ОТ РЕЗЕРВА
Хотелът, в който работя вече трети сезон. Рутина. Което обаче не означава скука.
Рутинно обяснявам. Не, не, няма проблем, куфарите могат да се оставят в багажното помещение. Рутинно „натоварвам” гостите на асансьора. Аз самата притичвам от партера до втория етаж.
И този път познатата рутина.
Вратата на асансьора се отваря. Трите гостенки, в един глас: „Пеш, а ни изпреварихте!”
Това съм го чувала, усмихвам се - рутина. Едната дама: „При тази фигура!…” И това съм го чувала. Женското у мен лееекичко надделява над рутината. Усмихвам се малко по-широко. Радвам се. Още повече, че жените са едрички, а не се скъпят на комплименти. Напротив. Енергично и единодушно кимат в знак на съгласие и трите. И изведнъж: „Направо - олимпийски резерв!” На моята възраст са дамите, не иронизират.
Рутината ми се изпарява на мига. Прихвам от смях. Примирам си най-вече от словесната заигравка. Защото съм си резерв, факт.
Съзнанието ми обаче предизвикано се насочва към опозицията на резерва. Към т.нар. олимпийски надежди от детството и младостта ми…
За да не затъна в безсмислени носталгично-екзистенциални почти разсъждения, съзнателно пропъждам натрапващите се спомени. Успявам, си мисля - напоследък редовно тренирам в тази насока.
Успявам. Да, ама не, както се казва!
Два-три дни по-късно по радиото минава новина. На хората от бедстващите карловски села е изпратена храна от държавния резерв. Естествено, резервът затова си е резерв, да се помага в критични ситуации. Браво, не може да се разчита единствено на дарителска подкрепа!
Обаче! Мисълта за резерва се настанява с разнопосочната си огромна тежест в мислите ми. Мисълта за резерва помита резултата от тренировките ми напоследък…
Първо ми минава еретичната мисъл, че може и да не възстановят освободеното количество храна. Че колко му е в държава на принципа „Куче влачи, диря няма!” Че няма пари, ще ни обяснят. Ако изобщо ни обяснят нещо. Ако изобщо ни информират…
А и, както и да го погледнем, голямо главоболие си е държавният резерв! Периодично трябва да се обновява… Старата наличност, все още в срок на годност, обикновено се освобождава в полза на социални институции. А преди години, спомням си, се виеха опашки за цигарите от резерва, продавани на половин цена.
Цигарите си бяха добри - не от тях е горчивият вкус в устата ми…
И не от това, че можем да останем без някакъв си ограничен материален държавен резерв. Без толкова много неща свикнахме да живеем, та няма и да усетим липсата му.
Горчилката ми идва от мислите за другия, нематериалния държавен резерв. Резервът, част от който по немилостивите природни закони съм и аз. Отчайващо. Защото сред народонаселението като че ли започваме да преобладаваме ние, резервистите.
Отчайващо. Защото ние продължаваме да спасяваме положението. Ту тук, ту там. Във все повече сфери. Обезценени като ония цигари, които преди години не изхвърлиха, продаваме труда си на половин цена. Но все пак спасяваме положението.
Все още сме в срок на годност ние, от нематериалния резерв. Още 5-10, в оптимистичния вариант - 15-20 години. А след това? Пари за попълване на резерва ни държавата няма. За отглеждането, за образованието и възпитанието на тези след нас.
Няма! И бъдещият наш резерв изтича във всички посоки на света. Там, където той се подновява по правилата. За да го има в моментите на най-тежки изпитания за държавите.
Аз, от резерва, съм уморена. Макар и все още в срок на годност. Аз, от резерва, съм обезнадеждена. Защото срокът ми на годност изтича…
… Хотелът, в който работя вече трети сезон. Рутина. Която обаче не спира тежките мисли…
10.09.22
Слънчев бряг
