш против себе си!

Дано във своя бързащ ум
си овладяла толкоз краища,
че по обратния си друм
не стигнеш никога до края си!

НЕ СИ ОТИВАЙ

Аз търсех своя верен образ
по всички знайни правила,
но виждах
ту черта,
ту отрез
във счупени
огледала
и бе надежда непозната
мигът
когато засиял
на твоите очи
в дъната,
за пръв път се огледах цял.

Навярно си била пристрастна,
но аз внезапно се явих
красив и смел,
с осанка властна,
с душа прозрачна като стих.
И днес,
протегнати във немощ,
ръцете ми са само глас:
Не си отивай!
Ти отнемаш
това,
което станах аз.

НЕДЕЛНА ЕЛЕГИЯ

Гнетят ме погледите пусти
на лековерните жени,
чиито пъстрополи фусти
трептят от двете ми страни.
Звънтят
поличките-камбанки
и викат новия си паж
ту към Диана,
ту към Банки,
ту на разходка,
ту на плаж.
Но във часа,
преди да падна
в непоправимата вода,
прощаваща
и безпощадна,
изгрява твоята звезда.
Аз се изправям
и към нея
политам в необмислен бяг.
Аз във момента не живея,
но утре ще живея пак!
Околните недоумяват,
те ме изпращат
с искрен смут,
но те,
горките,
не познават
блаженството
на твоя скут,
блаженството
да те намеря
да те докосна
със ръце
и в шепите ти,
като перла,
да пусна своето сърце!

***

Иконите останаха потресени -
какви са тези невероятни двама,
които се мотаят като бесни
в почтените предверия на храма!

О, бесният бях аз!
Бях влюбен варварин
пътувах подир теб и бе награда
възможността
със сляпото си вярване
да те последвам, ако щеш, до ада.
Във полумрака виждах неестествени
чертите на лицето ти -
с едни
ликуващи,
порочни и божествени
под миглите
събрани светлини.
Бъди такава,
инаква
и всякаква,
плаши ме със закани и лъжи,
но само ме обичай, както някога,
и тука
насаме ми го кажи!

Изпълнила владишкия престол,
шумеше роклята ти
с бавен полъх,
а аз, чело
в нозете ти забол,
за първи път
в живота си
се молех.
Потърсих те с очи -
ти бе спокойна.
Изящен мраз
бе твоят образ вещ.
И тлеех аз пред твоята икона
като обречена на тебе
свещ.

Ще мога ли сега
да духна пламъка,
да взема
и да си отида прав,
със стъпки,
от които само камъка
да чуе
повестта за моя гняв!
С разпътни и попътни,
с окриляващи,
с горещи от усмивки ветрове
светът
на възхитените невярващи
като последно чудо ме пое.

ЖЕЛЯЗОТО СЕ УЧИ ДА ЛЕТИ

На Милко Милков

Коя е моята любима песен?
Не знам.
Сега аз виждам само планина.
Надвесен
над хладна и зелена падина,
сега аз виждам въжената линия,
която безконечно се върти.
По нейните безсънни петолиния
се спускат като ноти вагонетки.
Над пусти пропасти и чудни гледки
желязото се учи да лети.

Желязото се учи да лети!

Ще дойде ден и то ще проговори
във оси на тревожни колела,
в проводници
пространството проболи,
във мускули
на търсещи крила.

Благословена, вдъхновена якост!
Аз вярвам в тежката ти добрина,
защото я издирвахме със патос,
изравяхме я дълги времена,
събирахме я с изранени длани
със силикоза в празните гърди,
от тази проста истина огряни -
желязото се учи да лети!

Желязото се учи да лети!

Танцуват вагонетките над бездни
от влажни върхове и часове,
отнасят нашите мечти железни
към други брегове и векове.
Там в дъното на всяка друга радост,
като елмаз на слънце засиял,
ще тържествува първата ни младост
в изящни изваяния метал.
И бъдещите хора благодарни
ще слагат върху челната стена
на рудници, флотации и леярни
все нашите подземни имена.

Ти питаш за любимата ми песен?
Небето можеш ли да разчетеш?
Чети!
Сега аз виждам въжената линия,
която безконечно се върти.
По нейните безсънни петолиния
се спускат като ноти вагонетки.
Над пусти пропасти и чудни гледки
желязото се учи да лети!

МИЛИАРДЕР НА МАНИФЕСТАЦИЯ В СОФИЯ

Ти, който със своите милиарди долари
можеш да купиш леяри и докери
заедно с бордеите и пещерите им,
заедно с жените и дъщерите им,
ти който можеш да купиш поетите
заедно с талантите и кабинетите
или съдиите - и най-непреклонните -
заедно с цитатите от законите,
можеш да купиш певец с ария,
философ с гледище, генерал с армия,
можеш да купиш щастливи сънища,
да купиш минало, да купиш бъдеще,
ти, който си неизмеримо богат,
ти стоиш слисан на този площад.

Край тебе вървят със цветя и байрачета
като утро розови първолачета.
Те ходят безредно, но пеят песнички
с думи безхитростни, с мелодии леснички.
В бели туники, с тела на кокичета
тънко стъпват красиви момичета.
Юноши идват по на двадесет пролети
с бронзови мускули излети за полети.
Нахлуват след тях синеблузи колони,
блестят над челата им като корони
червени сияния от знамена червени,
знамена със цвета на кръвта в нашите вени.

На теб, богатия за петима Креза,
тази манифестация ти хареса.
Ти се усмихна - и не безстрастно -
стана ти мъчно, стана ти страшно,
стана ти ясно, че нямаш валута,
за да си купиш такава минута,
когато площадът кънти от възторзи,
небето ухае на люляк и рози
и хората вярват в нещо богато,
което не се разменя със злато.
Усмивката падна. Ти беше бледен.
Ти беше беден, за първи път беден,
проправи си път сред човешката бездна
и като камък в море изчезна.

БАЛЪТ НА АРТИСТИТЕ

На бала на артистите
актьорите
бяха със ролите
заучени дошли
и весело блестяха
коридорите
под мълниите
на шпагите и шпорите
и облаците лъскав кринолин.
Обучен в търпеливи репетиции,
Ромео,
целият в руменина,
ухажваше Лукреции и Патриции,
макар че някой
от големите класици
го бе обрекъл на една жена.
Бе млада и красива Дездемона
Отело трябваше да е ревнив,
но той спокойно смучеше сифона,
а зад гърба му,
до една колона
ленив лакей
със нея бе щастлив.
Веселието бе искрено и силно.
Един далечен на Модуньо глас
възпяваше с възторг Паскуалино
и думите,
опръскани със вино,
се блъскаха в стените
и във нас.
Повтаряха се песните
и страстите
и всичко се повтаряше така,
че бляскавата видимост на щастие
ме караше с тревога и участие
да търся
само твоята ръка,
която твоя бе,
а не измамна,
не чужда,
не призвана за игра.
Кажи сега:
какво ще правим двама,
със първата,
с единствената драма,
която тихо между нас изгря?

ЕПИЗОД

С устни, още топли от твоите устни,
аз се питам има ли нещо по-странно
от целувките,
които можеха да не са изкусни
но трябваше да дойдат много по-рано.

В тази мокра градина
ни спусна зеленият парашут
на чадърчето,
нашите пръсти и погледи сбрало.
Уютът на дъждовните капки
бе издаен уют,
понеже ни караше
да се движим по огледало.

Безпощадна разходка
върху собствените ни образи!

Виждах
как се разлагат прекрасните ти черти.
Виждах кичур коса,
виждах тънко ухо,
виждах обици.
Равнодушно допусках,
че на части ме виждаш и ти.

И се вкопчихме двамата
дълго, тъжно и сладко.
Край на всичко
което завинаги закъсня.
Край на всичко,
което излезе нелепо и слабо.
Край на моите пръсти
върху твоите рамена.

Парашутът
те дръпва със страст към дъждовната бездна.
Аз потъвам в яката си
и свободен изчезвам в нощта.
Тази тайна целувка
може да не бъде последна,
ала никога първа
няма да бъде тя!

ОБИЧАН

Аз бях и мамен, и обиждан,
но между рани и лъжи
бях като никой друг обичан
и щастието продължи
от самотите да ме брани,
като при всички самоти
с разбиращи и сладки длани
прегръщаше ме само ти.

Във мислите си пак бях ветрен,
но ти бе истинска любов
и аз от ветрен ставах верен,
аз от неверен ставах нов,
вървях със тебе дълги нощи
под мокри листи и звезди
и ги разчитах като ноти
тъй както никога преди.

Аз те целувам по косите.
Ти мойто минало отне.
Ако поискаш да си идеш,
аз като луд ще викна: Не!
Викът ще бъде прост и честен -
ще оглуши града голям,
който мълчи край нас тържествен
и целомъдрен като храм.

***

Недей притваря
тънките си мигли,
аз искам
приоткрити да трептят -
два прореза
на две щастливи миди
чиито черни бисери
лъщят.
Ах, как ги търсих аз!
И как безсънно,
погълнал кислород
за векове
се гмурках косо
в синкавото дъно
на ресторанти
и на домове.
Там бавните магнитофонни ленти
събуждаха заспалата вода.
Танцуваха безформени и леки
на дъното обречени ята.
Те тръгваха към мен
и много пъти
аз ги целувах
с устни на спасен,
целувах ги,
но хлъзгавите пръсти
не можеха
да ме спасят съвсем.
Изплъзвах се
и сам се питах страшно
наистина ли
слезнах със криле,
или и аз съм
нещо опашато
което тъжно
диша със хриле.
Потъвах аз и всички водоравни
ме чакаха да се изпъна тих,
когато в снопче черни водорасли
два малки черни бисера открих.
Отскубнах ги.
Олекотен
и тънък,
се вдигах
над черупки
и лица.
И виждах бряг
и над брега възвърнат
лъщяха неочаквани слънца.

НЯКЪДЕ В ЕВРОПА

Този човек
бе заключена рана.
Зачеркната фигура.
Превита глава.
Ругаеше,
че го пъдят от вагон-ресторанта,
а страдаше всъщност
не от това.
Издаваше го дъхът
на излишни цигари,
прекаленият дъх
на вермут и коняк.

Някъде във Европа между две гари,
между две граници, в някакъв влак…

Влакът се люшкаше -
не бърз, а бесен.
И двамата се поклащахме
като пияни.
Аз го попитах:
- Простете, отгде сте?…

А той потъна
в двете си длани.

И разбрах цената
на този страшен,
по-мъчителен
и отровен от всичко миг -
да не можеш да плачеш
на езика си бащин,
а да плачеш
на някакъв чужд език.
Изведнъж
влакът
стана международен,
последната спирка бе Кицбюел
и аз -
един българин -
сам и свободен
във руска книга се бях зачел.
И само случайно
и просто случайно
тази сянка
до мене се очерта
и се мъчеше
да укрие бедната тайна,
неспасяема в своята голота.
О, тягостна тайна -
да нямаш най-милия
от всичките пътища -
пътят назад,
който разкъсва
жестоките мили
и връща завинаги
родния град!

И как трепереха
нозете изменници!
И как се кръстеха
ръцете неверници!
И как се каеха
очите изгнаници!
Как само чакаха
за милост знак!

Някъде във Европа, между две граници,
между две гари, в някакъв влак…

Лихтенщайн

МАГАЗИН ЗА ЧАСОВНИЦИ

На швейцарската комсомолка Мая

Защо млъкна?
Продължавай до края.
Толкоз малко си ми разказал! -
Какво още
можех да разкажа на Мая,
русокосата Мая от Базел.

Ние бяхме сами
сред града, който бясно
върху хиляди оси тичаше,
на всяко едно
по-осветено място
Бриджид Бардо
се събличаше.
И под това
дълго небе от реклами,
под пожарите им нарочни
лицата на всички
улични дами,
изглеждаха непорочни.

Ние обърнахме гръб
на вечерния град
и прегърнати като любовници,
боязливо потърсихме светлия свят
на един
магазин за часовници.
Ах, те бяха неописуеми.
Те излъчваха
дълги сребърни блясъци.
Те отлично
заучени песни повтаряха,
те повтаряха
птичи крясъци.
И звънтяха камбанки,
с махала лудуваха,
и изскокваха кукли със флейти,
и засвирваха нежно,
и смешно танцуваха
възхитителни менуети.

Но под всяка такава
поразителна сцена,
с рамене от усилия
потни,
упорито се трудеха
и убедено
само двете стрелки работни.
И се раждаше времето,
разделено на мигове,
на минути, на дни и на месеци,
на родилни и смъртни
човешки викове,
забранени песни и вестници,
на развързани мускули
и отключени мисли,
на катурнати
златни корони
на освободени
квадратни мили
и вдъхновени
кохорти.

Когато отново
излезнахме вън,
целият град кънтеше,
целият в блясъци,
целият в звън,
сякаш старинен часовник беше.
Като двете стрелки
ние бяхме сами.
Градът
ни следеше безгрижен.
Градът
продължаваше да шуми.
Ние
продължавахме да се движим.

Базел

СБОГУВАНЕ

Вий няма да умрете гладни!
От южна злоба обладан,
аз гледам пръстите ви гладки
върху послушния волан,
върху пакети и портфели,
масивни каси и бюра,
масивни бюстове с банели
и ослепителни бедра!

Живейте, парвенюта сити
от авенюта
и от стрийти!

Огледан в предниците фини
и в калниците отразен,
колите с безразсъдни шини
ще ме разнасят всеки ден.

И всеки миг във две посоки
ще се премятам във възторг
по улици с дворци високи,
край уличници с кръст висок.

Ала един от мене - трезвен,
неразчленен и неразнесен,
спрял на тротоара ветровит,
ще пази стария ми вик:

Живейте, парвенюта сити
от авенюта
и от стрийти!
Зад книжките спестовни
скрити!
Пред дългите им цифри
свити!

Вий няма да умрете гладни!

Но изгладнели за мечта,
вие се лутате до пладне
и пиете от сутринта.

В зори най-хубавата връзка
врата ви стяга във клещи.
Отвън костюмът черен лъска,
отвътре просякът крещи.

Трохички мислене той проси,
предплаща скъпите трохи.
Но отговори и въпроси
не се сдобиват със пари.

Потегляте
по рю и щрасе.
На кръстопътя
с поглед празен
вий се разбягвате от мен.

Сякаш юмрукът ми оранжев
ще стане светофар червен!

Нима се плашите? Едва ли.
Тъй търпелив и тъй търпим,
бих казал, тъй сантиментален
изваждам сетния сантим,
купувам плик и вътре в плика
аз запечатвам своя вик:
„Недей звъни, недей ме вика!
Аз тръгвам! Още в този миг!”

Цюрих