ПОСЛЕДНИЯТ ЕКЗАРХ
Пролетта на 1943 година настъпи под знака на продължаващата Втора световна война. На източния фронт немските войски вече търпяха сериозни поражения, но тук в тила животът вървеше по старому. Тогава на дневен ред отново бе поставен еврейският въпрос, въпрос, който многократно бе поставян пред българското правителство
от Третия райх, но поради своята деликатност не намираше окончателно решение. Ставаше въпрос за депортацията на българските евреи. На фона на тази сложна външно и вътрешнополитическа обстановка на историческата сцена се откроява
една силна духовна личност, главата на българската православна църква - екзарх Стефан. Негова последна грижа е била Европа, Хитлер или който и да било политически субект. Паметно е останало неговото слово, изнесено в деня на славянската писменост през 1943 година. Според някои източници това е бил денят, определен за начало на еврейската депортация.
Екзарх Стефан е духовник и неговото оръжие е духовно. В словото си той обвинява правителството и се заканва да отлъчи от църквата всеки, който участва в това пъклено дело. До изпълнение на тази закана обаче не се стига, защото събитията скоро вземат друг обрат.
В спасителната кампания се включват много още българи, редови граждани и политически движения. Известна е ролята на подпредседателя на народното събрание Димитър Пешев, конспиративната дейност на секретарката на КЕВ Лиляна Паница, която предава секретна информация на еврейската общност в София, пловдивският митрополит Кирил, който също води своя битка за спасяване на пловдивските евреи.
Но да се върнем отново към екзарх Стефан.
Има една история, която ми беше разказана от Клавдия Заимова и която хвърля специфична светлина върху характера на българския екзарх.
Било на някакъв прием в немското посолство, където присъствали много политически фигури. След обичайния разговор за последните новини от източния фронт била подхваната темата за литературата и изкуството.
Екзарх Стефан, който бил сред поканените, казал, че живо се интересува от немската литература и в доказателство казал едно кратко стихотворение:
В Божия обор огромен,
назован от нас земя,
всяка твар ясла намира
със заслужена кърма.
Ако в този момент било съобщено, че на Източния фронт немската армия е претърпяла съкрушително поражение, предизвиканият смут е щял да бъде по-малък отколкото това кратко стихотворение. Смутът настанал от факта, че стиховете били на немския евреин Хайнрих Хайне, чиито книги нацистите изгаряли по площадите в родния му Дюселдорф. Някой от присъстващите се опитал да даде възможност на екзарха да излезе от ситуацията и казал:
- Негово високопреосвещенство навярно има предпочитания и към други немски автори - на което екзарх Стефан отговорил:
- Разбира се, чух че Томас Ман пишел нов роман….
Споменаването на Томас Ман, също немски евреин, който преследван от режима бил избягал в Америка, окончателно разстроило присъстващите. Те приели поведението на екзарха като подигравка с новия световен ред.
Опасно чувство за хумор е имал главата на българската православна църква.
Последните десет години от живота си екзарх Стефан прекарва в заточение - въдворен е в село Баня, Карловско. Обстановката, в която живее е скромна, почти монашеска. Като всеки интерниран е трябвало всеки ден да се разписва в местната структура на милицията.
Следната история ми е разказана от Димитър Дрянков от село Михилци, който е бил свидетел на случката.
В един мразовит декемврийски ден, малко преди Коледа, екзарх Стефан отива да постави поредния си подпис, а там милиционерът му връчва колет, който съдържа червено копринено расо и поздравителна картичка лично от Сталин.
На въпроса, каква връзка има с другаря Сталин, Стефан отговаря:
- С Йосиф Висарионович се познавахме - и двамата сме били семинаристи.
После се обръща към портрета на Сталин, окачен на стената, с думите:
- Йосифе, Йосифе, някога ти беше най-неблагонадеждния семинарист, а сега цял свят на теб се надява….
Екзарх Стефан преживява на това усамотено място десет години. Местните жители до днес си спомнят за дядо Екзарх, за неговите всекидневни разходки по живописното поречие на река Стряма, за кадифения му глас и благ поглед.
