ЯЗОВЕЦА
Лятно време нашето село е най-скучното място в света. Не че през другите сезони е по-весело и по-забавно, но през лятото е мъка. Денят край няма, работата на полето и в градината е малко. По цял ден и цяла вечер се чудиш какво да правиш. И изходите са два - в кръчмата или на риболов.
Край селото не минава река, тя е на около 15 километра. Няколко души си бяхме заформили нещо като риболовна дружинка и все четиримата ходехме - аз, братовчедът Стойчо, Патаран и Ванката. По-младите бяхме аз и Стойчо - на по двадесет и няколко, Патаран беше на шейсет и няколко, а Ванката нямаше възраст - можеше да му дадеш както трийсет, така и сто и трийсет. Някак си се бяхме сдушили и се разбирахме отлично. Пък и бяхме тъкмо хора за една кола.
Които са рибари знаят, че 15 юни е свят ден - на тази дата или някъде около нея, се открива риболовът след пролетната забрана. Подготовката за него започва две седмици по-рано. Обсъждат се местата, където са най-тлъстите червеи и най-едрите и охранени попови прасета. А два дни преди сакралния ден започваше и същинската подготовка - копаене на червеи и попови прасета, варене на качамак и жито. Преглеждат се такъмите, внасят се нужните промени в „пушките”.
Така беше и тази година. Свети Петнайсти се падаше в събота, а това е идеално. Най-после дойде навечерието на дълго чакания ден. Още следобед на 14-и товарехме всичко в москвича на Ванката - найлони и платнища, такъми и сечива, мезета и питиета колкото за едно кръщене - и привечер се озовавахме на реката.
Преди две-три години имахме и палатка, но я забравихме на риболов край Дунав и затова я карахме на найлони и едно голямо платнище. Винаги ходехме на едно и също място, на „Крушата” - там реката правеше голям завой и имаше дълбок вир с чисто дъно, покрито с чакъл. Устройвахме лагера и се приготвяхме за другия ден.
На видно място на отдавна забит от нас пирон в ствола на голямата върба закачвахме бакъреното котле. То беше неизменна част на пособията ни, защото в него варях на приятелчетата рибена чорба.
Свършили с пот на чело тези нелеки задачи, сядахме на сянка под върбата и отваряхме дисагите. Хапвахме, пийвахме и от нямане какво да правим, захващахме да си разправяме разни рибарски истории. По-точно е да се каже - да се лъжем на поразия. Едва ли има на този свят рибар или ловец, който да не лъже за подвизите си.
Колкото повече напредвахме с питивцата, толкова по-големи ставаха хванатите, а най-вече изтърваните гигантски риби. Особено активен беше Патаран. Той заекваше силно и си беше забавно да слушаш самия му говор, какво остава, когато разправяше своите бивалици и небивалици.
Патаран беше голяма фога. Беше и ловец. Понеже беше дребен човек, големината на рибите той съпоставяше обикновена със собствения си ръст. Ние се заливахме от смях, а Пати не ни обръщаше внимание и с най-сериозен вид продължаваше с лакърдиите си.
Той беше нещо като домакин на читалището. Веднъж, на една забава, музикантите от читалищния оркестър се скарали, че се губи цяла октава в изпълнението им. Патаран като лъв се хвърлил към вратата на салончето и категорично отсякъл:
- Докато не се намери октавата, никой да не излиза! - защото сиромахът си мислел, че нещо е откраднато и е негов дълг да защити читалищното имущество.
Запомнил съм и една още по-забавна история от ловните му подвизи. В дъждовен есенен ден ловците от дружинката в селото излезли на фазан и заек. Ходили из разораните ниви, падали, ставали, докато каталясали от умора. А от шарените бандити нито следа. Накрая юнаците съвсем капнали и насядали на обедна почивка край храстите.
Извадили от раниците каквото бог дал, ударили по някоя и друга глътка и тогава, не щеш ли, в другия край на храстите изскочило едно фазанче. Не бяга, а само седи под храстчето и ги гледа. Наскачали нашите хора, грабнали пушките, заредили джепане и бум, бум, бум - изгърмели всички срещу фазанчето.
Когато се разнесъл димът от тази Шипченска епопея какво да видят - фазанчето си стои на мястото и ги гледа ококорено. И тъкмо да се поднови сражението срещу малкия поразник, старшият на групата ги спрял:
- Ей, спрете се! Както сме пийнали, ще се избием за едното чудо.
Така оживяло фазанчето. Добре, че не са го улучили - от толкова сачми са щели на дреб да го направят.
И докато ние примирахме вече от смях, Патаран предложи:
- За довечера огън ще ни трябва. Ей там гледам един изсъхнал салкъм. Я да го отсечем додето е светло, че салкъмът гори бавно и топли.
Не ни се мърдаше от софрата, ама нали сме сговорна дружина - речено-сторено. Дървото не беше голямо, но така беше изсъхнало, че като замахнеш с брадвата, тя звънтеше о него и отскачаше назад. Кълцахме оттук, кълцахме оттам, отсякохме го до половината, бутахме го насам, бутахме го натам - то не пада и не пада.
Тогава братовчедът Стойчо предложи да се качи някой по-нависочко на дървото, да го върже и тогава да дърпаме и да го гътнем. А който е горе, ще ни командва, за да върви работата съгласувано. Даже разви някаква теория за лостове от първи, втори и не знам кой си род, но ние така и не я разбрахме.
И братовчедът Стойчо си взе беля на главата - като най-млад и най-пъргав решихме, че той ще се покатери и върже дървото високо. Така и направихме - качи се той малко по-високо от средата и върза дървото. Ние, останалите трима, се хванахме за въжето и братовчедът Стойчо командва отгоре - хей руп, хей руп, дай, дай…
Захванахме да разклащаме салкъма. И тогава разбрахме, че сме допуснали грешка - трябвало е да го засечем от другата страна. Както я бяхме свършили, трябваше да дърпаме от страната на високия бряг.
- Преместете се от другата страна, откъм брега - вика отгоре братовчедът Стойчо. - Само че внимавайте - щом почне да пращи дървото и да пада, спрете, та да сляза.
- Нямай грижа, братовчед - викам му. - Ще внимаваме.
Не знам защо, но ме обзе мрачно предчувствие… Както и да е, обърнахме се от другата страна и братовчедът Стойчо пак командва отгоре: хей руп, хей руп, дай, дай… Дървото изпращя леко, а на следващото дърпане без да ни предупреждава повече, направо тръгна да пада. Само че да пада върху нас. Заедно с братовчеда. Нямаше накъде да бягаме, затова и тримата наскачахме във вира. А братовчедът Стойчо, нали беше на високо, отлетя комай до средата на реката.
Ние тримата се измъкнахме първи - мокри като кокошки и кални до ушите. Ванката се изправи на брега, сви ръце на пъпа си, както правят старите жени, когато оплакват някого и занарежда:
- Стойчо бе, братко, защо ни оставяш, соколе наш? Къде отлетя - нали беше кацнал на едно дърво…
Патаран така псуваше, че се чуваше сигурно чак в нашето село. А ние с Ванката се превивахме от смях. Хеле измъкна се и братовчедът Стойчо, поизцедихме си дрехите криво-ляво, насякохме салкъма и подредихме огнище. Палехме го чак когато нощта навлезеше в малките си часове и станеше студено. Само че този път избързахме, защото бяхме мокри до кости и трябваше да се изсушим.
Мръкна се и тогава Ванката като подреден човек предложи все пак да нахвърляме въдиците за пред нощта. Може пък и нещо да се излъже! Честно казано, не ни се мърдаше от огъня, ама се захванахме и с тази задача. Набихме стойките по брега, турихме стръв, заметнахме въдиците във вира и им нагласихме звънчетата. Патаран беше левичар и имаше много интересен начин на замятане - приклякваше на едно коляно и замяташе силно и високо:
- Така се мята най-далече! - уверяваше ни той.
Не бяхме убедени в неговата теория, но това нямаше значение в дадения момент. Подтикнахме огъня и пак се наредихме около него. И тогава дойде времето, за което мечтае всеки рибар - край огъня, с шише и вилица в ръка. И се захващаха безбройните истории - коя от коя по-чудновата.
Най-забавни и най-необикновени бяха, естествено, измислените. Накрая оклюмахме, започнахме да повтаряме лъжите си в нови варианти и решихме, че е време за сън. Натъркаляхме под платнището и захъркахме.
И тогава се чуло тихо позвъняване. Чул го Ванката, който беше станал да пие вода.
- Ей, събудете се, на едната въдица удари! - развика се той.
- На коя? На коя? - наскачахме сънени и ние.
- Моят звънец е! - извиси глас Патаран. - Аз си го познавам.
И се зарови под платнището да си търси обувките. Той спеше бос, да му се проветряват краката, така казваше. Наскачахме всички, блъскахме се из тъмното, фенерчетата ги нямаше никакви. Ванката се блъсна в закаченото котле и то издрънча някъде по камънаците. Патаран не можа да си открие обувките и скочи бос.
Само че стъпи на един недогорял въглен и като псуваше отчаяно, заподскача по поляната. В това време звънчето изведнъж задрънча толкова яростно, сякаш не риба го клатеше, а се беше закачила руска ядрена подводница. Патаран изрева разярено:
- Светнете, бе! Ще изтървем рибето!
Най-после братовчедът Стойчо намери фенерче, светна и какво да видим? Наистина беше звънчето на Патаран. На стойката на въдицата му се беше облегнал черно-бял язовец и се чешеше усилено. И звънчето дрънчеше като църковна камбана на пожар.
Без да се впечатли от суматохата, малкият смрадливец само изгрухтя и продължи заниманието си. Постепенно намерихме и другите фенерчета и осветихме поляната. Язовецът се поогледа, видя, че работата отива на зле, връцна се и се скри в храстите.
Голям смях падна. Патаран накрая си намери обувките, Ванката откри котлето и го върна на мястото му, а аз и братовчедът Стойчо стъкнахме наново огъня и всички се натръшкахме край него.
Ударихме по глътка и пак се заредиха историите. Само че този път за язовци, змии и какви ли не други гадинки, дето сме ги срещали по нощите край водоемите. Е, до лъв не стигнахме, защото пак ни се приспа и отново се навряхме под платнището.
Сутринта ни чакаше нова изненада. Точно над брега доста ниско минаваха някакви жици. И Патаран, с новаторския си начин на замятане, беше нахвърлял поповите си прасета отгоре на жиците. И трите още висяха там.
- Пати, - подхилваше се Ванката, - добре че не си хванал и някой щъркел нощес. То язовец вече си имаш…
Братовчедът Стойчо както винаги беше оптимист:
- Братлета, - рече той, засмян до уши, - който не е бил на нощен риболов, той нищо не знае. Ще има какво да разправяме!
Когато на другия ден си тръгвахме, от храстите надникна любопитната муцунка на язовеца. Хайванинът му с хайванин, поогледа ни, изсумтя нещо, извъртя към нас дебелото си дупе и се мушна в храстите.
