КЪМ ДЕЛТАТА СЪМ ВЕЧЕ
Наближавам я. Започнах често да си я представям на метри от мен.
В долното течение съм. Усещам замаяната вълна, която се готви да ме раздроби и блъсне по ръкавите на пенестата стихия.
Горе ще останат само натрупаните във времето наноси във вид на малки вулканични бабуни и малоквадратни пустини. Повечето от тях сухи, защото водата ще заобиколи върховете им в бързината да се влее в необятната Вселена. И ще остави след себе си джунгла.
За самия мене - да се слее във великото Нищо. Някои го наричат „другият, по-добрият свят”. И се опитват лицемерно да го величаят и хвалят в картини и поезия. Лицемерно заради страха от неизвестното им.
За мене То е Нищото… Виж, наносите, довлечени дотук през целия ти живот, са друго нещо.
Наносите ще донесат плодородие. Би трябвало да донесат плодородие… Защото последната надежда и молба към бог на корабокрушенеца, казват, била, все някоя останала жива семка от товара на кораба да е попаднала в грамадата от пясъци и боклук.
И да зачене плод…
. . .
На тази снимка виждате Дунав.
Да - на пръв поглед шепа бистра вода, обградена с каменни морени. Все още не чувате „На хубавия син Дунав”, но си е Дунав…
Снимката не е моя - изпрати ми я приятел буквално преди дни. И ми писа под нея: „Навеждаш се и пиеш. Божествена бистрота. И усещаш нещо, което не е от нашите води…”
Аз не съм бил там, не съм се разхождал по скатовете на планината Шварцвалд и не съм слизал по тези няколко стъпала никога, за да ви кажа сега „Ето ви бутилка чиста вода от извора на Брег.”
А изворът на Брег всъщност е и изворът на Дунав. Да - ето това „божествено око” /аз го нарекох даже Окото на Нептун/ е зачатието на Дунава. На „нашия” Дунав!
/Наред с другите ни хвалби за непреходното величие на държавата ни е и тази, дето без малко да пишем като македонците, че със самото прекрачване на Аспарух през реката от Онгъла насам, тя не може да не е станала „наша”, пък и защо не и Нептун първо мляко в нея да е засукал от някоя заспала в тинята огромна щука… /
Така или иначе - не ви лъжа - показвам ви самия Дунав на тази снимка. Сега поровете из въображението си:
Тръгвате с малкото поточе надолу, надолу, виждате след няколко километра как друго поточе се влива в неговите бистри води, след още десетина километра друго, и друго, по-голямо, и друго… И така…
…И така 2 582 километра по средата на континента, докато стигнете делтата на реката на Черно море…
Посока - от Запад на Изток. /Единствената голяма река в Европа, която тече в такава посока. Преображение господне за българите - пътуват с параходите срещу течението, в торбите предимно мускали и семена от домати и пипер, и се връщат по течението с куфари книги, култура и полезни знания за света и битието му… /
Само че… Само че пиенето от извора си остана при извора, там горе на Шварцвалд… Да се неначуди човек - отде този друг цвят и друга чистота на реката, различни от виденията и музиката на Йохан Щраус?
Кораби и мътилка под тях… Капитани с лъскави парадни униформи и пасажери с кръпки по антериите… Барут и опиум в трюмовете… Кафяви води в мъртво вълнение и скелети - стари и нови…
Нациите на десетте държави ли, през които минава тази река, върши небогоугодното дело?
И ето ви ги вече ръкавите, ето ви ги гърбиците на малките вулканични бабуни, образувани от речните наноси - пясък и боклук… И поникналите сред стихиите оцелели семена в цветя, тръни и дървеса…
Ето ви и Дунавската джунгла…
. . .
Гледам я пак снимката и се вдълбавам в мислите си за метафоричното Начало, когато Създателят след всичко направено за шест дена, е имал неблагоразумието да седне за почивка на седмия, оставяйки недовършен проекта си за Човещината.
В частта му за недъзите й…
