МИЛЕНА
Роман в стихове
Глава първа
В едно планинско, сбутано селце
през лятото, в разгара на сезона,
пристигна непознат човек с лице,
белязано от някаква спокойна,
неуловима, шеметна тъга.
Бил му омръзнал столичният град,
проблемите, шумът и беготнята,
или с две думи - всичките блага
и на прогреса, и на суетата.
Да си почине от света решил.
Веднъж се запознал с човечец мил
в градинката пред блока най-случайно.
Човечецът от село Ъглен бил,
там имал къща, но вдовец останал,
живеел при сина си. И така
почти веднага се разбрали как
напуснатата му на село къща
да стане чужда собственост. И крак
това събитие повлякло… Всъщност
с подробностите бегли сме дотук,
че вместо лира звучна празен звук
ще прокънти от моята поема
и хората ще пожелаят друг -
например Христо Калчев да си вземат
или „елитен” някакъв поет.
В селцето N-ов бързо бе приет.
При дядковците, седнали на припек,
присядаше и той. А по-напред
жените покорил бе. Всяка скрито
въздишаше по него, но… без грях,
без грешни мисли тоест - не от страх,
а от достойнство неопорочено.
Той раждаше тревога сладка в тях,
неясен смут при среща ненадейна.
А вечер със суровите мъже
бе в кръчмицата селска. Ще не ще,
приемаше почерпките им щедри,
несръчния им разказ или жест.
Потъваха в ръчищата им едри
ракиените чаши и денят.
Настъпваше нощта със своя свят,
съвсем различен от света на дните
със сенокоси, с виене на свят
от преумора, жега - тъй отлита
през лятото на село всеки ден.
А нощем… Нощем въздухът студен
или небето ясно - дявол знае
какво! - звънтеше… Шепот съкровен.
Отваряха се бездните потайни.
И тишина. Дълбока тишина.
Тук-там пролайват кучета. Пиян
провлачено пропява: „Коньо… Коньо…”.
И млъква. Само жълтата луна
отгоре свети още по-огромна.
И по-дълбоко всичко живо спи.
Стариците говореха, че си
загубен, ако тръгнеш в късна доба,
че самовили с огнени коси,
със змийски станове, с лица задгробни
ще те пресрещнат, ще те посветят
в загадките на този-онзи свят
и няма никога да се съвземеш
от тяхната целувка - благодат
или проклятие… Невярно време.
Току-виж котка скочи върху теб -
прекръстиш ли се, почва да расте,
да се превръща в мечка и… изчезва.
Не дай си боже, ако си дете
и се наложи просто да излезеш
до плевнята, до двора през нощта -
примира сърчицето ти от страх
и мракът се превръща в караконджо,
а дворът става някакви места
напълно непознати и не можеш
да се завърнеш вкъщи… А пък то
на крачка си от вкъщи… Сто на сто,
че нощем бабините деветини
живеят своя истински живот
на всички хора в сферите интимни.
А денем няма и следа от тях,
от нищо на света не те е страх,
особено ако си рошав дечко,
и приказките страшни само смях
събуждат в теб. Макар и издалече
да чувстваш - ужас ледени кръвта…
Прибираше се късно през нощта -
е, късно, но… по мерките на село,
около десет - N-ов. В пустошта
в компания на борове дебели
белееше домът му, странно гол,
на края на селцето. Тъмен дол
с пресъхнала от жегите рекичка
допълваше картината. На стол,
поставен досами плета разбичкан,
той се отпускаше за час, за два.
И мислеше за своята съдба,
за смисъла човешки, за безкрая,
за болката, за гнилата греда
и втренчения иззад нея паяк,
за Бога, за отлитащите дни.
Уж всичко, всичко беше съхранил,
което през живота му се случи -
пребродил бе какви ли не страни,
какво ли не по пътя не научи.
Видя, запомни, скъта… И какво?
Това ли беше целият живот?
Това ли беше смисълът, ядрото?
Все тъй непостижим бе този свод,
все тъй непостижим бе и животът,
и космосът, и шепицата прах,
и на сърцето всеки порив плах,
и смътната човешка безнадеждност.
„Какво направих и какво разбрах?
Готов е отговорът ми: все нещо!
Деца отгледах - мислеше си той. -
В известен смисъл този свят е мой,
мигът поне и тази вечер лунна.
Не бях, да кажем, някакъв герой,
но и подлец не бях…” И тук му хрумна:
защо да не напише някой ден,
тъй както е от всичко уморен,
роман, но не за себе си, за свойте
победи-поражения и в плен
на темата за Злото и Доброто
да не попада. А роман-живот,
на дългия житейски опит плод,
за старостта прииждаща утеха -
да би могъл чрез него крехък брод
към хората с потайностите техни
незримо да прокара, да смири
безумните им страсти и игри
чрез мъдростта, почерпана от дните,
да ги направи малко по-добри,
по-искрени, по-чисти, по-открити
към себе си, към другите… Уви,
от ден на ден отлагаше. Навит
дали не бе достатъчно, не зная.
Но зная, че у хората какви
ли не добри идеи, мисли, тайни
се раждат и умират ей така,
вместо в поток пенлив да потекат
и после постепенно да прераснат
в могъща като Дунава река
със разливи и вирове опасни -
с мотива, че били заети днес,
че лошо времето било, че без
опиянение духът унил е…
Все тъй се оправдават и в разрез
със себе си намират повод, сили,
удобен начин да се отърват
от бремето на порива си свят…
Докато млад човек е, има воля
да бъде, да твори, да е признат,
от грозното в света е като болен,
бълнува обич, щастие, теши
в мечтите си разбитите души
и търси буйни ритми, рими ясни,
докато млад е, докато е жив…
А после - с времето - у него гасне
искрицата… угасва на мига
дори ако наужким, на шега
реши, че му е време „да порасне”,
на всякаква цена да е богат
или на всички да покаже ясно
колко е вече врял-кипял, успял -
и в новата си роля хлътне цял…
…А N-ов тези дни писмо получи
от своята приятелка. Успял
почти да я забрави (тъй се случва
понякога), той се съвзе все пак
и даже се зарадва - няма как! -
че отпуск си е уредила вече,
че стая резервирала е чак
в курорта от селцето недалече,
че месец август ще прекара там.
На него му хареса да е сам,
но щом решила бе - така да бъде!
Той не изпитваше към нея плам
с предчувствия, с предзнание отвъдно.
Но тя му беше вярна вече над
година-две и всеки в своя свят
живееше, не искаше да пречи,
да се натрапва. Тъй добър познат
необходим е, без да е обречен
завинаги на другия. Е, тя
навярно го обичаше - страстта
й бе сподирена от чувство нежно.
Той забелязвал беше как блестят
очите й при всяка тяхна среща.
Но беше безответен на това.
В бездънната зареян синева
духът му сътворяваше молитви
към Бога - да постигне любовта,
която и възражда, и убива,
която плаче с истински сълзи
и от която истински боли,
и чрез която истински живееш:
не на Амур игривите стрели,
а огъня в предусета за Нея -
Жената на жените…
Точно в шест
събуждаше се N-ов и: „От днес -
си казваше - писалката ще хвана”.
Минаваше денят. И нито вест,
и нито кост, ни помен от романа.
Но пък живота селски опозна
и хората донякъде. Една
от местностите много му хареса.
Разбра какво е горска тишина,
зелена пустош, самовилска местност -
един невероятен, друг живот.
И даже яркият небесен свод
се губеше сред тази горска бездна.
Беседка стара под едно дърво
събуди в него някакъв изчезнал
отдавна, неопределен копнеж.
До нея се вървеше само пеш
по губеща се сред треви пътечка.
И всеки път тантурест таралеж
излизаше от храстите полечка,
изправяше се, сякаш за „здравей”.
„Какви ли не създава светове
природата, родителка на всичко! -
размисляше се N-ов удивен. -
И трябва много силно да обичаш
живота, за да можеш да умреш
във свойто време и по своя ред,
макар и с жалост, но без егоизъм,
та битието да върви напред,
по този начин вечно да възлиза
нанякъде - незнайно накъде.
И може би ще дойде онзи ден,
когато своя смисъл ще намери
или безславно ще се предаде
до прага на разтворените двери
пред него…”
N-ов спираше дотук,
отвлечен от немирен клон, от звук
потаен сред примрялата дъбрава
или от нова мисъл. Някой друг
едва ли се отбиваше тъдява.
Но тъкмо край беседката веднъж
той срещна… Не, не като летен дъжд
ще изненадам своя скъп читател.
Дори на кучетата казват „дръж!”,
преди към дивеча да ги изпратят.
Затуй сега аз просто пускам стръв
и тук прекъсвам опита си пръв
за N-овата повест да разкажа.
Да - в нея няма сделки, секс и кръв,
и сцени мелодрамни няма даже.
И не с амбициите на човек,
разбрал що-годе своя тъмен век;
и не с жаргона на поет „канален”,
за който стихоплетството е лек,
отдушник някакъв маниакален,
поет, тъй да се каже, набеден,
готов да съчини „експеримент”
с каквото под перото му попадне,
„без божество”, без онзи съкровен
и таен шепот, без онази радост -
предвестница на нови светове;
и не с претенциите, че съвет
или че помощ някой ще получи
от моите писания и в ред
ще може най-подир благополучно
живота си да приведе чрез тях,
аз продължавам повестта със страх,
че може някому да бъде скучно.
Но времето, в което млада бях,
което, както винаги се случва,
бе озарено с тиха светлина,
бих искала във стих да съхраня,
за себе си поне да го запазя -
на детството вълшебната страна,
на миналото сянката прекрасна,
годините на вяра и прогрес,
нарочени „тоталитарни” днес,
от кресльовци площадни заклеймени…
А помня, даже уличният пес
живееше тогава безпроблемно,
без конкурент пред кофите с боклук.
И помня знамето със сърп и чук,
което днес оказа се опасно
за демокрацията там и тук
и нейните стада от тревопасни.
Парфюмни сериали, „лек живот”
натрапиха ни, вместо „труд и пот”,
и само за стомаха си да мислим -
не, както бе, за целия народ.
Но млъквам, че ще кажат: „Комунистка!
Червен боклук! Чугунена глава!” -
и току-виж изпатя за това.
А междувременно в кръчмето селско
разнесе някой на ухо мълва
(затуй на село могат и без вестник),
че скоро бай Методи ще е сват,
че сватове от някакъв си град
най-после сиромахът ще посреща,
че щерка му, която от инат
(по мнението селско) още беше
мома, решила да се задоми.
То беше врява, бяха кандърми
(простете за словцето диалектно!)…
защото всеки в туй се усъмни.
Работно и добро било момчето
и учело да стане инженер.
Оказа се, че римата на „-ер”
не е най-лека и достъпна рима.
Все чужди думи - herr и mere, теперь,
наум ми идват, а неудържимо:
- Напред! Напред! - романът ме влече
и нямам време да се спра. Безчет
прелитат през главата ми картини.
И даже неизвестното момче
не ми се ще тъй просто да отмина.
А вече имам и любим герой!
Да, с гордост обявявам го за свой!
Събуди той неясен смут и в мене.
И няма нужда от въпроса „кой?” -
досещате се, че това е N-ов…
И тъй, вървим към втората глава.
Но още нещичко преди това.
Веднъж реши се N-ов да попита
един от старците за онова
пустинно горско кътче. Любопитно
му беше: „Я, бай Стамене, кажи
проклятие ли някакво тежи
над мястото край старата беседка?
Аз много пъти ходя там и жив
човек не срещам никога. А гледам -
едно от най-красивите места”. -
„Така е, N-ов - с половин уста
като че ли започна да говори
бай Стамен. - Но ме виждаш, стар съм, стар,
без сокове, като изсъхнал корен.
Не помня вече. Малко ли неща
съм преживял и чул? Затуй не ща
сега да вземам грях и да измислям.”
Преди да тръгне, N-ов обеща
картофите му утре да изчисти
от колорадски бръмбар и дори
да му намери сапове добри,
не знам какво си още да направи.
И го направи… Важно си брои
бай Стамен броеницата, забравил
на N-ов неудобния въпрос.
А N-ов чувстваше зад този прост
и суховат на вид човечец жива
душа и бе му постоянен гост
и спътник, ако по-далеч отива.
„Та питаше ме някога какво
чак толкова държи човек и скот
далече от онуй красиво място.
Всевиждащото Божие око
от оня ден ме мъчи всекичасно -
започна тихо старецът веднъж, -
защото премълчах. А всеки мъж
наоколо би трябвало да знае,
за да е кротък, да е въртокъщ,
да не изчезне - ужким най-случайно,
тъй както през гората си върви.
Пропаднали са няколко глави -
най-буйните и в най-различно време.
Безследно са изчезвали, уви!
Човешка жертва сякаш някой взема
за някакъв незнаен ритуал.
Виж там, в далечината, онзи бял,
от облаци забулен връх. Там нявга
Певецът на певците химни пял.
От звуците на арфата му лягал
край него кротко всеки горски звяр.
Той построил на Слънцето олтар
и ходели мъжете да го слушат.
И слушала го всяка жива твар.
За скръбните души е бил отдушник,
за болните - лечител. Мъдър жрец.
А в ниското, сред риган и равнец,
край пещерата до оназ беседка
съпернички на младия певец
безумствали от светлото съседство.
До Слънцето - прихлупващият Мрак!
Тъй Злото и Доброто за ръка
вървят, вървят, откакто свят светува.
На Времето в безкрайната река
тъй и животът, и смъртта ни плуват
и чакат оня наш единствен срок,
отдавна стриктно отреден от Бог,
защото всичко в своя срок живее…
Накрая ще се свие като смок
на Времето реката, ще се слеят
Началото и Краят във едно,
Покоят и Движението… Но
не за това приказвах. Боже, Боже,
едно се моля ден и нощ - дано
не ме лишиш от ум и разум още!
Та бяхме стигнали до… Докъде?
А, сетих се… В един прекрасен ден
жените разпокъсали на части
певеца. Да! И знаеш ли къде?
Тъдява. На онуй прекрасно място
край тъмната, студена пещера.
Това не знаят наште женуря
и никога не бива да научат.
В тях нещо друго всява силен страх,
една - от друго време - страшна случка.
В селцето турци някога дошли
и казали на хората: „Или
чалма, или - главата на дръвника!”.
Момите предварително били
се скрили в пещерата. Знам, че никой
в жестокото клане не оцелял.
Потерята си тръгнала. Но глас
от пещерата някак се изпуснал.
И оттогава той е побелял!” -
върха показа старецът в покруса
и млъкна…
Ала някой ще рече
че гладко неговата реч тече -
от село уж, а правилно говори,
че не прекъсва тънкото конче
на приказката му под разни форми
(въздишки, селски попържни, „ох!”, „ах!”
и тем подобни). Но не ме е страх
от критика и забележки постни.
И кой решава, тъй и не разбрах,
че по селата хората са прости?
Та туй, което зная за света,
за явните и скритите неща,
от тях съм го научила изпървом.
Да, старецът говори с вечността,
но и „прогресът” хич не го кахъри.
В кой век живеем, друже, помисли!
Но аз и като авторка нали
все пак решавам някои въпроси -
дали да бъда папагал, или
да попречупвам думите… И после
за мен е важно точно да предам
това, което чула съм и знам,
а не: я вижте колко съм чевръста -
тук ще ви спретна селска реч, а там
псувня соленичка ще ви изтърся.
За бит и проза думи са това,
за клюка или някоя мълва,
а не за ямб задъхан, холеричен.
Аз в мътни вади раци не ловя,
макар варени раци да обичам.
С просто око се вижда, че съм „спец”
и звънко пея си като щурец,
без да очаквам ни пари, ни слава,
а само слънчице или дъждец
да ме огрява или оросява,
та няма ли за миг да ви сглобя
колибка или някаква чорба
да ви забъркам с думи най-различни,
с интрижка да я ръсна, със „съдба”,
а за капак - и с израз неприличен.
Умея го. Но нямам интерес.
Читателю, довиждане за днес!
